Мелничарят от каменната пустиня

                                               малка приказка за големи души

    Има някъде една земя, където не достигат нито денят, нито нощта. Там не настава пролет, зима, лято или есен. Никога не е валяло и земята е затисната от едри канари. Там никога не е расло цвете, птици никога не са кацали да отморят крила и никога никой там не се е усмихвал.

 Завинаги там е сумрак. Това място някой добре беше нарекъл "долината на мрачната сянка" и през която е минавал всеки пътешественик, ако разбира се, не е загинал там, защото костите на тези нещастници се редят на предълги бели гердани около сухата шия на смъртта.

Всички, които са пребродили тази земя, знаят името й и никога не биха го забравили... А за вас - щастливци или окаяници (не зная), които все още не сте положили крак на тоя път, ще разкрия, че тази земя се зове Каменната пустиня.

Тая страна е необятна за надеждата, краят й е недостижим и за най-зорките очи, камъните прекалено остри и за най-силните нозе.

Една само безценна човешка дързост може да устои на непосилното отчаяние на нейния простор - вярата.

    Но ето че по средата на този хаос се издига една престаряла воденица, чието колело е несъмнено по-сухо и прегоряло от времето, дори от костите на падналите в тази пустош. Нито капка не бе падала по перилата на това застинало колело, нито веднъж то не е помръднало коравите камъни вътре в сърцето на воденицата. А тези именно камъни са два - затиснати един о друг: единият звездно бял, другият непрогледно черен.

В това страшно здание се намира и един воденичар, който нарича себе си Бездушния.

Кой, кога и защо е взел душата му, той не помни, но едничкото му занимание през вечността е да чака пътници. В пазвата си той пази малка кесия, пълна с нещо, което той не разбира, но винаги го подава на странника, който потропа на вратата му.

Понякога чака месец, друг път година, десет или век... но за него времето не е това, което е за нас. Той е неподвластен на силата му, косите му са все така смолисто черни, лицето му вечно гладко и безизразно... Очите му са празни - като извадени, ръцете втвърдени и восъчно жълти като на мъртвец. Той стои приведен над една гнила греда на тавана, прозорчето пред лицето му лъха белезникавия сумрак на пустошта, а нямата тишина гали притъпения му слух.

Някой приближава! Дотътря се и пада на прашната веранда. Бездушният се спуска по стълбата... Отваря вратата, заялите панти простенват сърдито и протяжно.

Долу, в краката му, трепери тялото на малък човек, твърде слаб и изранен, той няма сили дори да повдигне очи. Бездушният не е виждал досега дете. Не помага с нищо, а непоколебимо изчаква. Малкото телце се раздвижва, полага изранени длани и се вдига на колене. Отваря с мъка слепналите си от прах очи, те горят, но все пак вижда ръка, с висяща от нея парцалива кесия.

- Пътниче, изправи се и вземи в ръцете си спасението. - изломотва Бездушният, който сам не знае какво говори.

- Спасението... - повтаря детето в изгаряща треска.

Кесията тупва в безсилните му ръчички, които едва приличат на ръце, а още по-малко на детски...

Пазителят на сухата воденица обръща гръб и заскърцва пак нагоре по стълбата.

- Спасението!... Спасението ми! Спасение... - повтаря детето, унесено в неземен блян. Развързва със строшените си пръстчета връвта и... вътре, в мизерния парцал вижда само шепа пшенични зърна. Даже не шепа, а шепичка, точно за една малка негова шепичка.

- Мелничарю! Мелничарю... - примолва се то - Бързо! Смели това зърно... да се нахраним...

Бездушният вече е на прозорчето и пак чака.

- Чуваш ли? Ще ядем... и ще живеем! Чуваш ли?! Хляб!!! Спасение!...

Напразно. Думите на надежда, възклицанието на радостта, светлия лъч вяра - нищо не достига до сърцето на мелничаря.

- Благодаря ти, добри господине, че ми даваш това зърно. Но нека сега благоволиш да станеш от самотното си прозорче, нека да обистриш очите си от гледката на отчаянието. Стани, господине, и ела да смелим заедно тази мъничка шепичка пшеница и си направим спасителен хляб. Толкова си блед, господине... толкова болен, нима никога не си се смял, нима никога не си вярвал? Или никой не те обича? Това ли е? Обичал ли те е някой някога?

Бездушният извръща много, много бавно лицето си от дрезгавината на прозорчето и вижда, че до него нараства някаква светлина. В гърдите му нещо тупва. После отново и отново... Топлина и мекота се разливат в трупа му. Нещо страшно се случва с Бездушния! Нещо го подгонва и той се озовава на покрива на воденицата със стиснати юмруци и непоносима болка в гърдите. Изпъва шия силно нагоре, отваря пресъхнала уста и за пръв път поема дъх.

Тупкането в гърдите му става меко и отмерено. Сърце...

Гласът на детето отново го застига, но вече може да почувства докосването на думите.

- Ако никой не те е обичал досега - извиква то високо и посипва черния воденичен камък с крехките зрънца - аз може и да успея да те излекувам... Обгръща с ръце белия воденичен камък и се напряга с нищожната си сила да го превали по черния.

А някой беше написал на черния камък -"Участ" и на белия -"Вяра" .

В това време от окото на мелничаря се откъсва една огромна тежка сълза. Тя се пръсва във воденичното колело и то за пръв път е истинско колело, защото се завърта и стрива пшеничните зърна на сладко бяло брашно.

Детето и Бездушният, който вече си има своя собствена душа, си правят хляб, който аз вярвам, надявам се и вие, ще ги храни ВЕЧНО!