Къси разкази край Огоста
"Късият разказ е нещо съвсем различно – късият разказ е като целувка в мрака от непознат"
Стивън Кинг
Сълзите на Баба
Има едно място на земята, където се срещат пръст и Небе. Въздух и вода. Където Слънцето винаги топли, а вятърът сякаш гали. Там дори дъждът е желан.Облаците ни носят в рехавата си пазва. Зелените треви ни милват. Дори комарите не хапят. Всички хора са добри и се обичат. Това място е нашето детство и споменът за него.
Ако някой странник рано сутрин влезе в завоя на река Огоста, където се срещат ридовете на Дунавската равнина. И ако погледне надолу, той ще онемее. Там долу величествено и бавно старата Огоста като сребърно платно се носи в равнината. После ще види кубетата на църквата и наредените като мъниста къщи.
Това е моето село Люта*.
Откакто се помня, всяка първа неделя на месец ноември в нашето село има събор.
Събират се роднини, приятели, познати.
И днес моите спомени от подготовката на този ден са живи.
Баба и всички жени в къщата ставаха рано.Това означава три-четири часа на разсъмване.
Каймата за кюфтетата, замесена от вечерта, започваше да се оформя. В огромен тиган започваше тяхното пържене.
След няколко часа стават мъжете. Те приготвят агнетата за печене. Всяка къща има изградена фурна от сурови тухли. Агнето се приготвя цяло. С плънка (пълнеж) от ориз и дреболии (черва, дробове, далаци). Пече се във фурната до обяд. Тоест шест-седем часа. През това време шишета ракия и вино се студят в кладенците, които има всяка къща. По наше село им викат герани. Към десет часа време започват да се режат салати от домати и краставици в огромни легени.
Върхът на кулинарията са нашите наложени баници със сирене и яйца.
Беше съборът на село Люта. Бил съм малък, но не толкова, щом помня този ден.
Баба, едра жена, с изумрудено сини очи, не беше от старите лютенски родове. Оженила се за дядо ми Цветан, след като първата му жена починала от туберкулоза, млада, почти дете. Той Цветан, а тя Цветана. Баба беше от едно съседно до река Огоста село. Казва се Протитовци.
Беше ноември месец. Подготовката на събора беше в разгара си.
В малката кирпичена кухничка, която дядо Цветан беше построил заедно с братята си, се пържеха кюфтета, обръщаха се обги (блатове) за баници.
Баба ме заведе до старото легло. Там имаше нещо завито с одеяло. Плахо и сякаш със страхопочитание, тя отмести леко завивката.
"Виж, Харче, това е нанка (майка)! Вече е стара и болна. Колко е отслабнала! Тихо, да не я събудим! Дошла е чак от Протитовци (3км).
За първи път видях сълзи в очите на Баба!
"Защо плачеш – попитах по детски аз – да не съм направил нещо?"
"Ох, от олиото е, сине, толкова кюфтета!" Вдигна сукманената престилка и избърса очите си. После нежно зави майка си. "Спи, Нанке, спи" – рече нежно Баба.
Слънцето изгря над Люта. Този ноември сякаш се правеха жертвоприношения. Отвсякъде миришеше на агнета, кюфтета. Музиката свиреше.
Огоста течеше бавно и величествено. Видяла радост и скърби. Сълзи и смях.
Отнасяше камък по камък, песъчинка по песъчинка нашето детство.
Нашите най-щастливи дни.
10.08.2012
© Хари Спасов All rights reserved.
