-Ако някога се почувстваш самотна, прегръщай мечето... Когато го правиш, знай, че всъщност това съм аз... Когато ти е тъжно - също. Ако поискаш да ми кажеш нещо, кажи го на него и знай, че ще го чуя. Сега трябва да замина за известно време. Обещавам, че скоро ще се върна.

Обясняваше ми  с разтреперен глас мама, докато приготвяше багажа си – изкарваше всичките си дрехи от гардероба и чекмеджетата и го слагаше в голям сак. Ръцете й трепереха, виждах го, докато стоях на спалнята, до куфара и я гледах как тъпче нещата си вътре. Предната вечер се бяха скарали с татко.  Те си мислеха, че спя, но всъщност ги слушах, чувах всяка една дума, въпреки, че половината ми бяха непознати по значение. Не за пръв път си повишаваха тон, снощи обаче се караха с часове и после не чух извинителните, приглушени думи.

-Но, мамо, този багаж е твърде много.

Тя ме погледна – в очите й можех ясно да различа напиращите сълзи. Прегърна ме и не ми отговори.  Усетих как сърцето  й бие учестено. Стиснах очи и се притиснах към нея, нещо ми подсказваше, че ще е за последен път.  Усетих нещо мокро  по косата си, вдигнах поглед  и видях как мама плаче.

-Недей да плачеш, мамо, ти сама ми каза, че съвсем скоро ще се върнеш, ще е както лятото, когато ходих при баба и дядо за уикенда. – промълвих и я целунах по бузата.

-Разбира се, миличка, така ще е. Просто на мама й е мъчно.  – прошепна тя почти без глас и сълзите продължиха да бликат от очите й, все едно са бездънни кладенци.

Постояхме така няколко минути, после ме пусна и отиде в кухнята. Последвах я. Отвори шкафа, където стояха бутилките на татко и ги изкара всичките. Когато ме видя зад себе си, започна да развърта една по една капачките  и да излиза течността в мивката. Помоли ме да отворя прозореца. Направих го. След като приключи, подреди празните бутилки в шкафа и взе лист хартия. Написа нещо, но още не можех да чета, не разбирах какво пише, а и мама имаше нечетлив почерк.  Целуна ме за последно и излезе...