– Изобщо не забелязах че си тук. Как ме намери? – запитах аз, след като забелязах силуета ѝ с периферията на зрението ми.
– Не беше трудно Стефко. След като не те открих в стаята ти, просто погледнах през прозореца и те видях.- отвърна тя.
– Видя ме а? Просто ей така? Осъзнаваш че този парк е на два километра от болничната ми стая нали? И изобщо няма да споменавам множеството сгради между тях. – засмях се аз.
– А ти осъзнаваш, че аз съм неземно същество със свръх човешки сили нали?- отвърна ми с лек кикот тя.
Усмивката ѝ бе зашеметяваща. Не, не беше самата усмивка. Мисля че по-скоро харесвах смехът ѝ. Нежният ѝ глас. Почти човешки. В последно време, бях започнал да усещам емоция в него. Чудя се дали с всичките знания, които придобиваше на земята, не бе започнала да прихваща и от нашите емоции…
– Аз да не преча?- застана сериозно тя – Ти май искаше да си сам. Просто се притесних и исках да видя че си добре.
Била се притеснила. Никога не бях я чувал да казва такова нещо, понякога усещах ...