Мерак
МЕРАК
Като заваля едно кротичко, та го откара три дни, даже и половина. На четвъртият, небето открехна завесата си и отначало един лъч освети Исперец, после се спусна все по Крива река и огря първо долния край на Маринка, а след около час и цялото село. До вечерта уличните локви се изпариха, земята изпръхна и селяните се разщъкаха из дворовете.
Сърдеха се като им кажеш, че са селяни. Само на 10 километра са от градската табела, градски автобус ги вози, половината вече са англичани и руснаци, ама нали още не са станали квартал, ще търпят.
Пък как да не са селяни, като в дворовете им прасета квичат, кокошки кудкудякат, тук-там магаре се обажда, а селският им козар още не е безработен.
На другия ден утрото беше свежо като къпана девица. Въздухът леко режеше гърлото, но наливаше такава бодрост и сила в снагата, та ти иде да грабнеш лопатата и за част да обърнеш целия двор.
С такова едно чувство дядо Бончо заби бела в рохкавия чернозем откъм горния край на двора. Бъхти той яко с бела, а едното му око надхвърля дувара и току се цели в балкона на бялата къща, оттатък улицата.
През четирите дъждовни дни не беше я зървал и сега цялата му душичка тръпнеше в очакване. Не че не беше виждал жена, виждал беше и на плажа, и на друго по-тъмно място. Не че си нямаше от таз порода и в къщата. Ама туй отсреща не беше жена, брате....”Оле-мале”, въздъхна дядо Бончо и подкара с бела по-близо, досами оградата.
Вносно нещо беше туй отсреща ей, белгийско. Купи къщата преди две години и седеше там от ранна пролет, та до късна есен. Направи си басейн отпреде в двора, нищо и никакъв, колко една локва, ама се плацикаше в него дорде от дюлята не падне и последното пожълтяло листо.
Първия път като я зърна дядо Бончо, тъй си и остана със зяпнала уста. То, едни зелени очи, то едни червени коси, а отпреде, у-а-у-у-у две навирени и напращели любеници.
Кога завършиха басейна ù и го напълниха с вода, сън не го хвана дядо Бончо и още в ранни зори висна с бела на оградата. Като излезе онази ми ти жена, като изсули хавлията, а отдолу двете любеници, ама дюс голи-голенички. Цял ден белгийката кисна и ветря любениците на воля, цял ден бъхти дядо Бончо с бела край дувара. И тъй цяло лято, та чак до края на есента. Светна му двора на дядо Бончо, не можа се нахвали баба Бончовица из махалата с работния си старец.
Нещо блесна и отново превлече взора на бай ти Бончо. Ей я момата на верандата, мята огнени къдрици, кърши снага, друса любеници....ох, на дяда-а-а... И баш тогаз, току изотзад се чу:
- Бончо бре, мъжо бе, де ти са очите? Миналата седмица го засадих тоз кромид за пера напролет, що го изкопа бе Бончо, що?
Хич и дума не можа да издума дедо Бончо, а очите му все там, през оградата.
© Лордли Милордов All rights reserved.
