Николина донесе издръжката за манастира и почака да влезе при игуменката.

                     - Добър ден, майко – поздрави тя.

                     - Дал Бог, добро. Имам да ти кажа нещо…Ленка роди момченце, на десет дни е…здраво, силно дете… Да кажеш на чорбаджията и ще чакам хабер що да сторя…да го дадем ли хранениче на добри хора, както той заръчваше или …  или  той ще размисли да й прости и ще ги вземе заедно с майката…

                              Николина се сепна от новината, макар да беше наближило раждането. Сбогува се със сестрата и тръгна бързо да си върви.                  

                   Когато влезе в чорбаджийската къща със свито сърце вече знаеше що ще става. Много години беше в този дом и добре познаваше характера на господаря.

                        - Господарю…аз ходих в манастира както ми заръча… но…амиии… - проточи думата тя – Ленка е родила момче… преди десет дни, на Илинден…

            Чорбаджи Стоимен остана загледан през прозореца. После бегла усмивка пробягна по стиснатите му устни.

                  - Иди утре с каруцата Николино и върни Ленка у дома…ама без момчето… Игуменката да го хариже, тя знае най-добре…и на никой ни дума…

          Когато Ленка се качи в каруцата без бебето за нея светът се срути отведнъж. Беше онемяла от мъка. Сълзите бликаха от очите й и тя не смогваше да ги избърше. Когато се отдалечиха от манастира тя стисна ръката на Николина за опора, но после  притихна като отсечено дърво. Замлъкна и само погледът й се рееше над боровете. Не знаеше как ще живее без бебето си. Суровият й баща нямаше да отстъпи и тайната щеше да остане тук, зад манастирските порти. Вече не чувстваше вина, а само гняв…Гневът й течеше по вените, бълбукаше в главата й, не знаеше как да го укроти…

            Прибраха се по мръкнало. Тя бавно влезе в одаята. Всичко си беше по старому.

                      - Добър вечер…

          Майка й се втурна към нея и я прегърна. Беше се затъжила за единственото си дете, а баща й мълчеше.

                       - Сядай, мама…да вечеряме…

              Трапезата беше наредена. Ухаеше на прясна погача, вкусна гозба, а тепсията пълна с плодове.

            Ленка събра малко кураж и започна да се храни. Сложи няколко залъка в устата си, но едва ги преглътна.

            И тримата мълчаха. За детето ни дума…

                      - Виж…била си при леля си в града да се изучиш… знам, че са те научили на четмо и писмо… - каза баща й – и нито дума за…другото…чу ли? Опичай си акъла…повече прошка няма…

       Ленка закима с глава. Страхуваше се от баща си. Майка й беше забила поглед в земята.

            Дните на лятото минаха и през септември стана хладно. Слънцето се криеше зад облаците и все по-рядко се показваше зад високото било.

           Ленка плачеше всяка вечер. Детето й липсваше, сякаш й бяха отрязали част от нея… През деня дружките й я наобикаляха и тя трябваше да се стегне и да се преструва, че всичко е наред.

           Започна гроздоберът и няколко седмици дворът им се напълни с ратаи, които караха каруците с грозде. Чуваше се тропот, глъчка и подсвирквания. Направиха виното и го наляха в бъчвите. Ленка ги гледаше с отнесен поглед от одаята си. Стискаше кехлибарената си броеница, а топчетата се нижеха като дните й безспир…

           Изтърколи се година, две… Ленка не се успокои… Тъжеше. Затвори се в себе си и един ден измоли Николина да я изпроводи пак в манастира.

         ………………

                     Младото семейство от Пъстрово взеха Илия. Баща му беше направил дървена люлка и детето спокойно спеше в нея. Жената - Сийка разцъфтя от радост. Гледаха го като писано яйце.

                     Така се изтърколиха година след година. Илия растеше весело и силно дете, беше на шест години и все се въртеше в дюкяна на баща си, а той занимаваше с търговия. Бяха наблизо до Гръцко, един склон ги делеше. Симеон ходеше с каруцата и купуваше тамошните стоки, продаваше ги и така препитаваха.

                    Всичко беше наред, животът им си течеше спокойно, в обич и сговор, докато не дойде болестта. Сийка взе да линее, пожълтя като дюля, залежа се и отслабна. Симеон се стресна и взе да я води по доктори, ама те само цъкаха с уста и извъртаха очи. Разбра се, че няма илач и спасение за Сийка. Тя лежеше в леглото и често изпадаше в несвяст. Симеон взе една ратайкиня - баба Дела да помага в къщата. Радостта в това семейство свърши. Онази, неканената с косата дебнеше в ъгъла...

        Всички бяха тихи и угрижени. Вечер Илия се гушеше до татко си, а Симеон гледаше дълго в тавана и сън не го ловеше.

                  Свърши животът на Сийка. За два месеца свещичката на живота й изгоря… Погребаха я, а тя милата най -  накрая се отърва от болките си.

                 Заредиха се безутешни дълги, безкрайни дни. Симеон все по често надигаше павурчето с ракия в пивницата. Баба Дела го хокаше, а той мълчеше и очите му плуваха в мъка.

               Мина година, времето не го излекува напълно, но притъпи острите нокти на мъката и отчаянието му…

                     Баба Дела все така въртеше къщата, но взеха да не я държат краката.

                         - Монка…виж какво ще ти река баба…Сийка няма да я върнем, ама Илийчо има нужда от майка, а ти от жена, дето да ти гледа къщната работа…Не си престарял…огледай се за някоя добра жена…не може все сами да сте…

         Отиде Симеон с Илийчо в манастира и намери игуменката. Беше й дал цяла кесия за Илийчо.

        Тя го позна и прехапа устни. Заразказва Симеон за живота си, а Илийчо стоеше и се криеше зад гърба му.

                         - Дойдохме да запалим свещица, нали утре е Голяма Богородица… и да измолим здраве и берекет за нас… и да ни благословиш, майко…

        Игуменката заклати побелялата си глава. Умът й бързо сечеше. Изпрати една монахиня да повикат сестра Елена. И Ленка се приближи тихо към тях.

                               Какви бяха тези хора? Вгледа се в светлите очи на детето и сърцето й затуптя бързо като часовник. Същите очи като нейните…

                 …………………………

                Тайната на манастира се разбули…Съдбата на всеки човек плете живота му... нишки и пътища... пътища и пътечки...прави и криволичащи... Хванеш един път, после съжалиш заради другия... а той дали е по-удачен за тебе...кой знае...Всеки си носи кръста додето е на тази земя...

          Но Ленка тръгна по правилния път... тя остави манастира и заживя с тях в Пъстрово. Родиха им се още две момчета. Домът им се огласяше от смях, закачки и лудории.

             Илия стана снажен момък. Всичко му вървеше отръки. Заедно с татко си и майка си отвориха и хан, където отсядаха много мющерии. Някои от съселяните на Ленка я познаха и донесоха вестта до чорбаджията.

             Майката на Ленка се измъчваше и се поболя от нерви. Мъжът й беше все така непреклонен, суров и безсърдечен към нея. Проклинаше дъщеря си, която избяга от тях. Не даваше и дума да се издума да я потърсят... Стана още по- злобен...всички съселяни го избягваха, той ги хулеше и никой не искаше да му работи нивите.

                Както са казали хората- на каквото си постелиш, на това ще легнеш...

                Бяха двама остарели самотници. Очукани от годините... Беше мъртвило и в сърцата им…Стъпките им глухо отекваха в голямата къща и големият двор. Не бяха видели ни дъщеря си, ни внуците…

                                           … нямаха нищо

                                                          ... в оставащите им дни…

                         Край