Малкия

  Малкия - студен убиец от черна, оксидирана стомана те чака.
В твоя блок. На стълбите между твоята и горната площадка. Господарят му е развил крушката на етажа и е запушил шпионките на любопитните съседи. И той чака. Точно теб.

  Но ти закъсняваш – както винаги. Докато имаше живи приятели, те се шегуваха, че ще закъснееш и за собственото си погребение.

  Малкият чака вече половин час, но не му личи да е нервен. Само чувства как осемте парчета оловна смърт нетърпеливо потрепват с месинговите си гилзи. Но той знае, че това е просто илюзия. Не за първи път чака късно през нощта разни хора, които закъсняват за последен път.

  Най-после долавя присъствието ти.

  Трясъкът на входната врата, тежките несигурни стъпки и люти ругатни по адрес на разваления асансьор шумно обявяват: наемателят на малката гарсониера на третия етаж пак се прибира пиян. Утре пак ще спи до следобед, а след това ще пие небръснат кафе без захар в ламариненото квартално кафене, без да разговаря с никого.

  Господарят на Малкия чува нервното подрънкване на ключовете, докато се мъчиш да намериш този от олющената си квартира. Затворът на Малкия гальовно изщраква, посрещайки първия деветмилиметров пратеник на Ада в цевта си.

  Докато се мъчиш да си отключиш вратата, сякаш нещо ти прошепва да се обърнеш. С леко залитане се извърташ. Дори на потопената в синкавия мрак на милионния град стълбищна площадка различаваш безпогрешно мекото сияние на стомана, описваша малък, неумолим кръг около единственото око на Малкия. То е вперено в теб. Точно в теб.

  Изтръпваш.

  Не усещаш ръцете си.

  А уж беше от хората, които не се стряскат от чужди погледи. От човешки може би, но зад този поглед няма мисли, няма чувства – само черна, космическа празнота. Празнота, увенчана по ръба си с няколко остро изрязани спирали водещи услужливо надолу. Надолу, откъде връщане вече няма. Надолу, към черното, към празното, към нищото. Но никога нагоре.
 
  Познаваш този поглед. Неведнъж си го насочвал към други жалки фигури. Но сега, макар и без вече поизтрезнелият ти мозък да го осъзнава, ти си в тяхната роля.

Отваряш уста, за да кажеш нещо – каквото и да е, например жалък в своята безнадеждност опит да спазариш живота си или дори пълна безмислица. Само и само да откраднеш още няколко секунди от същия този живот, който допреди няма и час псуваше, докато изпиваше последната си петолевка на мръсния бар.

  Но Малкия не те оставя да отегчаваш господаря му с празни приказки, а взима думата. Съзнанието ти успява да регистрира само делово проблясване на черното око преди чудовищен удар да те прикове към кафявото парче лошо боядисан шперплат, служещо за врата на квартирата ти. Не усещаш болка. Чак в следващия момент, продължил една малка вечност, оглушителният трясък, повторен и потретен от панелните коридори на мърлявото, покрито с бездарни графити стълбище те блъсва в ушите.

 Глупаво опулен, стоиш със зяпнала уста и все още стискаш здраво ключовете в ръка, сякаш не можеш без тях там, където отиваш. Ако можеше да се видиш отстрани, сигурно щеше да си умреш от циничен смях.

 Малкия изтрещя още веднъж, два, три пъти.

 Отново не усещаш болка, само парвания на местата, където малките късове олово безмилостно се впиват в измъчената ти плът. Но вместо да агонизираш на мазната от мръсотия мозайка, ти стоиш, опрян на вратата, и със заинтригуван поглед следиш грациозния танц на малките димящи месингови цилиндърчета, които Малкия пуска на равни интервали. Всеки блясък от изстрел ти ги представя в различни сцени на хипнотизиращия им балет. Едва когато първите с  мелодичен звън отскачат от студения под, сетивата ти едновременно изключват и ти се струва, че образът пред очите ти бързо се събира в малка точка, точно преди да изчезне. Както като изключиш стар телевизор.
 
 Малкия изпрати осмия си питомец в бледото ти чело.