Беше лято, месец Юни. Майкъл Демпси повдигна клепачите на очите си, след което ги потри с ръце. Той се взря в тавана, където родителите му бяха налепили неонови звезди, които светеха през нощта. Първата мисъл,която мина през главата на Майкъл, бе: ,,Странно, защо звездите не светят през деня”. Но мисълта му бе прогонена от друга, по-хубава. Майкъл бе чернокосо момче с небесно сини очи и розови устни, което приличаше на ангел в човешко тяло. Той току-що беше завършил детската градина и след няколко месеца му предстоеше да започне да ходи на училище. ,,Нека се порадвам на лятото, докато тръгна на училище” помисли си той и пъргаво се претърколи до края на леглото и стана, за да види какво му е приготвила майка му за закуска. Родителите му бяха разведени от 3 години, но въпреки това той не усещаше липсата на баща си. Майка му беше излязла рано за работа, а на масата беше оставила сандвич с шунка и маруля и един банан. До чашата със сока имаше бележка  ,,Бъди послушен, Майкъл, Обичам те – Мама”. Малкият  Майк се нахрани, след което слезе пред блока, за да види дали има други будни деца, все пак беше лято. Беше много учуден, когато не завари никого пред блока си. ,,Колко странно” помисли си той ,,Лято е, а няма никой”. Не му трябваше много време  да реши да потърси другаде деца, за да си поиграе. Той тръгна по улицата, която водеше към един от трите градски парка. Всички хора днес му изглеждаха толкова забързани и заети, все едно всички трябваше да са на точното място в точното време.
  Демпси младши току-що беше навлязъл в парка, но когато се поогледа, там почти нямаше хора, още по-малко пък деца. Но той продължи да ходи из парка. Размина се с момиче и момче, които се държаха за ръка и им се усмихна, те също му отвърнаха с усмивка. По-надолу видя как една жена си играе с кучето си, а то подскачаше около нея и махаше радостно с опашка. И всичко това на фона на сладките песни, които птиците пееха. ,,Колко хубав е светът, целият  изпълнен с любов” помисли си Майк.
Но ненадейно забеляза една  млада жена, която седеше сама на една пейка и плачеше. Той се приближи до нея и я попита:
- Извинете, но защо плачете?
- Заради любовта – рече момичето.
- Защо? Какво ви е направила любовта? Аз си мисля, че тя е добра и носи щастие.

- Още си малък и не разбираш някои неща - отвърна му момичето.
- Кои неща? - продължи да упорства Майкъл.
- Ами толкова е сложно всичко. В един момент всичко е наред и после... всичко рухва.
- Защо?
- Защото любовта е егоистична, пълна с очаквания и обещания, които никога не се сбъдват. Когато пораснеш, ще разбереш!
Майкъл не знаеше защо младата жена говореше така за най-прекрасното нещо на света, но стана и си тръгна, защото не искаше да бъде сред тъжни хора, все пак беше лято и птичките навън пееха, любовта беше навсякъде. Той продължи да върви безцелно в търсене на някое дете, с което просто може да си поиграе. На излизане от парка Майк Демпси видя един младеж, който беше седнал в тревата и плачеше. Приближи се до него и усмихнато го попита:
- Защо плачеш?
- Любовта... тя е виновна.
- Защо?
- Защото вярваш на един човек безрезервно и очакваш той да ти бъде верен и да те обича толкова, колкото и ти него. Всичко това е една голяма илюзия и заблуда.
- А защо като обичаш някого, искаш и той да обича теб?
- Що за въпрос??? Всеки на този свят се нуждае от любов.
- Аз пък  мисля, че любовта не изпитва нужди, защото всеки ден поливам цветята си и не искам от тях нищо. Нито да растат, нито да ми дават плодове, съвсем нищо не искам - каза Майк.
- Сега си малък и не разбираш - отговори му младежът.
 Малкото момченце стана и си тръгна, но не можеше да разбере защо има толкова тъжни хора, когато има толкова много любов навсякъде около тях, нима не я виждаха?
 Майкъл реши да се прибере у дома, защото вече беше следобед и беше огладнял.
Изведнъж слънцето се скри зад един огромен тъмен облак, който за секунди обгърна цялото небе. Настана мрак. Започна да вали дъжд и всички хора започнаха да бягат в различни посоки, някои носеха чадъри, други пък се криеха под всяко възможно местенце. Само Майкъл не спираше да върви и да се усмихва. На него му беше толкова хубаво от юнския дъжд, който валеше. Чувстваше се свободен, чувстваше как капките нежно галят лицето му, чувстваше се по-близо до Бог. Но не проумяваше защо възрастните се крият от дъжда. Момчето продължи да върви, усмихвайки се, и изведнъж стана чудо. През гъстия и тъмен облак се спусна един светъл лъч светлина и направи огромна дупка в облака. Дъждът веднага спря. Майкъл не разбираше. Това беше чудо за него, но като се поогледа, никой друг не забелязваше какво се случи току-що. ,,Странно, ако хората се усмихваха, вместо да плачат, дали щяха да забележат това чудо” помисли си той. Докато пристигна вкъщи, се беше свечерило. Преди да влезе във входа на блока, той погледна към небето и видя ярките и блещукащи звезди и рече:
- Как  би изглеждало небето, ако  звездите светят и през деня?