Мъжът със съня в нощта
“Сънувах, че някакви хора, непознати, живеят у дома. Чувствах се толкова самотен между тях. Не можех да намеря къде да спя, всички легла бяха заети. Апартаментът бе по-голям от истинския, негостоприемен, помислих си дали си имам свое собствено легло и дали е моят апартамент. Легнах в коридора, в съня ми очите ми се затваряха, но непознатите все минаваха, с бледи, немигащи очи, минаваха покрай мен и ме будеха, а аз бях толкова уморен. По едно време някой, който разпознах, се появи, но и той ме прекрачи, като всички останали. Не знам защо, но ми стана тъжно. Плаках…Плакала ли си някога насън?”- каза мъжът, който бе седнал в сепарето срещу красивата брюнетка. Самият той бе чернокос, с кафяви, хлътнали очи и очила. Бе среден на ръст, пълен. Имаше бенка на дясната буза.
Брюнетката срещу него се разсмя. Смехът ѝ звънна и се удари в чашите, накачени над бара.
- Извинявай. Просто ми стана смешно. Представих си те с одеяло в коридора в собствената ти къща, а странници прекрачват над теб. - тя бе слаба, с красиво лице и тъмни очи, толкова тъмни, че чак изглеждаха черно-сини. И мъжът и жената бяха към четиридесетте.
- Не е за смях. Чувствах се толкова изморен и самотен в едно и също време. Разбери! Не искам да съм сам като в съня.
- Всеки е сам. - каза брюнетката и извади кутия с цигари. Отвори кутията и издърпа цигара. Протегна я към мъжа пред себе си.
- Тък не се пуши - каза мъжът и погледна към барманът, който гледаше към тях, седнали в сепарето.
- Само я запали - сложи тя цигарата в уста. - Ще я изпуша отвън.
Мъжът взе зпалката ѝ на масата между двама им и запали цигарата; жената стана и излезе. Останал сам, той отпи от чашата си с бира и се огледа наоколо неловко. Не му се излизаше навън. Не пушеше и му беше студено, май даже го тресеше. Дали пък да не излезе все пак и да ѝ прави компания? Все пак бяха на първа среща. Как ли вървеше? Правеше ли добро впечатление? Беше ли скучен? Накрая все пак реши да излезе, не бе учтиво да я оставя сама.
Облече лекото си яке и я последва. Жената говореше с някакъв непознат. Разговортът им често се прекъсваше от смях.
Брюнетката говореше с непознат мъж.Този, излезъл от бара, не можеше да види лицето на непознатия. Само фасът на цигарата му, която осветяваше в бледо-червено бялото на зъбите и устата му изкривена в усмивка. Останалата част от му лицето му беше потънало в тъмнина, скрито в черното на нощта.
…Спял на пода и странници го прекрачвали и не го оставяли да заспи. Какъв откачен сън, нали? - казваше жената. Странникът срещу нея се тресеше от смях. Мъжът от бара се почувства как копие от обсидиян се заби в сърцето му. Бе гледал научнопопулярен филм затова как индианците правели много остри ножове и копия от обсидиян, по-остри от стомана. Вдигна яката си и тръгна по торотоара в обратната посока, от тази, където бяха брюнетката и непознатият. Не искаше да ги среща.
По тротоара беше лошо осветено, едва се виждаше на малко пред мъжа. Малко по-надолу малка компания излезе от входа на сграда. Компанията се състоеше от три жени и двама мъже покрити с конфетени хартийки и блестящ прах. Жените бяха облечени в рокли с големи деколтета и дълги шлейфове, държаха пищялки. Двамата мъже бяха бял и чернокож; белият беше нисък, облечен в черен костюм, а ченокожият бе обратното - висок, цяла върлина, много слаб, облечен в бяло, с бяло бомбе. Той бе много слаб, и скулитите - остри на лицето му.
- Какво си се загледал? - изкряка ниският мъж.
- Аз? - попита мъжът и вратът му потъна в якето подобно на главата на костенурка. Понечи да избърза напред, но една от жените, облечена в тъмно-оранжева, тежка, пухена на вид рокля, обримчена в червено, прегради пътя му и изсвири с пищялка в лицето му. Мъжът го хвана яд. Помисли да я напсува, но не му дойдоха думите, толкова беше ядосан.
- Да...да, абе, да…- опита той, но когато псувнята все пак му дойде на устните се отказа. Наместо това каза - Защо не си ходите по пътя? Какво съм ви направил?
Жените се разсмяха и хванати под ръка се затичаха надолу по тротоара. Останаха само прашинки сребърен пах и мирисът на евтин парфюм.
- Еби си майката - извика малкият, в черния костюм и се втурна след жените.
- Аз не съм Ви казал, нищо такова! Не е редно така... - опита се да протестира мъжът. Отдръпна се уплашено назад, когато негърът го хвана за ревера и приближи скулестото си лице към него.
- Какво изкате от мен? - попита тихо, уплашен мъжът.
Негърът се засмя високо, с дълбок, гърлен смях. Очите му бяха вторачени в лицето на мъжа пред него, немигащи, далечни.
- Нищо не разбираш! - каза той - Я остави тази работа. За какво ти е да си навън? Прибери се и ходи да спиш - каза негърът и се усмихна. После бутна мъжът назад и с големи крачки тръгна след групата си. Имаше черни обувки, покрити с кал и незнайно защо това натъжи мъжа повече от начинът по-който се бяха отнесли с него.
“По дяволите, защо ми стана толкова тъжно?” - мислише си той и с ръце потънали дълбоко в джобовете на якето си продължи по тротоара.
Скоро мина покрай сграда, пред чийто вход се бе събрала малка група. На стълбището на сградата седяха млад мъж и жена - към двайсетте. И двамата имаха китари и ги настройваха. Хората сигурно се бяха събрали наоколо да чуят някоя песен, предположи мъжът. Той застана до млада жена с кестенява коса и кафяво пухено яке, което се стори на мъжа много топло. Той самият бе облечен в леко кожено яке, което не топлеше много.
- Колко е студено! - каза мъжът и духна в шепите си. Дъхът му направи малко облаче.
- Защо не сте облечен по-топло?
- Ходих на среща. Мислех да сложа нещо по-така.
- Е? Как мина срещата Ви? - попита жената.
- Нима наистина Ви интересува?
- Не особено - вдигна рамене жената.
- Е, мина доста зле - все пак каза мъжът. - тя се хвана с някакъв странник и му разправи съня, който ѝ бях разказал.
- Доста зле е това - съгласи с жената. - а Вие защо си разказвате сънищата?
- Не знам. Стори ми се хубав жест. Сънищата са нещо лично.
- Това е така…- каза жената, но бе прекъсната от мъж с кафяво яке, който слушаше до тях:
- Той е искал да разкрие душата си. Нали?
- Да. Исках да ѝ дам нещо от себе си.
- И тя не го запази, а тe предаде - боли, нали? - попита новоприсъединилия се към разговора мъж.
- Боли. Предателството бинаги боли. Дори от непознати.
- Хм. Как се казваш?
- Ро…
- Той не трябва да е толково откровен, не мислите ли? - прекъсна го жената преди мъжът да успее да каже името си.
- Той е честен - каза мъжът с кафявото яке - той иска да е част от нещо. Да сподели нещо от себе си със света.
- Това е опасно. И общо-взето скучно. Та кой ли би искал да чуе, какво е сънувал и въобще кой е той?
Ро... се опита да протестира, но жената го прекъсна - Тихо!
Музикантите на стълбите започнаха да свирят. Китарите им звучаха фалшиво.
- Не са настроени - каза мъжът с китарата и се засмя.
- Китарите не са настроени, представете си. - каза мъжът с кафявото яке.
- Той не трябва да казва какво си мисли. Не и на непознати. - подзе отново жената с кафявото, пухено яке, сякаш не бяха прекъсвали разговора. Тя е хубава - помисли си Ро….
- Вие тук ли живеете? - попита я другият мъж.
- Да - отговори жената. - Вие?
- На втория етаж. Не съм ви виждал. Иначе досега бих ви поканил да изпием кафе. Може да Ви разкажа някой сън - засмя се той.
Ро… бе като жегнат с ръжен, когато хубавата жена се засмя. Той направи крачка настрана и се направи все едно не го интересуваше какво си говореха досегашните му събеседници, докато те се доуточняваха, кога да се срещнат. Ро…чакаше музикантите да започнат да свирят, но те настройваха и настройваха китарите си до безкрайност. Току започнеха някаква мелодия и един от тях се засмиваше и прекъсваха и пак започваха с техните настройки.
Накрая на Ро… му писна. Тръгна си. Изведнъж усети колко студено му беше. Квартирата му бе само малко нагоре по улицата. Затича се с ръце в джобовете. Най-накрая видя сградата, в която живееше. Отвън едната колона до вратата беше от лъскава ламарина - алпака или нещо подобно. Той се огледа в отразяващата повърност под бледата светлина на уличната лампа. Очите му бяха големи и лицето дълго, дълго. Челото му бе набраздено с бръчки. Изглеждаше по-възрастен от годините си. Лицето му изглеждаше болно, жълто в тъмнината, косата му чорлава. Доста тъжен вид имам - помисли си Ро…и влезе в сградата. В апартамента се съблече и си легна без да пуска лампата. Бързо заспа. Сънуваше странни сънища, в които плачеше на глас. Събуди се - сърцето му биеше силно и все още му беше тъжно от съня.
Стана, отиде до мивката и изпи чаша вода. В огледалото зад мивката се отразяваше лицето му - дълго, сиво лице. Очите му бяха тъжни.
Без да е сигурен дали сънува или не си легна обратно и бързо заспа. Не сънува нищо, чак до сутринта. Неканени, слънчевите лъчи нахлуха през щорите на сутринта. Мъжът се събуди и полежа в леглото. Лежеше и не мислеше за нищо, а нахалните слънчевите лъчи играеха по лицето му и не го оставяха намира. Накрая реши, че слънцето няма да го остави намира. Стана и отиде да си направи закуска.
© Роско Цолов All rights reserved. ✍️ No AI Used

Помисли... Дали пък наистина точно това искаш? Свързване с хора? И какво стои между буквите на това?