- Скъпи, знам колко държиш да дойда на рождения ден на майка ти, но действително не мога! Поела съм този ангажимент много отдавна и наистина е важно – казах на съпруга си Димо и го гледах умолително в очите. 

- От теб се очаква да знаеш кога е рожденият ден на свекърва ти и да не поемаш други ангажименти за тази дата, Лора. При това има юбилей – става на осемдесет! 

Говореше съвсем спокойно, но личеше, че му е неприятно. Отхапваше бавно от сладкиша, който му бях поднесла. Знаех, че разговорът няма да бъде лек и се бях постарала да приготвя доста вкусотии. Не бях сигурна дали наистина любовта на мъжа минава през стомаха му, но бях убедена, че добрата храна помага при комуникацията. 

- Откакто татко почина, тя има само нас двамата с теб. Дължим ѝ това уважение, скъпа! 

- Наясно съм с това, но опитай се и ти да ме разбереш. Можеш да отидеш сам за уикенда. Тя поне ще има теб за празника, а тези деца си нямат никого. Не мога да ги разочаровам. Знаеш, че подобни благотворителни инициативи успяват да съберат значителни суми, а тези клети сираци наистина имат нужда от тях. 

Димо поднесе още няколко лъжици към устата си и след като преглътна, каза: 

- Е, добре, ще отида сам. Ще измисля някакво оправдание. Надявам се, че мама няма много да се разсърди на единствената си снаха. 

.... 

Хората бавно се изнизваха от киносалона. Двете с Поли вървяхме най-отзад и обсъждахме впечатленията си от филма. В действителност сюжетът не беше нищо особено – извънземни нападнаха Земята и едно момче успя с много усилия да спаси планетата, но ефектите бяха впечатляващи. А и участваше любимият ми актьор в ролята на извънземното Пой. За съжаление обаче заради костюма и маската нямахме възможност да се насладим на красивото му лице. 

Навсякъде във фоайето имаше плакати със сцени от филма. Минахме покрай една будка, пред която се бе извила огромна опашка и установихме, че там се продаваха лазерни мечове и маски на извънземни. 

- Аз не съм толкова възхитена, но при всички положения филмът е по-добър от опцията да присъствам на рождения ден на свекърва си – казах убедено. 

- Не се и съмнявам – отвърна Поли с усмивка. – Но как успя да се измъкнеш? Димо едва ли се е съгласил лесно... 

- Измислих си сериозно оправдание, нямаше как да откаже. Казах, че от фондацията организираме благотворително мероприятие в подкрепа на деца сираци. Признавам, че лъжата ми бе доста грозна, но въпросът бе на живот и смърт. Наистина не мога и една секунда да дишам около нея, какво остава за цял уикенд.  

      Със свекърва ми не се харесахме още от първия миг на запознанството ни. През годините бях полагала доста усилия да туширам негативните чувства или поне да ги прикривам, но положението ставаше все по-нетърпимо. Всяка една нейна дума бе изпълнена с упрек към мен – от това колко сол слагам в храната, през цвета на хавлиените кърпи в банята, до факта, че навърших четиридесет, а още не бях дарила сина ѝ с наследник. Последното особено силно ме огорчаваше и пределът на търпението ми към нея беше достигнат. 

     След малко се обърнах към Поли и добавих: 

- Нали не си споделила на Виктор, че ще ходиш на кино с мен? 

- Разбира се, че не съм. Знае, че съм с колежки и ще закъснея – успокои ме Поли. 

- Значи не бързаме. На входа на киното има бар, какво ще кажеш да пием по едно? Искам да се насладя на свободата си възможно най-дълго. 

- С удоволствие! – отвърна Поли и театрално отметна с ръка един от русите си кичури. 

Хванахме се под ръка и с весела стъпка се озовахме в задимения бар „Хавана“. Заведението беше почти празно. Беше заето само едно сепаре и около бара бяха насядали няколко мъже, които ни проследиха с одобрителен поглед, докато заемахме местата си. 

Поръчахме си две мартинита – за мен бианко, а Поли предпочиташе росо. 

- Наздраве за свекърва ми! Да е жива и здрава! – казах с усмивка. 

- Наздраве! За свободата! – добави Поли и отпи глътка. 

Не се бяхме виждали повече от две седмици и имаше много теми, които искахме да обсъдим. Времето минаваше приятно в разговор и смях, а питиетата се нижеха едно след друго. 

След малко към нас се приближи един от мъжете, които бяха седнали на бара. Доста симпатичен, червенокос, облечен в марков костюм. Усмихна се дискретно и предложи да ни почерпи. Побързах да му откажа учтиво, но Поли се намеси: 

- Благодарим! С удоволствие ще пийнем две мартинита - бианко за приятелката ми и росо. 

Мъжът се отправи към бара и след малко се върна с две стъклени чаши. Междувременно скастрих Поли, че  сериозни и зрели жени не бива да позволяват почерпки от непознати, но тя махна с ръка с насмешка: 

- Хайде пък и ти! Какво толкова, днес ни се е паднало да се забавляваме. 

Заведението постепенно се напълни. Прииждаха и други кинозрители, които искаха да разпуснат след прожекцията - някои с маски на извънземни, други с лазерни мечове, дори забелязах един човек с цял костюм на Пой. 

- Какво правят две толкова красиви дами сами вечерта? - попита червенокосият непознат. 

Прииска ми се да избухна в смях, но успях да се овладея. Не бяха ли в състояние мъжете да измислят някоя по-оригинална реплика? 

Отбивах всеки негов опит за някакво сближаване и постепенно той насочи интереса си изцяло към Поли. Тя нямаше нищо против и му се усмихваше предизвикателно. Аз обаче знаех, че това бе в резултат от питиетата и приятелката ми щеше сериозно да съжалява. Забелязах, че настроението ѝ бе по-приповдигнато от необходимото и реших да я заведа да се поосвежим. 

- Спокойно! - каза ми Поли. - Няма да върша глупости. 

Изразих надежда, че това беше наистина така и се отправихме обратно към масата си. Приятелката ми вдигна поредна наздравица и отпи от мартинито.

Изведнъж обаче тя рязко остави чашата на масата и се хвана за гърлото с двете си ръце. Изплашено скочих към нея и я хванах, а тя се задъхваше и тялото ѝ се тресеше. Заоглеждах се наоколо в търсене на помощ и когато погледът ми се върна към Поли, на устата ѝ бе избила пяна. 

Останалите посетители се скупчиха около нас, един мъж предложи да помогне, но само за да установи, че приятелката ми вече нямаше пулс. 

Изправих се и започнах да търся с поглед новия ни познат. 

Червенокосият джентълмен обаче беше изчезнал. 

.... 

Последвалата нощ бе най-ужасната в живота ми. Бях изгубила най-добрата си приятелка и на мен се бе паднала неприятната чест да съобщя на съпруга ѝ Виктор. Лекари, полиция, разпити – всичко ми се струваше като някакъв лош сън. Категорично бе установено, че се касае за отрова, а двама от посетителите на заведението бяха свидетелствали, че са забелязали червенокосия мъж да сипва нещо в едната чаша. Оказа се, че останалите мъже на бара не го познаваха. След като бях дала подробно описание на непознатия и бе изготвен негов фоторобот, най-накрая ми бе разрешено да се прибера вкъщи. 

Почти съмваше вече. Още щом таксито сви по нашата улица, забелязах, че лампата в хола ни свети. 

С подкосени крака пристъпвах към входната врата и накрая бавно влязох. 

- Димо....какво правиш тук? 

- Ами...бях на рожден ден на майка си, но ми се наложи да си дойда за едно погребение – каза съпругът ми като отсичаше всяка дума. 

Затворих очи и се опитах да се овладея. След малко той добави сухо: 

- Виктор ми се обади. Нормално е, когато изневиделица станеш вдовец, да съобщиш на най-добрия си приятел, нали? Дори и посред нощ! 

Не смеех да срещна погледа му, срамувах се. 

- Е, как са сираците, Лора? Предполагам, че са си все така сиротни, а? 

Беше ми страшно ядосан. И с право. 

- Съжалявам, постъпих много глупаво...Прости ми! – глухо прошепнах. 

- Съжаляваш?! А каза ли и на Поли, че съжаляваш? Тя какво ти отговори? – гласът му се извисяваше все по-силно. Беше бесен. 

Сълзите започнаха да обливат бузите ми. Искаше ми се да говоря, но думите трудно излизаха от гърлото ми. 

- Аз...аз просто не исках да виждам майка ти – успях да кажа. 

- Лора, порасни най-сетне! Светът не може да се върти около твоите прищевки. Нали осъзнаваш, че ако не бяха глезотиите ти, Поли нямаше да лежи в чувал сега! 

- Престани! – креснах. – Недей да се гавриш с мен! Достатъчно зле се чувствам! 

- Какво значи „достатъчно“, Лора? Достатъчно за какво? 

Думите му ме удряха като шамари. 

- Спри! Казах, че съжалявам. И ще изпитвам вина до края на дните си, но не мога вече да върна времето назад. Просто отидохме на кино, не съм направила нищо толкова ужасно. Нямаше как да предположа, че ще се случи това. 

- Ами от сега нататък вече ще знаеш. И ще предполагаш, че всичко може да се случи, когато решиш да излъжеш. 

- Както казах, не мога да върна времето, но мога да открия този негодник! 

- Така ли? И как ще го направиш, Лора? - Димо ме изгледа подигравателно. - Полицаите ще си свършат работата. 

- Сигурна съм, че е така, но аз го дължа на Поли. И ти ще ми помогнеш! 

- Моля?! За какво да ти помогна? Защото ме излъга, защото не уважаваш семейството ни или защото пиеш по барове с непознати мъже? Наглостта ти е безгранична! 

- Добре, ругай ме час, два, три, ден, ако искаш. Но моля те, помогни ми да го открием. Единствено така ще мога поне мъничко да се успокоя, а сама няма да се справя. 

След кратък размисъл Димо каза: 

- Е, добре, ще ти помогна. Но го правя заради Поли, а не заради теб! 

следва продължение...