- Но ти дори не му знаеш името - каза Димо, докато закусвахме на сутринта. 

- Вярно, не мисля, че спомена името си. Но дори и да го беше направил, нямаше как да бъда сигурна, че не лъже - отвърнах. 

- И откъде предлагаш да започнем? Нямаме представа дали не е от някой друг град. 

- Прав си, но предлагам да търсим първо точно в този град. Все пак червенокосите мъже са малцинство. 

- Сигурно си спомняш “Клубът на червенокосите” на Артър Конан Дойл. Колко щеше да е лесно, ако съществуваше такъв... Просто отиваме там и го намираме... 

- О, помисли за нещо по-реално. Да започнем с това, което направиха и полицаите - фоторобот. 

- Извинявай, но не мисля, че имаш особена дарба в рисуването на портрети. 

- Няма да рисувам. Съществуват достатъчно приложения за тази цел, ще сваля някое и ще се заема. 

След около час нахълтах в стаята с един разпечатан лист. 

- Това е той! 

Димо взе портрета и го разгледа. 

- Не прилича много на убиец... 

- И как точно трябва да изглежда един убиец? - попитах заядливо. 

- Знам ли, не познавам много такива... за разлика от теб! 

Решихме да започнем търсенето от района около киното. Действахме според ситуацията. Показвахме портрета на продавачи в магазини, случайни минувачи, питахме и на рецепциите на два хотела. На някои хора обяснявах, че търся брат си, на други Димо се представяше като психиатър, който търси пациент, измисляхме всевъзможни истории, но без успех. Навсякъде ни отговаряха, че не са виждали такова лице. 

Един човек събираше кошчетата за боклук на една спирка и реших да попитам и него. 

- Че защо търсите брат си с фоторобот? Нямате ли снимка? - погледна ме той учудено. 

Колко глупаво бе от моя страна да не помисля, че би трябвало да имам снимка на брат си. Ядосах се на себе си, но бързо измрънках някакво обяснение, че всичките му снимки били отпреди много години и се било наложило да го състаря чрез фоторобот. 

- Съжалявам, не съм го виждал - каза мъжът. 

- Ще ни докараш още неприятности - каза Димо, след като се отдалечихме. - Остави на мен тази работа. 

В този момент пред нас се появи светещ надпис “Бръснарница” и мъжът ми реши, че това бе много подходящо място за нашето разследване. Димо отново влезе в ролята на психиатър,  издирващ пациент, за когото имало данни, че се нуждае от лечение. Човекът отказвал всякаква помощ и избягал, като дори не бил съобщил името си. 

- Знам ли - каза възрастният бръснар и потърка брадичката си. - Малко прилича на господин Димитър Венков, но той не е луд, че да търсите него. Работи в банка. 

- Повярвайте ми, когато си взимат хапчетата, много от пациентите ни са съвсем нормални. Но когато пропуснат прием, става страшно. И точно затова го издирваме. Нека все пак да проверим. Знаете ли къде можем да открием господина? 

- Предполагам, че е на работа - в банката на две пресечки оттук. 

Дори не си спомням как сме минали въпросните пресечки и кой от двама ни бе шофирал. Влязохме в банката и аз нервно се заоглеждах. На четвъртото гише забелязах червенокоса глава. 

- Не е той! - въздъхнах с разочарование. 

- Сигурна ли си? 

- Чакай, ще се приближа малко и ще го видя по-добре. Сигурна съм, това е друг човек, хайде да си ходим - добавих след малко. 

Измъкнахме се навън и се спряхме да обсъдим последващите си действия. Димо запали една цигара. Аз не пушех от няколко години, но в този момент изпитах силно желание да го сторя и си взех и аз една. 

Докато щраках със запалката, чух някой да се приближава зад гърба ми. 

- Мога ли да Ви помогна с нещо? - беше мъжът от четвъртото гише. - Гледахте ме някак странно и си тръгнахте. 

За момент запелтечих. 

- Аз... аз се припознах. Помислих Ви за един мой съученик, когото не съм виждала отдавна.  

- Колко интересно! И преди са ме бъркали с друг човек. 

- Наистина ли? С кого? - попитах радостно и в мен назря надеждата, че скоро ще открием злодея. 

- С Майкъл Фасбендър, разбира се. 

Думите му ме поляха като студен душ и надеждата бързо изгасна. Мъжът явно усети разочарованието ми и добави: 

- Шегувам се. Казвали са ми, че приличам на някакъв човек, не си спомням името, май беше Павлов. Интересното е, че той също работил в банка, но в другия край на града. Съученикът Ви Павлов ли се казва? 

- Да! Да! - потвърдих бързо. - В коя банка работи? 

- Мисля, че в Гросбанк. 

Благодарих на господина, взехме си бързо довиждане и скочихме в колата. 

…. 

Сградата на Гросбанк бе доста внушителна. Фасадата бе тъмночервена, обсипана с декоративни орнаменти. Застанахме на тротоара отпред и започнахме да съставяме план за действие. 

- Какво ще правим? - каза Димо. - Дори и да го открием вътре, ние не можем да го арестуваме. А ако ни забележи, най-вероятно ще избяга. 

В този момент вратата на банката се отвори и се подадоха два силуета. Спряха се да разговарят точно пред входа. 

Застинах. Съзрях мъжа от бара. 

- Ето го! - казах превъзбудено. 

Димо ме сграбчи за ръката и ме дръпна. Двамата се скрихме зад колата. 

- Имаш ли телефона на някой полицай? Обади се бързо! - прошепна той. 

Свързах се с инспектор Дамянов, който ме беше разпитвал предишната нощ, разказах му накратко и му продиктувах адреса шепнейки. 

- Не правете нищо! Идваме - бе казал преди да затвори. 

С Димо стояхме безмълвни и само от време на време той се подаваше да погледне. 

- Май се кани да тръгне нанякъде - каза съпругът ми. 

- Трябва да го спрем! - извиках аз. 

Още преди Димо да успее да каже нещо, аз хукнах към червенокосия мъж.  

Той ме видя и замръзна. 

Дълго време не казвахме нищо, а само се взирахме един в друг. Най-накрая той наруши тишината. 

- Не съм искал да стане така. 

- Млъкни! - креснах. 

- Изслушай ме, моля те! 

- Не искам да те слушам! Открих те и сега ще си платиш. Полицията идва, мерзавецо. 

- Виж, признавам, сипах в чашата на приятелката ти малко приспивателно, когато отидохте да се освежите. Много я харесах и исках да я направя.....по-податлива. Не съм искал да я отровя. Явно нещо се е объркало с дозата. 

- Затвори си устата! Мръсник! 

- Наистина съжалявам... 

- А в моята чаша сипа ли нещо? - продължавах да крещя като обезумяла. 

- Не! Само в червеното мартини. 

- Сега ще гниеш в затвора за много години! 

Чу се вой на полицейски сирени. След миг двама униформени вече слагаха белезници на червенокосия. 

Инспектор Дамянов се приближи към мен. 

- Как успяхте да го намерите? 

- Лесно - усмихнах се аз.  

След малко попитах: 

 - Какво приспивателно е използвал? 

- Никакво приспивателно. Цианид. 

- Божичко! Разказваше ми, че само искал да я упои малко. 

- Глупости! Я вижте доклада - инспекторът размаха един лист. 

Погледнах го, но изобщо не успях да стигна до данните от анализа. Изтръпнах още на първия ред. 

Най-отгоре пишеше “Мартини бианко”. 

Отровата беше в моята чаша! 

Краката ми се подкосиха и почувствах нужда да седна. Отправих се към колата, но преди да отворя вратата се обърнах към инспектора. 

- А правен ли е анализ на другите чаши на масата? 

- Не, в суматохата всичко беше изпочупено на земята. Извадихме късмет, че чашата, от която е пила приятелката Ви, стоеше здрава точно пред нея. 

Зави ми се свят. Явно Поли беше сбъркала чашите и бе умряла вместо мен! Това означаваше, че бе възможно червенокосият действително да бе сипал приспивателно в нейната, но някой друг бе сложил отрова в моята, а приятелката ми я бе изпила. Но кой? 

Започнах трескаво да премислям възможностите. Но колкото и да се напрягах, не ми хрумваше нищо. Единственият човек, който ме познаваше в онзи бар, беше...Поли. Господи, не можех да допусна, че ТЯ бе пожелала да ме отрови. 

Краката започнаха да ме болят. В този момент с радост бих останала боса, но се сетих, че имах едни стари кецове в багажника. 

Вдигнах капака и видях две торби. Да не би Димо да бе забравил да поднесе подаръка на майка си за рождения ден? Обух кецовете и отворих другия плик. 

През тялото ми отново преминаха ледени тръпки. Там имаше костюм на извънземното Пой. Същият, който носеше един човек в бара в злополучната нощ... 

Усетих, че ми се гади. Запалих колата и поех бясно без определена посока. Просто трябваше да се махна от това място. И имах нужда да пийна нещо.  

Но със сигурност нямаше да бъде мартини.