Малкият човек
разказ

   Обичам да търся щастието, красотата, добротата и ред други такива ценности  в малките, почти незабележими за останалите хора неща. Същото е и за хората. Те имат някак по-специално място в моя живот.
    Имам цяла "папка" в паметта си, събрала спомени за  ония "малките" хора. Малки, но не на ръст, а такива, дето все са в сянка, незабележими, отхвърлени, подигравани ...Неразбрани от останалите. Търся в тях хубавото, стойностното, доброто... Защото на  всеки е дадено, къде повече, къде по-малко. Милно ми е за тях, свидно ми е. Искам някак си да им помогна, да ги покажа "насветло". Онова, което им е дадено като компенсация за горчилката в живота им, понякога са едни малки бисерчета... Ако можехме само да ги забележим! Ех, тогава животът щеше да  е прекрасен!
     Запазила съм едно листче в моята "папка" от спомени за един такъв "малък" човек.

     Напръв поглед изглеждаше читав човек. Малко дребничък, попригърбен от годините и тежестта на живота напатен дядо. Облечен в стари, захабени дрехи, мръсни, да ти е жал да го гледаш. По всичко личеше, че няма кой да се грижи за него. Пък и тая работа с животните по цял ден, как да си чист?...Само, който не е гледал или виждал как се отглеждат такива  животни, не знае какво е...
     Всяка сутрин и вечер обикаляше контейнерите в квартала. Нарамил чувалче през рамо, събираше огризките от изхвърления хляб, остатъци от плодове и зеленчуци, всичко което ставаше за ядене на неговите козички.Че освен тревичката по поляните, нямаше какво друго да им даде.
     Денем ги пасеше в покрайнините на квартала ни, близо до реката. Минаваше редовно край нашата кооперация с тях. Подтичваше след вироглавите кози, хукнали в различни посоки, загризали някой храст или клони на  дърветата по пътя. Викаше след тях умолителто и  гальовно: "СПРЕТЕ се бе, лудетени, крака нямам да ви стигна..." Личеше си, че ги обича ...Човек с добра душа. Обичаше животните като хора.
    Веднъж реших да го заговоря и така от дума на дума, станахме си близки.
     Не беше глупав човек. Дори и професия си имал- шофьор бил. И добре си живеели с жена си. Доволни от това, което изкарват. Успявали да посрещат скромните си нужди. Грижели се и за семейството на дъщеря им и внуците. Живеели заедно в малката им къщичка. Но проблемът бил, че дъщеря му била болнава, не можела да работи, а и в ума и нещо не било наред. Помагали възрастните хорица, колкото могат. Зетят все недоволен, възползвал се от положението на жена си и ги  тормозел за пари, за храна, а го домързявало сам да се труди. Какво да правят нещастните родители, гледали да му угодят, че да не остави дъщеря им.
    Докато работел шофьорлъка, бивало. Но се пенсионирал. Бабичката му се разболяла тежко и починала.Тежестта паднала на плещите на този малък човечец. Пенсията доникъде не стигала. Трябвало нещо да измисли. И така взел една козичка, после станали две, три и те им раждали по три козлета.Така хем млекце, хем сиренце , а и козе месце за цялото семейство да има. Отново се справяли донякъде с храната. Но за дрехи, завивки и  покъщнина, все  пари нямали. Едва смогвали да купят лекарства, да платят тока, водата ...Сиромашия.
      Жално ми беше за него. Събирах остатъците от хляба и храната ни за животните му. Слагах и по някоя ябълка, орехи, дето ги имах от село...Оставях ги до входната врата  отвътре, че минаваха много клошари и си пазеха терена. Не заключвахме тогава. Имах толкова вълнени одеала, които не ползвах - дадох му и тях. Да се топлят зимата, че и дръвцата им бяха кът. Дрехи, които не използвахме - за него, дъщерята и внуците му. Това имах, това давах. Имахме уговорка да проверява сутрин вътре до входната врата има ли оставен багаж за него. Слагах го в торби, чували...И след работа виждах, че ги е взел. Чувствах едно облекчение, че съм му стоплила поне с мъничко душицата.
      Често го срещах и когато имах повече време, спирах и разговаряхме. Беше приказлив и сладкодумен човек. Разказваше весели истории от професията си. И все се усмихваше. Нито плачеше, нито псуваше...Не роптаеше. Не те натоварва с немотията си. Само дето от зетя малко го болеше. Принуждавал го да продава козлетата и да му дава парите и за тях почти не оставало ни пари, ни месо...Мъка му беше.
   Въпреки неволите, беше намерил сили да се бори, да не се огъва. Макар и с малкото, изкарано със сетни сили, успяваше да спасява семейството си.
     Говорехме си така и аз се опитвах да не показвам съжаление. Разговаряхме като равни. А и с какво бях повече, макар че материално бях в по- добра позиция. Обикновено той говореше повече. Имаше нужда явно от това. Аз бях добър слушател. Радвах се като виждах пламъчето в очите му. Драго му беше. Някой  го беше забелязал. Някой го зачиташе...
      И така няколко години се срещахме и общувахме.
     Но  годините му не бяха вече малко. Пригърби се още повече, взех по- рядко да го виждам. Намали козичките и накрая ги продаде.
      Изгуби се известно време и един ден
видях некролог на дървената разнебитена вратичка. Да, това беше той. Едва сега разбрах къде е живял.
   Къщичката наистина беше доста захабена, схлупена, нещастна като бившия си стопанин. Счупени прозорци, закован найлон по тях, паднала мазилка, коминът накривен...Тъжна гледка.
     Беше недалеч от нашата кооперация. Наблизо имаше малки криви улички и тук-там останали стари къщурки. Повечето бяха обновени, ремонтирани, а имаше и доста нови къщи. Близо до неговата се издигаше голяма фамилна къща от тия новите, красиво направена, но и парите и са били явно хубави...Два свята - две различни съдби!
     Неотдавна като минавах отново покрай къщичката видях промяна. Някой се беше  погрижил за нея. Оправил покрива и, пристроил до нея, явно баня и тоалетна, сменил дограмата, измазал я отвън, поспретнал я и от керпичената къщичка и помен нямаше. Оградата и тя  обновена. В градинката засадили някой зеленчуци, дори и цветенца имаше. Станала малка симпатична къщичка. Да ти е драго да я гледаш.
     Мислех си: "Може би някой от внуците  го е направил или пък нов стопанин, откупил бедния имот?...". Но който и да е, добре е сторил. Наследил е с имотчето и нещо много по-ценно - нещо от добротата на оная измъчена, но винаги усмихната душа на "малкия" човек.
    И така малката стара къщичка заприлича на малка кокетка, достойна да се нареди до останалите съседки.           Защото доброто не се губи!
      Огледайте се - "малките" хора са сред нас. В тях има скрити бисерчета.
Само да имаме очи да ги видим...