Глава 7: Контакт
Друго си беше човек да се изкъпе след толкова дни мизерстване. Последната им баня беше в Хоуп, а след това бяха пътували в какво ли не, търкаляли в тъмници, бити, и … Тръпки побиха Крон при мисълта за последното. Да можеше да му изтрият и спомените така както му се върнаха обратно пръстите…
Джейд беше намерила някаква семпла бяла рокля със сребърно везмо, докато Крон реши да заложи на черния панталон, черна риза и бяло дълго сако, също втъкано със сребро. Все пак бяха висши особи и някак се подразбираше, че трябва да имат сребро по себе си. Ако щяха да увисват на бесилото или да им вземат главите, поне щяха да се облечени добре.
Даденият им час беше изтекъл и всеки момент очакваха гвардейци да ги поведат към краля. Този път поне Крон се надяваше, че наистина ще се видят с краля вместо отново да бъдат измъчвани от някой тест. Изглежда в Дрен бяха стигнали новините за Фейрам, така че поне нямаше да има нужда да доказва и това. Важното сега беше да убеди владетеля на Дрен за помощ. И да попита за изумрудените, както им беше казал онзи.
- Джейд, как се чувстваш? Не усещаш нищо, нали? - хвърли зле прикрит поглед Крон към палеца на дясната ѝ ръка.
- Не искам да си спомням. Този...ще го… Няма значение, добре съм, нищо ми няма. Сега важното е да свършим работата с краля и да изкараме Мая, Реан и Алисън от тъмницата. Между другото, ти знаеш ли как се казва този крал?
- Небеса! - сепна се Крон. Дори не му беше хрумвало, а ето че не знаеше най-важното нещо. Беше му сякаш на върха на езика, но името та и не идваше. - Нямам никаква идея, нещо с М май беше?
- Сих'ашо Санти, пазителя на мира, владетеля на океана и наставникът на облаците. Изобщо не си слушал уроците май. А като се сетя, че ти дори си идвал тук! Този човек е на трона си от петдесет и седем години!
- Благодаря ти, че се сети за това. Можеше като нищо да се издъня като първия глупак. - усмихна се Крон, стисна ръката ѝ в благодарност и точно в този момент двойната тънка стъклена, но непрозрачна врата се отвори.
Един единствен гвардеец в бяла униформа оповести, че е време да тръгват за срещата си с краля. Вече им имаха повече доверие, а и човекът говореше официално, вместо троснато и с пренебрежение.
Продължиха по същите красиви коридори, качиха се няколко етажа по-нагоре, след което поеха по широка вита мраморна стълба с изящни дъбови парапети. Явно не отиваха в тронната зала, което значеше, че срещата ще бъде не толкова официална и с много хора. Това беше добре. Крон се надяваше да могат да поговорят спокойно с краля, преди да намесват и други хора в цялата тази бъркотия.
Спряха пред елипсовидна сребърна врата с гравирано подобие на столицата Дрен, връхлетяно от убийствена зимна виелица. Едри ледени късове се отблъскваха от невидимият купол над града. Тези хора наистина обичаха снега.
Гвардеецът почука на вратата, изчака потвърждение, след което отвори и обяви церемониално:
- Приветствайте пазителя на мира, владетеля на океана и наставникът на облаците, краля на Дрен!
Крон се усмихна на ум, след като стражът повтори точните думи на сестра му. Двамата пристъпиха в кралският кабинет - Крон отдаде чест с юмрук на сърцето си и кралският му пръстен ясно изпъкна на дневната светлина - два меча един до друг върху житно поле, докато Джейд сведе почтително глава.
- Колко си пораснал - усмихна се краля на Крон. Мъжът беше висок точно колкото Крон, доста по-мускулест, с много къса тъмно кафява коса. Лицето му беше гладко и строго, с леко набола брада и остър поглед, малък белег на дясната вежда и разцепена дясна ушна мида. Изглеждаше досущ като войник и ако не бяха богатите черно бели кралски дрехи с втъкани сребърни макулати, то определено Крон би го объркал с най-обикновен офицер от армията. - О, заповядайте, седнете, няма да стърчим прави цял ден.
Помещението не беше голямо, но вместо четвърта стена имаше напълно прозрачен стъклен прозорец от горе до долу, през който се виждаше целия Дрен. Невероятна гледка наистина! На Крон стомаха му се сви. Чак сега осъзна колко високо всъщност се намират. Е, вероятно не е същото като да си в онези високи стъклени кули насреща, но все пак… Крон се настани на единия изящно резбован дъбов стол до масата в центъра на кабинета, крал Санти седна отсреща в мекия си червен и пищен стол, а Джейд…буквално зяпаше гледката отсреща забравила къде се намира.
- Джейд… - каза Крон със сподавен глас.
- Простете, ваше величество. Гледката е пленителна, слава на Дрен! - поклони се отново леко Джейд.
- Благодаря ви, милейди. - кимна крал Санти. - Радвам се, че ви харесва.
- Милорд, позволете да ви се представя, аз съм Крон Еалер, понастоящем владетел на Крондейл, а това е сестра ми - принцеса Джейд Еалер. Нашите родители и голяма сестра бяха убити и ние сме последните живи наследници на рода Еалер.
Джейд се настани най-накрая на стола до Крон, като продължаваше да хвърля по някой поглед през прозореца - най-впечатляващото нещо в кабинета. В ляво от тях имаше огромна библиотека с различни книги, докато в дясно, заобикалящи втора сребърна врата, имаше сребърни лавици с различни предмети, събирани от целия свят. Вратата вероятно водеше към спалнята на краля.
- Искрено съжалявам за загубата на вашите роднини, както и на вашата столица. Новините дойдоха преди няколко дни в Дрен и всички сме потресени. Макар донесенията да бяха различни, и кое от кое по-налудничаво, всички имаха едно общо нещо - Фейрам беше унищожен. През цялото време се надявахме да има оцелели все пак. Но наистина не очаквах, че само дни след това нещо, именно вие ще се окажете в Дрен. И то без да разбера! Как изобщо успяхте да се промъкнете през прохода и защо просто не оповестихте себе си!?
- Благодаря на силата на Дрен за добрите думи. Разбирам, че имате много въпроси и ще се постарая да отговоря на всички.
След което Крон разказа за церемонията в двореца, за Адоммор, за унищожението, как Мая е спасила Джейд, как са летели с макулата и как ги застигна ужасната вълна, след което за странното им попадане в Дрен.
- Ние си нямаме ни най-малка представа как се озовахме тук, заклевам се ваше величество. В единия момент летяхме край Фейрам, в другия бяхме около Преломските планини. - продължи Крон. Решихме да продължим към вас с надеждата за помощ, тъй като не знаехме какво може да ни преследва назад.
- Ужасна история.. И също много интересна. И със сигурност такава, на която не всеки би повярвал. Предполагам имате останал от този тъй наречен теса? Идеално, ако е удобно ще поискам малка проба за да можем да я разучим и пробваме да възпроизведем. Ако това наистина сработи, ще бъде чудесно за предстоящата война! - след споменаването за война, лицето на краля се вкамени.
- Вероятно се чудите от къде знаем повече за изумрудените? - Крон отвори уста, но като видя, че краля не очакваше отговор се отказа да говори. - Та това е нашата работа, разбира се! Случвало се е преди, било е ясно, че ще се случи пак. Хрониките на Дрен пазят съкровени тайни и хората които имат достъп до тях обикновено се кълнат в ша'кти да не ги споменават никога без моето разрешение. Изглежда това вече няма да е необходимо. Преди няколко стотици хиляди години светът изглеждал различно - той бил разделен на пет континента и хората живели разединено, напълно самостоятелно, с много различни порядки и езици. Водели се безброй войни, преградите не били измислени, цели градове били затривани или от войни или от грешки. И докато по света царял хаос се случило нещо неочаквано - при една от най-големите битки по онова време по средата на бойното поле се повил изумруден процеп. От него излязла черна сянка с червени очи последвана от няколко стотин черни човекоподобни войници. Тези сенки успели да унищожат многохилядните армии за по-малко от час. Нито ша'кти, нито оръжията помагали срещу тях. Малцината които опитали да атакуват високият близо двайсет стъпки силует били обречени да страдат в безкраен цикъл на смърт и съживяване.
- Така започнала първата война с изумрудените, която унищожила почти целия свят. Тъкмо когато надеждата била изгубена, се случило чудото. Един възрастен старец, който всички мислили за откачен, направил малък кинжал от рядък елемент, който подкрепен с изключително трудна за направа искрица от ша'кти, успявал да убие сенките. Старецът твърдял, че всъщност те не умират, а биват запращани в друг свят, но никой не е сигурен дали това е вярно. Както и да е. Сенките една по една били прокудени от този свят и скоро хората осъзнали, че нови не могат да дойдат. Никой не празнувал победата, защото били останали шепа хора в целия свят.
- Изумрудените никога не дали обяснение кои са и какво искат. Единственото което се знаело било че те са завладели и унищожили много други светове преди да дойдат в нашия. Но по някаква причина им е много трудно да проникнат при нас и се налага да го правят през тези тъй наречени портали, които в крайна сметка ги вкарали в капан в нашия свят от който не могат да си тръгнат. Миг преди кинжал да накара и последната сянка да изчезне, черното чудовище казало, че ще се срещнем отново.
- Всяка държава по онова време си имала върховни повелители на ша'кти, оцелелите от които се събрали на съвет. Те не излезли от залата повече от месец, като били изпаднали в жестоки спорове. Накрая било решено континентите да бъдат събрани в един цял, както са били милиони години преди това. Открит бил начин как да се направи това, който все пак няма да разруши света и убие хората. Включили се абсолютно всички повелители на ша'кти, светът бил обгърнат от малки постоянни земетресения и периодични слаби изригвания на вулкани, но накрая четири континента се слели в един - днес ние го наричаме Лунният континент. Петият? Петият и най-малък от всички не помръднал, а според някой дори бил изчезнал. Други говорят, че повелителите били пробвали да го направят на нова луна и той избухнал във въздуха. Така или иначе всички повелители умрели минути след като приключили заради голямото количество използвано ша'кти.
- Голяма част от войниците се заселили на север в планините, където войната не била засегнала толкова много природата и почвата ставала за обработване. Те носели завета на последната сянка, именно заради това повелителите събрали континентите заедно - това било начин да обединят хората при следващата война. Войниците събрали всички кинжали, които били направени тогава и ги пренесли в специално хранилище, далеч под северните снежни планини. Никой не можел да направи повече от тях, за това било важно да се съхранят всички, все пак щели да потрябват отново. През следващите векове, хората ни са търсили и прибирали тези заветни кинжали - Дренските - кръстени на възрастният и леко чудат рибар, който ги измислил.
- От донесенията, които чухме за Фейрам, разбрахме че денят да изтупаме прахта от Дренските кинжали е дошъл. В момента армията ни се тренира в подземните казарми, за да не създава паника в мирното население. Този път изумрудените ще дойдат подготвени и няма да позволят да ги победим толкова лесно. Подозираме че ще използват всички възможни средства, дори може да обърнат хора или самото ша'кти срещу нас. Трябва да сме готови.
Сърцето на Крон биеше лудо от новите неща, които беше научил. Дрен бяха толко стар народ и бяха живели толкова години подготвяйки се именно за днешните дни. Те бяха чакали търпеливо и моментът беше дошъл. Колко невежество имаше в този свят. Крон се изправи.
- Слава на силата на Дрен! - каза почтително Крон и сведе глава. - Вие сте надеждата на хората. Сега всичко добива смисъл…
- Всички така реагират. - каза усмихнат крал Санти. - Иска ми се да ви дам карти, където да отбележите всичко което се е случило във Фейрам и до къде се простира. Ще бъде много ценно. Освен това…ами сигурни ли сте, че сте видели само този…как му беше името?
- Адоммор.
- Да, Адоммор. Ако е само един…Но пък да направи такива опустошения? Трябва да има повече към тази история. Нещо не се връзва. Вие видяхте ли изумруден портал?
- Не, нищо такова. Просто се появи насред залата иззад една от колоните. - каза Крон.
- Странно, много странно наистина. Трябва да се разучи. Ще изпратим съгледвачи, да съберем повече информация.
- Ваше величество, ако позволите. Бих искал и аз да отпътувам със съгледвачите и ако не е късно, да предупредя хората в близките градове. Трябва да се организират убежища, патрули…
- Не съм очаквал и друго. Твърде млад си за война, но пък битката не подбира никого. Ще го уредим.
- Крал Санти - започна плахо Джейд. - Аз бих искала да отида във Весан. Някой трябва да говори с Лунния Съвет.
- Ще се направи. - съгласи се владетеля на Дрен.
- Ако е удобно да питам, колко такива кинжали имате във вашето хранилище?
- Около шест хиляди. Опитвали сме се да създадем повече, но никой до момента не може да направи онова малко възелче ша'кти, което е необходимо да задейства самият кинжал. С годините събирахме редкия метал и сме изработили над сто хиляди остриета, но за съжаление към момента са безполезни срещу изумрудени.
- Може ли да видя един такъв кинжал? - каза Джейд едновременно с любопитство и отвращение.
- Разбира се, Дрен ще ви подари два, най-малкото заради това през което сте преминали.
Слънцето се скриваше зад градските стени и червените му лъчи обагряха странното стъкло. Ако гледката на огромният Дрен беше спряла дъха на Джейд, то пред красивия залез краката ѝ направо омекнаха. През живота си не беше виждала такава красота, сякаш гледаше в друг свят. Беше невероятно.
- Скоро е време за официалната вечеря. Наредих да настанят вашите приятели в стаи и да им предоставят всичко необходимо. Ще се отнасят с тях като с кралски особи. Също така приемете моите най-искрени извинения за случилото се по-рано. Нашите архиви твърдят, че изумрудените могат да се преобразяват като обикновени хора. Трябваше да сме сигурни.
***
- Кой е този? - плътният глас на краля проехтя из огромната правоъгълна зала, а пръстът му приковаваше един коленичил човек в дрипи над някакъв казан.
- Не един от нас! - в хор викнаха всички, отвратени погледи полазиха коленичилият мъж.
- Кой е този?! - изръмжа краля към тълпите прави хора застанали по масите в отсрещните три краища на парадната столова.
- Предател! - изсъскаха Дрен в един глас.
- Какво да правим с предателя? - изсъска в отговор техния владетел.
- Смърт! - нашепнаха напевно.
- Такава е волята на народа! - вдигна бокалът с червеното вино и залата утихна. - Да се изпълни! - най-накрая завърши техният господар.
Хладното острие с лекота посече врата на окаяният нещастник и главата му се търкулна в казана с рибешки глави. Топла кръв оцвети сиво-синкавите блещукащи остатъци. Червени струи боядисваха смрадливите люспи, а ликуващи викове зовяха наздраве. Чаши пълни с червено вино се протегнаха към стотиците устни и след миг приятната течност овлажни гърлата на благородниците. Докато последните капки алено вино биваха пресушавани, последните капки алена кръв напускаха предателя.
Официалната вечеря изобщо не беше това, което Реан очакваше, но въпреки това той не отделяше почти никакво внимание за разлика от останалите в нещастната им група. Крон и Джейд му бяха разказали на кратко за историята на Лунния континент и тези така наречени изумрудени. Пълна лудост! Как така някакви хора ще съберат континентите?! Описанието на планетата им преди това безумие много приличаше на Земята и именно това човъркаше Реан. Той знаеше, че те наистина се намират на Земята, но дали не бяха отишли в някакво чудато далечно бъдеще, където събитията се повтарят? Едва ли. Ако не беше толкова скептичен за всички тези теории за паралелни вселени, най-вероятно щеше да си мисли, че се намира в такава. Те обаче бяха отхвърлени от мнозинството учени още при откриването на алфа съединението.
Всички онези въпроси потискани през изминалата година отново изпълниха изтормозеното му съзнание и десетки предположения започнаха да се блъскат из главата му. Науката и известните му теории обаче не можеха да отговорят и на частица от тези въпроси. Ароматното телешко сервирано току що го откъсна от безплодните мисловни терзания и той инстинктивно се пресегна към чашата с вино. Дрен го беше изненадал по всички възможни начини и макар тези хора да бяха диваци - знаеха как да правят градове, разбираха от готварство и хубаво вино. Качествената напитка му напомни за Испания…
И ето, че спомените му за прекараното време в Испания заедно с Мая изместиха неприятните мисли и стоплиха мъничко душата му. Той ѝ беше предложил брак на един пуст плаж в покрайнините на Малага. Реан предпочиташе по-зелените места - усамотена обстановка с малка беседка в парк украсена с верижка от бледи жълти лампички, лунна светлина и светулки. Знаеше чудесно място до едно езеро в Алабама. Но Мая харесваше морския пясък, плажовете и техните червени изгреви и залези, за това и Реан избра Испания.
Потънал в мислите за Испания и онази прекрасна седмица така и не усети кога е привършил с телешкото в печен сос, гарнитурата от мачкана леща и задушените моркови. Беше пресушил и две чаши червено вино, тези слуги изобщо не оставяха кристалната му чаша да се изпразни. Трябваше да спре да пие повече.
Крон на няколко пъти им беше обяснил да не говорят на вечерята освен ако не ги питат нещо, така че никой не обелваше и дума. Мая гледаше отвратена бедният обезглавен нещастник и едва предъвкваше месото в чинията си, Крон и Джейд се бяха улисали в разговор с краля, а Алисън седнала в дясно от Реан изглежда искаше да се напие. Не, вече се беше напила! Не ѝ беше лесно след загубата си, особено с тези смени на настроенията. Дали пък имаше някакъв психически проблем още преди да се случи … трагедията?
Лошото беше, че Реан беше виждал тази трагедия и преди. Те бяха нападнати от хиляди разрушители - така наричаха изумрудените на Земята - и единствения изход, който бяха видели - беше унищожаването на родната им планета, луните и орбиталните станции. Самоубийство, спестило мъките на човечеството - разрушителите не просто убиваха, жертвите им някак си биваха съживявани и убивани отново и отново. Хората бяха изгубили вяра във всичко и просто се предадоха на смъртта.
Изглежда обаче, че където и да отидеха, им беше писано да го изживеят отново. Не че беше изненадващо, Реан знаеше, че разрушителите бяха унищожили други светове, може би дори галактики, преди да стигнат до Земята. Нямаха никаква цел, дори не им доставяше удоволствие. Защо им беше нужно всичко това - никой не разбра. Няколко дни преди да разположат бомбите, се появиха догадки, че тези същества изобщо не са от нашата вселена и просто проникват в нея за да я унищожат и направят път за нещо друго. Главата му не го побираше. Има нещо друго извън вселената? Крайно не може да обхване безкрайно. Крайно не може да обхване безкрайно. Насили се тази фраза да завладее умът му, иначе неминуемо щеше да го заболи главата от невъзможните за разбиране екзистенциални въпроси.
След около час вечерята приключи и всички се отправиха към дадените им стаи. Държаха се с тях като с крале. Реан толкова беше свикнал да бъде прислуга, че сега наслаждаваше на всеки миг прекаран в този дворец. Можеше да му е за последно все пак. Утре щеше да се става рано. Крон отиваше към Тулома с Алисън за да организира и успокои до колкото може населението в покрайнините на Фейрам, докато Джейд щеше да отиде във Весан. Крон беше помолил Реан и Мая да я придружат до седалището на Съвета на единайсетте и те естествено се съгласиха, не че имаха много голям избор. Скоро щяха да напуснат красивият и прохладен Дрен.
Петимата бяха настанени в три отделни стаи, разположени една до друга в най-уютната част на Дренския дворец. Странно, стражите поставени пред вратите им ги нямаше. Може би се бяха отдалечили по краищата на коридора за да им дадат повече лично пространство. Но Реан не беше видял такива. Е, малко усамотение нямаше да им дойде зле. Можеше да се съберат и да поговорят на спокойствие за всичките събития от днешния ден. А и случката с Мая… Споменът му за нея се върна и го налегнаха мрачни мисли. Толкова много информация и толкова малко време за разсъждения.
Реан се пресегна към дръжката на вратата за стаята им, отвори и две блещукащи сини очи се впиха в него. Стражът, който ги бе охранявал следобед и бе отвел двамата с Мая до тази стая, чакаше на прага. Реан инстинктивно отскочи в страни поваляйки Мая на земята, докато гвардеецът замахваше с пушещ меч. Проклятие! Веднага тласна Мая отново на страни и очакваше смъртоносният удар, но той така и не дойде. Вдигна глава към вратата и видя ръцете на онзи със сините очи обвити около малък кинжал пробол сърцето му. Блясъкът в очите му беше изчезнал, заменен от изплашен и невярващ поглед запечатан в смъртта. Крон с прецизен и бърз удар им беше спасил живота.
***
Хеон свали далекогледа си и записа в малката бяла книжка:
Оцеляха.
След няколко секунди отдолу се появи надпис:
Отлично. Надеждата остава. Върни се.
Хеон можеше да се намеси ако нещата тръгнеха зле, но това щеше да има много тежки последствия. Той беше тук да наблюдава. Не беше тук да участва в събитията и да пази някого. Това, че беше Пазител, не му даваше право да пази и хора. Надеждата обаче стоеше. Заметна си бялата качулка и изчезна.
© Калоян Колев All rights reserved.