Месецът на егоизма

                Тук–там... вечно някой крещи и иска нещо. Всеки ден ставам с нагласата, че трябва да направя нещо заради даден човек. От време на време (когато егоизмът ми се обажда) решавам, че няма да направя това, което се очаква от мен, а това, което на мен ми се иска. Разбира се, тогава хората остават много недоволни и дори разочаровани, но... как да го кажа по-мило? Майната ви?! Да, това е подходящото.

                Та до къде бях стигнала... След дългия си сън, егоизмът ми реши отново да се събуди. Мисля, че сега е малко по-различно. Този път не се чувствам гузна, че не играя по свирката на някой. Станала съм много лоша, ха-ха! Какво ще правят хората без мен, направо не знам... Както каза една госпожица „Боклуци! Недорасляци! Да се научат сами да се справят с живота си!” Не ми се иска да бъда толкова груба като нея, но понякога се налага. Решила съм този път да си дам една дълга почивка – мисля, че един месец е нужното време, за да се отърся от чуждите проблеми, да се отдам на греховните си помисли и да си пия какаото, необезпокоявана от никой.

                И... правя го.

                Първа седмица:

Странно е... много. Не съм била сама със себе си от много време. Може би твърде много. Сега е моментът да осъзная собствените си потребности. Както всеки път – в първия момент не ми идва нищо на ум и точно след няколко минути цели лавини от информация заливат хилавото ми съзнание. Като че ли съм станала по-неустойчива на тези приливи... Това малко ме притеснява. Започваме синтезирането и изясняването на всяко едно проблемче поотделно. Става бавно и трудно...

                Втора седмица:

Напрежението след разговорите нараства... Мисля, че ставам леко раздразнителна и все по-неспокойна. Супер! Може би накрая ще мога дори да се развикам на някой... Гордея се със себе си! Ама и аз съм от най-скромните де, хах! Искрено се забавлявам, когато гледам хорицата как се мъчат да ми обяснят проблемите си и да ми се оплачат, а сякаш думите изтичат през ушите ми. Въобще не се задържат в мозъка ми, а и да се задържат съзнанието ми просто ги пропъжда... Сега е техен ред да слушат! И се започват едни словоизлияния... направо не е истина. Не се карам с никой, не мрънкам, тъй или иначе вече съм си изяснила всичко. Сега просто аз ще споделя проблемите си. Някои дори се притесняват, че го правя – явно наистина става рядко.

                Седмица трета:

Отдавам се на изкушението си! Много кафета, по няколко цигари на ден (не прекалявам с тях), дългите среднощни разходки с... интересна компания. Странните разговори! Страстта ми! От време на време, ей така - за разнообразие, по някой флирт. Дори целувка с „непознат”. Ето за това си струва да живея! За тази седмица! Ред е на момичетата – с тях по кафенета, мартини... кафе... цигара. Втора цигара, трета, пета... Разтуптя ми се сърцето. И все едни момчета ни се въртят из разговоритеее... Ужас, женска му работа! Ревем от тях, ама без тях сме за никъде (както и те без нас). Воля, неволя - това е. И после пак им се радваме, и те на нас. Пак рев, пак сме на върха на щастието и кръговратът се затваря.

               Седмица четвърта:

Ухх... а само как не искам да идва тая проклета седмица. Тя е най-тежката. Вече задоволила егоистичните си желания, е крайно време малко по малко да започна да се връщам към реалността. И все пак имам още няколко дни. Тях ги прекарвам в гледане на романтични по свой начин филми. От време на време си избирам една жертва и и размътвам мозъка по такъв начин, че след това избраника ми не е същия. Разбира се, не го наранявам по никакъв начин. Иначе казано, има едни хора, които наричам черни дупки, т.е. онези хора без мнения, които постоянно мълчат, не контактуват и приемат всичко с покорство и мълчание. Та значи избирам жертвата, започвам малко по малко да разкъсвам черното пространство, в което са попаднали докато не ги заболи. Това е единственият начин да излязат от там. Мъча ги достатъчно дълго, докато разбера, че вече са станали пълноценни хора и след това ги оставям намира. Нека се учат да живеят и те!

                И това беше...

                Пак е понеделник. Захващам се с обичайната си работа. Тичам по гайдата на някакви лигави хлапенца, които не знаят изобщо  какво правят. Все едно... Усещам... как скоро, съвсем скоро всичко ще се промени. Онези 40-годишни лапета ще осъзнаят, че животът не е работа. Просто го знам. И тогава всичко ще е различно!