Сутрешното слънце огряваше палатките с меките си галещи лъчи и придаваше на хладната есенна утрин топло посрещане на новия ден. Войниците, измити и облечени в лъскавите си брони, се редяха около котлите, поставени на триножници над огньовете, където къкреше кашата за закуска. Дългите години тренировки и строгата дисциплина бяха стегнали  лагера, така че на десет подредени в права линия палатки се падаше по един котел и един сноп конусовидно подредени копия за пешаците или пики за конницата. Обичайната суетня на многолюдните лагери се изразявяше в приглушените команди на офицерите и тихите разговори с кратки смехове на групите мъже. Напрежение изпълваше въздуха и приглушаваше звуците. Липсваха ударите на ковашките чукове по наковалните, виковете на войници, търсещи изгубени вещи и глъчката на мъже, събрали се на зарове или карти преди тръгване. Не се мяркаха и цивилните - търговци, майстори, музиканти и всякакви други, които спомагаха или печелеха от пътуващата армия. Днес войската бе достигнала крайната си цел и тези, които не бяха войници, се държаха далече от белите палатки на Имперската армия.                                     
След двумесечен поход легиона на 4-та Имперска армия беше стигнал до подножието на планините Мар-азул и земите на планинските племена. Вечерта командирите се бяха погрижили заповедите, идващи директно от самия император Максимилиян, да достигнат до ушите на последния войник. Заповедта всъщност беше една кратка и ясна формулировка да бъдат спрени набезите на планинците по северната граница на империята с всички възможни средства. Това оставяше доста място за интерпретация от страна на командващия генерал Базил Гарт, който беше избрал да навлезе в земите на Северняците, както още наричаха планинските племена и завладее едно малко селце, наречено Грауф. То щеше да послужи за отправна точка за следващите кампании по отстраняването на този трън в меките части на империята. На старата карта, правена преди няколко поколения императори, селото беше една точица с номер, който на гърба ù разкриваше името и малко полезна информация за състоянието му. Именно тези няколко реда бяха определили мястото като идеално за по-траен лагер. Разположено сред хълмист терен, посредник между края на равнината и планинските вериги, то предоставяше добра защита и празни открити полета за разгръщане на конницата. Като всеки добър генерал, Гарт беше пратил преди седмица разузнавачи да огледат селото. Там нямаше много население, липсваха отбранителни заграждения, нямаше и отряди войници, така че командващият предвиждаше лесна победа само с един полк пешаци и половин крило кавалерия. Победа, близка до клането, но за повечето офицери тези северни варвари напълно заслужаваха такава участ заради неудобствата, които причиняваха на императора и впоследствие на тях самите, които трябваше да маршируват, лишени от удобствата на цивилизацията на градовете по северната граница.
   Закуската приключи и командирите на 3-ти полк дадоха команда за тръгване. Батальонът се състоеше от близо четиристотин пехотинци – ветерани, въоръжени с алебарди и пики и майстори на меча, подкрепяни от стрелци с мощни арбалети. Тези мъже, заедно с едно крило леки конници, бяха определени да съкрушат малкото селце. Лагерът на армията се намираше в долчината между два хълма, като единият от тях беше единствена преграда, пречеща на войниците да виждат селото. Колоната на маршируващите войници напредваше към превала на хълма, следвани от конницата. От там пехотата щеше да настъпи фронтално срещу нищо неподозиращите селяни, подпомагана по десния фланг от леките конници, които щяха да заобиколят и да се врежат в тил на селото, поставяйки населението между чука и наковалнята. Лъснатите им брони светеха, огрени от слънцето, а белите им наметала се полюшваха леко на сутрешния ветрец и старият генерал донякъде съжаляваше, че след часове тази белота ще бъде белязана с кръв.
   Берн стоеше и гледаше към хоризонта. Много време беше минало, откакто слезна в равнината заедно с пет дузини войни от племето на Зелената трева. Баща му, вождът на племето, го бе изпратил да обикаля граничните земи и да припомня на империята, че планинците са свободен и цивилизован народ, а не варвари. Това напомняне беше довело цяла войска в земите на племената, която Берн следваше вече две седмици. Заедно с хората си той не се отдалечеваше от армията на повече от половин ден напред. Но когато разбра, че врагът се е насочил към едно малко селце в подножието на Великите планини, остави половин дузина да следи имперците и се отправи бързо към него.
   Пристигна с една седмица преднина пред мудната армия и се зае да подготви хората за отбрана. Той осъзнаваше, че неговите шейсет воини, от които само дванайсет с лъкове, и малкото мъже от селото нямаше да издържат на хилядната войска. Надеждата му беше в това да забавят войниците при селото, докато жените и децата се спасяват към по-високите и скрити поселения на планинците. Селцето се наричаше Грауф и бе разположено на три хълма, прерязани от една малка река и едно поточе, вливащо се в нея. Най-големият хълм бе отделен от другите с реката на изток и дерето на поточето в подножието на юг, където минаваше малко дървено мостче и гъста гора от запад, а на север продължаваше да се изкачва и беше труден за катерене, което го правеше природно укрепен. Ковачницата, житницата и Голямата зала, където селяните се събираха на празненства, бяха разположени именно на този хълм, което го правеше стратегически идеален. Една малка стена щеше да бъде пречка за конете на имперците, а дерето отпред правеше изкачването пеша и с тежка броня доста трудно. Вражият генерал беше пратил разузнавачи един-единствен път, само за да се уверят в разположението на селото и беше лесно те да бъдат заблудени в незащитеността му. Берн беше събрал материала за стената, от забити в земята колове, за два дена с помощта на местните дървари и воините си. Сглобяването на двуметровата дървена стена започна веднага след като съгледвачите се скриха зад първия рид. Сега тя обхващаше подножието на целия хълм, а до мостчето, пресичащо дерето, се издигаше триметрова кула за стрелците и малка вратичка, широка колкото моста. На хоризонта се издигаше широк и полегат хълм, който единствен криеше селото от лагера на имперската войска. Свечеряваше се и по хълма се спуснаха две фигури. Това бяха последните двама воини, които следяха армията и сега се връщаха да докладват. На сутринта щеше да има битка.
Вечерта Берн събра всички мъже в Голямата зала на селото. Бяха останали неговите воини и десетина мъже – дървари и ловци, както и ковачът на селото, за да забавят настъплението на войската, а другите бяха тръгнали под прикритието на падащата нощ към най-близкото укрепление на племената. Ядяха мълчаливо няколкото печени пилета и преглъщаха с вода, вместо обичайните бира и медовина. Чистото съзнание пазеше боеца жив в битката и ветераните го знаеха. Простият план беше да удържат първия щурм, а докато врагът се престроява за втори, да се измъкнат на северозапад през гората нагоре към планината. Всички съзнаваха, че в плана има една малка пречка за изпълнението му. Дори на такъв благоприятен терен беше почти невъзможно стотината слабо въоръжени войни да удържат хиляда добре тренирани и бронирани войници. Мисълта за провал беше нещо, което не плашеше суровите мъже на планината и те бяха готови да се присъединят към Великата майка, извисила върховете си над тях.
Есенното утро бе прохладно, но слънчево и леко отпускаше напрежението у воините на Берн. Те бяха станали преди да съмне и сега стояха на местата си в очакване на атаката. Половината бяха разположени около Голямата зала, откъдето щяха да могат да се притекат на помощ на онези покрай стената. На кулата до мостчето имаше трима стрелци, а под нея една дузина щеше да държи вратата. Останалите стрелци и ловците, въоръжени с лъкове, бяха разположени по стената над дерето и реката. Двама от дърварите на селото пазеха конете, с които щяха да се измъкнат, при една малка вратичка в задния склон на хълма.
Целият слънчев диск се издигаше над хоризонта, когато по хълма се показаха войниците на империята. Лъснатите им брони отразяваха лъчите и хвърляха отблясъци към селото. Искрица надежда премина през съзнанието на Берн. Генералът, подлъган от незащитеността на селото, бе избрал едва стотина конника и малка част от пехотата да изведат битката, но това все още оставяше планинците в съотношение един на шест-седем.
Цяла сутрин Джон Уударт имаше лошо предчувствие. Много пъти бе влизал в битка и винаги се доверяваше на чувството си, то го пазеше жив от 27 години и го бе направило ветеран. Докато преваляха хълма, той разбра, че не се е излъгал. Джон не можеше да си позволи да обвинява командващите, но бе сигурен, че заради лошото разузнаване сега около селото, което трябваше да атакуват, се издигаше дървена палисада. Ротата му беше изпратена със заповед за атака и никога не би избягал, но дълбоко в себе си съзнаваше, че при новото положение планът за нападение бе безсмислен. Пехотата се изправяше пред дере и стена напред, гъста гора отляво, а отдясно конете трябваше да пребродят реката и да спрат на няколкото крачки равно пространство между нея и стената. И при това явно стената не бе издигната само от беззащитни селяни.
Съзнанието на Берн работеше с пълна сила. Той виждаше пътя на врага, подреждаше тактики и избираше най-добрата защита. Явно командирът на имперците не беше много опитен. Конницата продължаваше да напредва откъм реката и Берн прати още няколко воина в онази част, които се въоръжиха с къси дървени копия. Макар и без метални върхове, острите колове бяха достатъчни да се свали ездач от кон, а неутрализирането на конницата правеше бягството по-лесно. Пехотата все още напредваше централно, но можеше да свие към гората, където нямаше стена. Там беше най-слабото място в защитата. Макар и дерето на потока да минаваше и през гората, то не беше толкова стръмно и дълбоко, поради което местните ловци се бяха погрижили да заложат множество капани. Но пехотата продължаваше устременото си движение, без да сменя посоката, а конницата вече се отделяше напред и преминаваше от тръст в галоп. Постепенно те слязоха в ниското и разстоянието между конете и стената намаляваше с всеки дъх. Тропотът на копита отекваше в телата на планинските воини. Първите нападатели се показаха по края реката, но вместо да продължат направо и да заобиколят палисадата, те свиха и се насочиха към мостчето и вратата. Берн издаде заповед и към имперците полетяха стрели, копия и камъни. Първият залп остави двадесетина коня без ездачи, но зад тях напираше следващата вълна. Чуваха се стоновете на ранените, виковете на войниците, ударите на копитата, които мачкаха падналите тела и цвиленето на животните, които се удряха едни в други. Конниците вече ограждаха стената, разделени на два лъча, като единият се насочи покрай дерето към гората, а другият продължаваше направо към края на стената. Берн отново даде нареждания и наредените покрай палисадата започнаха свободно да стрелят по врага и да го замерят с копията си. Мъжете, останали край голямата зала, се разделиха на две и едните се отправиха към гората, а другите към противоположния край на стената. Така двете групи щяха да попречат на конниците да нахлуят в заграденото пространство. Водачът на планинците се движеше по дължината на поточето, даваше заповеди и хвърляше от дървените копия по ездачите. Откъм гората се чу цвилене и викове на умиращи мъже. Там беше започнала схватка и Берн се насочи натам, но тъкмо подмина кулата със стрелците, когато забеляза, че нападателите се връщаха обратно от гората, някои от тях се поклащаха несигурно на конете, а други животни бяха останали без ездачи. Отрядът, който беше пратил в гората, се показа от нея и се запъти към водача си. С кратки жестове се разбраха, че капаните и намесата на мъжете са осуетили опита за пробив от онази страна. Викове и звън на стомана изпълваше другия края на отбраната. Нападателите постепенно изтласкваха планинците нагоре по хълма, а неколцина се отделиха и пришпориха конете си към Берн и мъжете до него. Той направи няколко жеста и неговата група се въоръжи с копия и се насочи в дъга към ездачите. Първият конник Берн посрещна с директен удар в гърдите, като се наведе да избегне сечащия замах на меча му. Ударът го събори от коня и войнът заби острия прът в ребрата му. Следващият ездач беше набрал скорост и държеше меча си изпънат напред в опит да наниже дръзкия планинец. Но не успя да стигне до целта си, защото противникът му не го дочака да приближи, а хвърли копието си. Ударът разтресе ездача и го прониза от край до край. Третия ездач Берн посрещна с щита и меча си. Той отбиваше ударите и замахваше в търсене на пробив. Възможност се появи, когато мъжът вдигна високо ръка, за да стовари меча си в защитника, но воинът беше по-бърз и острието му се наниза в корема на войника. Едва сега Берн се огледа. Неговите воини изтласкваха ездачите обратно в ниското от две посоки и конниците започнаха да отстъпват, след линията на боя оставаха коне без ездачи и труповете на падналите имперци, но сред тях имаше и малцина планинци. Водачът на защитата отново се включи в боя и заедно с останалите мъже обърнаха конницата в бяг. Двама от неговите бойци добутаха една каруца и я пуснаха в най-ниската точка напречно на палисадата. Така вече нападателите трябваше да минават през коритото на реката, за да стигнат до защитниците. Леки усмивки пробягаха по лицата на коравите планинци, но нямаше време за почивка или за празненство. Един от стрелците в кулата извика предупредително и всички се покриха с щитовете си, а онези, които нямаха, се скриха в голямата зала. Секунда по късно се чу пърхането на пера във въздуха и върху воините на Берн се изсипа дъжд от болтове. Пехотата на имперците беше стигнала до мига за нападение и арбалетчиците им дадоха началото на атаката с първия си залп. С втората вълна стрели първите редици на войниците тръгнаха фронтално срещу палисадата. Трети залп стрели се изсипа върху планинците, войниците вече тичаха с бойни викове към дерето пред палисадата, а белите им наметала се развяха зад гърбовете им, но след като и последният болт падна зад стената, от там им отвърнаха с други викове и към нападателите полетяха последните останали копия и снаряди на защитниците.
Барни беше роден в една ферма близо до главния град на една от северните провинции на империята. Беше трето дете от четири. Баща му беше овчар, докато глутница вълци не го разкъса, когато Барни беше на шест. Майка му се разболя тежко скоро след това. По-големите му брат и сестра започнаха да се грижат за нея, малкото му братче и фермата, а него оставиха да се възпитава сам. Така той израсна див и необуздан. Когато порасна и заякна, реши да постъпи в армията. Оттогава беше участвал в купища битки по северната граница и вече се смяташе за един от ветераните на своята бойна част. Сега той си спомняше всичко това, защото докато тичаше по склона към укреплението на северняците се подхлъзна и залитна, а докато падаше, един забит в земята дървен кол се приближаваше към лицето му.
Вълната войници се разля по цялата дължина на стената. По пътя им останаха падналите тела на уцелените от снарядите и попадналите в капаните. Мнозина останаха да лежат в дерето под палисадата. Останалите взеха да се катерят един върху друг, като онези, които се прехвърлиха, започнаха схватка със защитниците. Най-много имперци се струпаха на моста и заудряха по вратата, която започна да поддава. Само двама северни стрелци бяха останали на кулата и те изстрелваха последните си стрели към нападателите. Берн беше в подножието на кулата, в лявата си ръка държеше щита си, а десницата му стискаше дръжката на меча. Пред него попадна един войник, облечен в плетена ризница до бедрата и размахващ меч. Двамата си размениха няколко удара, но воинът парира с щита си и в същия миг прониза противника си. След което плъзна погледа си по продължението на палисадата. Сражението се водеше близо до стената на единични или групови дуели. Стрелците на имперската армия не можеха да видят или да уцелят никого и бяха прекратили залповете си. Северняците държаха все още началната си позиция, но умората им се усещаше, а след всеки посечен враг се прехвърляха следващи, а неколцина воини вече се бяха преселили в обятията на Великата майка. Във вратичката при моста се бяха отворили няколко неголеми дупки, но тя нямаше да издържи още много. Берн се огледа за брата си по оръжие Аларик. Той се оказа въвлечен в бой с двама мечоносци. Също като водача си и Аларик се биеше с двуостър меч и дървен щит, обкован с желязо. Той го използваше, за да заслонява единия си противник, докато засипваше другия с удари. При един от тях воинът успя да засегне предмишницата на мъжа и това го накара да изпусне меча си. Със следващото си движение севернякът замахна над щита си и посече втория мечоносец.  С няколко крачки Берн стигна до него и посече ранения. Двамата си размениха погледи за секунди, а водачът сподели споходилата го идея. След това те се разделиха и поеха в противоположни посоки. След минута се събраха отново до кулата, като и двамата водеха още шестима воина, въоръжени с копия и щитове, а мечовете им бяха прибрани в ножниците. Берн вдигна копието си и описа кръг с върха му във въздуха, замахна и посочи рехавите остатъци на вратичката. Един от биещите се мъже, голям и силен местен дърводелец на име Хомир, го видя. Стовари двуръкия строителен чук, който използваше като оръжие, върху противника си и се хвърли със засилка и боен вик на уста срещу вратата. От сблъсъка тя се раздроби съвсем, а воинът, размахвайки тежкото си оръжие, си запробива път напред по моста, като скоро се загуби в настаналата блъсканица. Имперските войници се отдръпнаха назад само за секунди, а неколцина от тях паднаха от моста и паднаха в дерето, разплисквайки плиткото поточе. Тези няколко секунди бяха всичко, от което отрядът на Берн се нуждаеше, и той заедно с верните си другари настъпи напред в клиновидна формация по моста. Водачът на планинците беше най-отпред на клина. Той мушкаше с копието си или го използваше като тояга и нанасяше свистящи удари с него. В щита му се удряха мечове, бойни брадви и боздугани. Но нищо не можеше да спре напредването на отряда, който беше обграден от нападатели, а по пътя му оставаха само мъртви войници. Скоро малката група мъже започна да се отдалечава от моста и да изтласква враговете си назад. Сега през вратата излязоха в бяг и песен в прослава на битката и останалите защитници, водени от ковача на селцето, наречен Ескел, който размахваше две собственоръчно направени бойни секири. Сега битката беше прехвърлена на другия бряг на дерето в близост до моста. Бойният ред и на имперците, и на северняците се разпадна и схватката се превърна в кървав хаос. Берн вече не знаеше къде са неговите мъже, нито успяваше да мисли тактически. Бурната кръв на северните времена закипя във вените му и той реагираше първосигнално. Щитът му беше очукан и нащърбен, но все още цял и той го използваше да удря противниците си с него. Копието му се стрелкаше напред и замахваше настрани, като винаги попадаше в целта. Около воина оставаха да лежат падналите врагове. Времето се разтегли и всеки дъх сякаш траеше с часове, всяко примигване беше като падането на нощната пелена и променяше околността, в ушите му зашумяха есенните листа, разнасяни от внезапен порив на вятъра. В краката на воина се свлече поредният нападател, пронизан в гърдите от върха на копието. Берн го изтегли, пое си дълбока глътка въздух и се огледа. Очите му се изпълниха с гледката на битката. Редиците на имперската армия бяха изтънели и вече малцина се сражаваха със стръв и сила. Слухът му се върна в реалността и виковете на ранените впиха ноктите си в съзнанието на воина. Тъга и гордост изпълниха душата му, като осъзна, че около неговата позиция на краката си стояха още тридесетина от защитниците. Сред тях бяха и шестимата мъже от клина, побратимият Аларик, покритият с рани, но жив Хонир и все още размахващ и двете си секири Ескел. Един сноп крехки лъчи на стигналото заник есенно слънце огряваше мястото, на което стояха воините. Но битката не беше свършила, пред тях последните мечоносци и стрелци от 3-ти полк на имперската армия се бяха подредили за последна решителна атака. Берн бързо издаде заповед и северняците се подредиха в редица около двете му страни. Онези, които нямаха щитове, застанаха зад рамената на другарите си, а останалите се подготвиха да посрещнат атаката. Арбалети изщракаха и последният залп болтове се понесе срещу стената от щитове. Няколко от тях не издържаха и се пръснаха, а мъжете, които ги държаха, паднаха на местата си. Войниците на империята нападнаха. Когато преполовиха разстоянието между двете редици, воините на планината хвърлиха копията си срещу връхлитащите мъже и извадиха мечовете си. Всички те уцелиха и в редицата на врага се отвориха празни пространства, но дисциплинираните войници се сгъстиха и ги затвориха. Северняците изтеглиха мечовете си и плътно един до друг вдигнаха щитовете си. Сблъсъкът на метал проехтя през хълмовете и гората. Имперците натискаха защитниците и те заотстъпваха към дерето под палисадата и гибелта си. Берн усети хладния дъх на смъртта и косъмчетата по врата му настръхнаха, но една спасителна мисъл се стрелна в съзнанието му. Той извика команда, дръпна ръката с меча си и го забоде в почвата зад петата си. Острието потъна една педя и той подпря опорния си крак на меча, останалите воини последваха примера му. Отстъплението спря. Берн нададе бойния вик на клана си, изтегли меча от земята и с всичка сила го стовари ветикално върху шлема, който се подаваше от другата страна на щита му. С пукот метала и костта се разцепиха и кръв и мозък плиснаха по лицето на воина. Мечовете на останалите мъже се вдигнаха също и боя започна с нова сила. Но вече нямаше кой да се изправи пред зверовете на севера и техните нащърбени остриета. Мигове по късно сечта свърши, след като Хонир сплеска главата на последния войник с един удар на чука си. Невярващо, планинците се оглеждаха един друг и нервни усмивки украсиха изцапаните им с кръв лица. Някой извика, нададе вика на победата и всички го подеха. Всички освен Берн. Той скърбеше, че не беше успял да опази живи повече от воините си. Но глъчката от останалите живи бързо го отрезви и минути по-късно двадесетината оцелели бяха възседнали коне и се отправиха през гората към убежището на високопланинското седалище на берновия клан.
Берн стоеше, сложил ръце на дръжката на меча си, който висеше на лявото му бедро, на ръба на един полегнал скален къс, обгърнат от земен насип, застлан с ниска планинска трева. Небето беше покрито с тъмни сиви облаци и мрачна светлина се стелеше навсякъде. Студен есенен вятър поклащаше краищата на наметалото му и донасяше ситни капки дъжд, които се удряха в лицето му. Късната есен постепенно отстъпваше пред зимата. Водачът на малкия отряд северни воини се взираше към хоризонта, на който се диплеха малки и големи хълмове. Някъде на югоизток към сивото небе се издигаше черен стълб дим. Имперската армия си отмъщаваше за вчерашното поражение на празните къщи и селцето Грауф се превръщаше в пепел. Берн се взираше вече от известно време, реши, че е време да потегля, обърна се и след няколко минути се скри сред гъстите ели на планинската гора. Скрити сред дърветата, два чифта очи наблюдаваха оттеглянето на планинеца. Едните бяха жълти и изпълнени с диво безразличие, а другите сиви, пълни с интелект и познание. Някъде високо на север една бяла звезда изгряваше на нощното небе.