Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков

Глава дванадесета

„Измамникът измамен се оказва,

слепецът дивни прелести показва,

а някой - на илюзиите в плен -

от козните им бил е улеснен!“

Аполодор Назари, „Самотните мечти на сладострастника“ - март 2088

Трондхайм - неделя, 5 май 2103

С навлизането на Турвал Вестенгард в горичката салютите започнаха. Опашката на върволицата бе на двадесетина метра пред него и се виждаше ясно, прекалено ясно, притеснително ясно.

„Нищо - каза си, блокирайки все още не обзелата го за момента, па макар вече надигаща се у него паника, - в най-гъстата част, където ще действам, със сигурност ще е доста по-тъмно.“

Не чуваше най-близките медицинаристи, но по жестовете им личеше, че си говорят нещо.

„Боже! - „кипна“ неудържимо. - Мръсници! Все едно не отиват да екзекутират невинни хора, а са се запътили за купон! С какво огромно удоволствие бих ги избесил по дърветата в същата тая гора!“

Не позволи тази мисъл да го разконцентрира. Трябваше да се владее и му се струваше, че поне засега успява да го прави.

Ето, наближаваха вече най-гъстата част от гората, през която щяха да преминат и той се приготви за действие, когато - Ама че странна работа!, изуми се - през пробягващите по стволовете и короните на дърветата светлини и сенки от изстрелваните в момента в трондхаймското небе фойерверки мина светкавица, секунда-две след нея - втора, сетне, горе-долу на същите интервали - още няколко! Разбира се, че медицинаристите също ги бяха забелязали, при което се заковаха на място тъкмо при навлизането в най-гъстия участък от маршрута си.

„От каквото и да бяха (а бяха, понеже внезапно престанаха) тия тъй странни мълнии - каза си Турвал, - моментът да действам е сега! Идеален е! Друг толкова добър няма да настъпи!“

Под напора на това си решение внезапно ускори ход, вадейки лъчевия си пистолет и насочвайки го към най-задната част от редицата невъдворени, като същевременно търсеше с очи Елмина. При това зяпна от учудване, когато, още докато бе на повече от 10 метра от мястото, където я забеляза, тя и спътниците й ненадейно се обвиха в мъгла. Спаси го, а, както се оказа след това - и самата нея, само светкавичният му рефлекс!

Още при първия пристъп на мъглата,, съвсем мъничко преди тя да достигне и самия него, здраво захлупи лице с ръце и бездиханен се хвърли по очи в храстите! Знаеше, че сънотворният газ, с който ловците на въдворенци обгазяваха селищата в заразните зони, преди да ги нападнат, изглеждаше точно така. Не, разбира се, че самият той не бе участвал в ловни експедиции, ала в качеството си на президент и директор на медицинариум бе осведомен относно публично известните факти за ловните експедиции, сред които бе и споменатото обгазяване.

Лежа като закован в продължение на около половин минута, след което си позволи лекичко да си поеме въздух. Не, нямаше никакви подозрителни миризми - в ноздрите му нахлуваше само познатият му до болка мирис на гора. Плавно повдигна глава, насочвайки я към мястото, където най-задната част на редицата невъдворени се бе обвила в мъгла, точно в момента, докато някакъв силует се суетеше над няколко паднали в храстите човешки тела!

„Елмина! - задейства се светкавично, запълзявайки към мястото на видяното. - Някой друг също иска да я спаси или?! Впрочем дали е сред нападалите на земята тела?“

Беше. Съзря я да лежи заедно с още, доколкото виждаше вече по-ясно след като се бе приближил съвсем, четири жени и трима мъже. По униформата на мъжете установи, че са от натоварените да извършат екзекуцията медицинаристи. Мъжът, който точно в този момент правеше възел на въжето, с което жените бяха овързани, явно на мястото, където то бе било прерязано (най-вероятно с лъчев пистолет), бе с противогаз. Той бързаше, като, довършвайки възела, повлече безжизнените под въздействие на сънотворния газ жени към вътрешността на храстите.

„Ама че късмет! - не можеше да повярва Турвал на щастливото за него - и Елмина - стечение на обстоятелствата. - Този с противогаза, който и да е и за каквото и да го прави, изключително много ме улесни!“

Заслушан в бързо приближаващите ядосани гласове на щуращите се из гората медицинаристи, мигновено се задейства, озовавайки се с няколко скока до мъжа с противогаза. При това вдигна пистолета си и с все сила го стовари върху незащитената част на врата му! Ударът бе доста силен, неочаквано силен дори за нанеслия го Турвал, понеже онзи, без да каже и гък, се свлече в храстите, изпускайки въжето с овързаните с него жени!

- А бе, какво стана, по дяволите?! - изпсува на броени метри от театъра на описваните действия явно някой от медицинаристите.

- Ако знаех, щях да ти кажа! - отвърна друг глас.

- Какво, какво - тросна се трети глас. - Пуснаха сънотворка, ето какво!

- Сънотворка ли?! - учуди се първият от гласовете. - Че защо?!

- Някой е искал фустите в най-задната част на редицата за себе си, ето защо! - намеси се вторият глас.

- Явно си знае работата - обади се четвърти глас, този път съвсем близо, едва на не повече от два метра от Турвал, - така че вероятността да ги е отмъкнал успешно е голяма. Да опитаме да ги потърсим обаче - предложи, - та да не излезем виновни ние накрая!

При това Турвал, свикнал с горските звуци, въпреки далечния пукот на фойерверките чу, че стъпките на медицинаристите приближават, като същевременно виждаше и пресичащите се лъчи от „опипващите“ терена във все по-голяма близост до него техни фенерчета.

„Разбира се, че бих искал да спася всички - каза си с „разкъртваща“ сърцето му жал, - но Господ ми е свидетел, че ако опитам, ще ме хванат още преди да съм изминал и няколко метра, пък и там, където ще скрия Елмина, няма място за толкова много хора!“

Взел това безспорно разумно, колкото и жестоко спрямо спътничките на Елмина да бе, решение, той преряза въжето на мястото, където бе свързана с тях и с възможно най-голяма скорост я повлече все по-навътре и по-навътре в храстите. Броени секунди след навлизането си във вътрешността им чу зад себе си следния оживен разговор:

- Ето го, мизерникът!

- Най-вероятно е припаднал!

- Припаднал ли?! Не виждате ли, че някой здраво го е светнал във врата?!

- Жив ли е поне?!

- Ами да, диша.

- А, ето ги и спящите красавици...

* * *

Когато ги поведоха по пътеката към горичката, Елмина се пръскаше от щастие! Не можеше да повярва, че и тя, и Роберто, се бяха оказали невъдворяеми!

- Благодаря ти, Боже! - зашепна. - Благодаря ти, че спаси не само живота ми, но и радостта от него! Какво огромно желание имам ако можеше още сега да се озова на Фаял! Ала нищо, ще изчакам мъничко. Толкова много мъки преживяхме с Берто, ще изчакаме още няколко седмици, докато ни върнат там...

Междувременно бяха навлезли в горичката, като още в началото на прекосяването й я сепна някакъв пукот, при което по светлините и сенките по стеблата и короните на дърветата се досети, че са фойерверки.

- Странно! - засмя се като дете. - Явно не само аз ликувам в този момент!

- Ей, ти там, какво си шушнеш! - сепна я гласът на един от съпровождащите ги медицинаристи. - Дъската ли ти хлопа или какво!

При това Елмина прекрати радостната си тирада и започна да изживява щастието си в мълчание.

„Защо - запита се междувременно - ни придружават толкова много медицинаристи? Едва ли сме чак толкова важни, та да ни съпровождат тържествено до кораба, с който ни докараха!“

Едва-що бе помислила това и установи, че навлизат в по-тъмен участък от гората. Едновременно с това някаква сладникава миризма я удари в ноздрите, завъртайки неудържимо главата й, при което, блъскайки се в свличащите се в храстите свои спътнички, рухна в несвяст заедно с тях.

* * *

Минаваше 19.30, когато поведените от Лестър Гринуут десетина полицаи от медицинарията завардиха пътеката към наетата от Гари Рейнолц вила. Бе закъснял доста спрямо първоначалните си планове, потегляйки от медицинариума едва към 18.00, но бе сигурен, че поради допълнителното закъсняване на ваксинацията Рейнолц няма да се измъкне.

- Сигурен ли сте, че ще ги доведе точно във вилата си? - за кой ли път бе запитан от един от придружаващите го полицаи. - Да не би да разполага с тайно местенце, към което да се отправи по друг път?

- Не ми е известно да има тайно местенце - опита да успокои както него, така и себе си Гринуут. - Не че сме си особено близки, но не ми се вярва да има такова местенце и да не ми е споменал за него. Освен това - добави - си взе отпуск за седмица, известявайки капитана на кораба ни, че през това време ще остане в наетата от него тук къща.

- Не знам - сви рамене друг полицай, палейки цигара и всмуквайки дълбоко от дима. - Срещал съм се с такива типове и знам, че понякога са доста хитри.

- Колеги - приближи се към останалите един отстранил се за малко за разговор по холофона полицай, - от централното ни управление току-що ме уведомиха, че от другата страна на гората - при това кимна към издигащите се в далечината дървета - преди час бил паркирал някакъв частен аеромобил. Какво ще кажете да се разделим - половината от нас да останат тук, а другата половина да проверят каква е работата с това возило?

- Звучи разумно - съгласи се един от колегите му. Останалите също кимнаха в съгласие.

- Вие - обърна се към Гринуут съобщилият за аеромобила - към коя от групите ще се присъедините?

- Към тукашната - реши след кратко колебание запитаният. - Все пак мисля - позволи си да изрази мнението си по въпроса, че е по-вероятно да доведе плячката си във вилата, вместо да си усложнява живота да ги кара на друго място.

Когато участниците в сформираната за проверката на аеромобила група потеглиха, минаваше 19.50, а от Рейнолц все още нямаше ни вест, ни кост.

- Ако наистина мине оттук - обърна се към Гринуут един от останалите с него полицаи, - доста ще да се е проточила тази ваксинация.

- Ако наистина мине оттук - вече започваше да се съмнява в това и самият Гринуут, - трябва да дойде до не повече от половин час. Уви! Бе станало 20.30 и фойерверките в трондхаймското небе вече бяха към края си, ала Рейнолц така и продължаваше да го няма. Тогава дойде съобщението от другата група.

* * *

- Ни пилот, ни нищо! - тросна се един от току-що пристигналите при кацналия преди час и нещо на една скална площадка над морето частен аеромобил полицаи.

- Да не би нашият човек да го пилотира сам - допусна един от колегите му, - ако е негов, разбира се?

В този момент видяха по една от пътеките откъм вътрешността да се приближава мъж на средна възраст с картонена чаша кафе в ръка.

- А, май това е пилотът - предположи един от полицаите, при което всичките петима участници в групата им се втурнаха да го посрещнат.

- Ей, ти - малко грубичко се обърна към него един от полицаите, след като го обкръжиха, посочвайки към аеромобила, - твое ли е това хвърчило?

- Не - поизплаши се от присъствието им човекът..., - н-н-н-не! Аз просто... Ами аз..., такова..., аз просто го пилотирам!

- Кой е собственикът и какво карате, когато пилотираш? - с не по-малко груб тон се осведоми друг полицай.

- Ами - още повече се обърка човекът, изпивайки от страх кафето си на екс, като при това (почти) без да усети изгори жестоко езика и гърлото си..., ами аз..., ам-м-м-ми..., аз..., такова..., аз..., такова..., аз съм пилот на собственика!

- Еврика! - перна го леко през врата, ей така, за респект, един от полицаите, при което онзи изпусна току-що изпразнената си картонена чаша, която друг полицай изрита встрани. - Сега остава само да ни кажеш кой е началникът ти.

- Ами той - пак запелтечи човекът..., ами той..., такова..., казва се Гари Рейнолц и е служител на ловен кораб...

* * *

Когато Турвал Вестенгард полудовлече, полудонесе живия си товар до описаната по-рано скала с нишата на върха и, вече бе капнал от умора. Потта се лееше от него като шадраван.

- Бре! - каза си. - Уж не е кой-знае колко пълна, ама тежи, пущината!

След като си почина в продължение на няколко минути, натовари все още спящата Елмина на гърба си и с мъка се заизкачва по скалата. По време на изкачването тя на няколко пъти промърмори нещо в съня си, ала не се събуди.

- Най-накрая! - въздъхна грохналият Турвал, оставяйки я на ръба на нишата. - И друг път съм мъкнал тежки неща, но това надминава всички тях взети заедно!

Пет минути по-късно вече я бе настанил в нишата, при което тя отново бе промърморила нещо. След това се изтегна върху застлания с мъх под на леговището им и зачака да се събуди. Едва сега осъзна, че оттук насетне връщане назад нямаше и не можеше да има.

„Да - рече си, - тази вечер започнах раздялата си с медицинариума си и - покрай него - с медицинарския занаят. Това обаче - съзнаваше - ще е една дълга, може би дори много дълга раздяла. Важното е - позволи си мъничко оптимизъм, - че все някой ден ще приключи и на целия кошмар, който изживявам след като изгледах направения от баща ми запис, ще бъде сложен край!“