Майсторът и Маргарита

Жената се подаде на терасата.
- Майсторе, майсторе, ела да обядваме.
- Имам още за двайсетина минути работа и идвам.
Жената кимна и се прибра. Харесваше и сръчността, с която младежът работеше. Нае го по препоръка на свои познати. Къщата се нуждаеше от ремонт. Парите не бяха проблем, но качествен майстор...
Сега се убеждаваше в правилния избор. Още когато го доведе, той и каза какво трябва да се направи и колко ще струва. Без да я лъже. А можеше. След онази клиника се чувстваше уязвима. Хората знаеха за нейното състояние и се домогваха до нея. Богата наследница, преживяла тежко смъртта на родителите си. Сестрите и си имаха своя живот, но се месеха в нейния активно. След катастрофата побързаха да я обявят за луда и да я пратят в клиниката. Наследството можеше да остане за тях. Там обаче попадна на свестен доктор, който вместо да я тъпче с всякакви успокояващи лекарства, започна дълги и изчерпателни разговори с нея. Година след това беше готова да се върне към нормалния живот. Само понякога в сънищата си спомняше онзи нещастен ден.
Не и се зарадваха. Бяха решили да съборят къщата и да построят хотел. Мястото беше чудесно за това. На брега на езеро, красива природа. Баща и беше превърнал част от земята на къмпинг. Закупени бяха каравани и наредени една до друга. Всяко лято тук се изпълваше с хора и веселие. След катастрофата обаче на сестрите И се видя просташко това и решиха за хотела. За изискани и по-богати хора. Но не се замисляха, че парите и всичкото останало беше именно от тези каравани.
Маргарита реши в памет на родителите да възобнови къмпинга. Но тази година в клиниката я върна назад. Имаше нужда от ремонт.Сега имаше и точния човек.
За да не губи време, го настани да живее в къщата. На първия етаж. Не че му имаше вяра, но искаше да успее навреме. После се успокои, виждайки характера на младежа. Сърдеше се единствено, когато му викаше „майсторе”. Името му беше едно завъртяно – Съвестин. Той предпочиташе Тинко. Понякога нарочно го наричаше майстор и се забавляваше, виждайки недоволното изражение. Поиска да му помага, но и отказа. Съгласи се само за готвенето и условието да се хранят заедно. Мразеше да се храни сама. Докато се хранеха, го разпитваше.
- Разкажи ми за себе си, Тинко. Защо Съвестин? А не друго име.
- Не зная, не познавам родителите си. Израснах в детски дом. Там са ме нарекли така. Не ме потърси никой и не ме поискаха. Не говорех почти с никой. Когато навърших пълнолетие, отслужих казармата и се хванах на работа. Без връзки, със средното образование ставах само за работник. Но не съжалявам. Изкарвах добри пари. Поработвах и частно. За сам човек е достатъчно. Не пушех, в пиенето се ограничавах с бира.
- А жените?
- Те не бяха проблем за мен. Тоест бяха. Нормалните бягаха като от чумав. Търсеха заможни, с коли и апартаменти. Аз нямах нищо, освен дрехите в един сак. И още един с инструменти. Удоволствието получавах за пари. Плащах, чуках и си отивах.
- А не ти ли се искаше нещо по-така?
- Разбира се. Че кой не иска нормален живот. Жена и деца, за които да се грижи. Приятели. Но около мен ги нямаше. Само работата и поредната съботна бройка за отпускане. Такъв е животът ми.
- Даа... Извинявай, ако съм те засегнала!
- Не, не си. Хайде, аз ще ставам да поработя.
- А искаш ли... Не, нищо.
Тинко се хвърли отново с всички сили в работата. Не усещаше умора. Чистият въдух го изпълваше със сила. Беше обещал да помогне и за къмпинга. Споделил бе пред Маргарита, че намира идеята за чудесна. Вечерта не стоя много. Хапна набързо, взе душ и се прибра в стаята.
Маргарита се озадачи. „ Да не беше се разболял нещо?”. Отиде да провери.
Почука, но не получи отговор. Влезе тихо. Тинко спеше гол на леглото. При вида на голото му тяло, Маргарита се спря. Загледа го като омагьосана. Мина доста време от последния път, когато се беше докосвала до мъж. И не само...
Обърна се и излезе. През нощта го сънува как я люби. Как я взима със силните си ръце и я слага на тревата. Как нежно я докосва, махайки немирните кичури коса от лицето и. И после се навежда и я целува...
Събуди се обляна в пот. Погледна часовника. До изгрева имаше много време.
.....
Дните вървяха неусетно. Работата вървеше. Маргарита с всеки изминал ден разцъфтяваше отново. Тинко също се усмихваше по-често.
Само че никой не забелязваше паркираната през няколко къщи кола и седящия вътре човек. Никой не видя погледа през прозореца докато се хранеха.
.....
Тинко се връщаше от магазина. Беше ходил да купи някои неща за работа. Пътя му препречи тъмно Ауди. Отвътре излязоха четирима мъже. Единият му подаде плик и каза:
- Тук има достатъчно пари да започнеш живота си отначало. Ако останеш, ще пострадаш. И не само ти.
Тинко се замисли.
- Искам да се сбогувам. Да си взема нещата.
- Без сбогуване. А това е за нещата ти.
.....
„Защо ли е заключено навсякъде? И няма никой в къмпинга?”.
- Маргарита! – извика младежът – Маргарита, аз съм Тинко.
- Маргарита я няма. – каза един човек, подаващ се от вратата.
- Как я няма? Къде е?
- Няма я. Почина преди половин година. Чакаше те дълго. Тук, отпред на поляната и когато не се появи...
Букетът падна от ръцете на Тинко. Обърна се и закрачи обратно към гарата. Изглеждаше състарен.
.....
- Момче, момче, може ли да поговорим някъде?
Тинко вдигна глава. Пред него стоеше същият мъж. От къщата на Маргарита.
- Излъгах те. Маргарита е жива. В клиниката е. Там я изпратиха сестрите И когато ти не се появи. Мен ме оставиха да живея тук, да пазя къщата. А на теб да кажа, ако дойдеш, че е починала.
- Адресът. Дай ми адреса!
...
- Тя не говори. Въобще не е контактна. Никой не я посещава. Струва ми се, че този път е по-сериозно. – каза докторът и отвори една врата – Ето я.
Тинко влезе и се приближи до леглото. Маргарита лежеше неподвижна и гледаше с празен поглед навън. Седна до нея и я взе в прегръдките си.
- Аз съм, миличка. Аз съм. Дойдох да си те отведа у дома. Искаш ли, миличка?
Една сълза се отрони от очите на жената.
- Искам... искам...


p.s. Идеята е взета от един филм, който гледах наскоро и преработена.