Мила

      Двете самодиви се притаиха зад едно дърво и се загледаха в мъжа,който беше разположил палатката си на близката поляна.Огънят,който беше запалил,хвърляше отблясъци в тъмнината и от време-на време се чуваше пукането на някоя съчка.

      Мъжът се пресегна и взе китарата,която беше оставил близо до себе си.Както беше седнал с кръстосани крака на земята,я сложи в скута си и продрънна на струните.След малко засвири някаква мелодия.

      Самодивите се заслушаха.Не бяха чували тази песен.Макар че тук често идваха хора. Случваше се и да носят китари и да свирят.Но обикновено идваха на групи по няколко души,печаха месо и вдигаха глъчка.А този беше различен.Седеше си сам и само светлината от огъня и звуците от китарата издаваха,че има някой.

      Двете горски девойки се спогледаха.Бяха решили какво да правят.Щяха да отведат този смелчага в своята пещера и да го задържат завинаги.Отдавна не бяха правили това, но ето,че им се беше отдала възможност,която нямаше да пропуснат.Някога отвличаха ергени,които им свиреха на кавал,а те танцуваха своите среднощни танци.Този свиреше на китара,но какво от това?Поне щеше да им е по-лесно да се справят с него.

      Някога хората не знаеха толкова много като днешните.Но познаваха билките и знаеха как да се пазят от самодивите и другите нощни създания.Избягваха да ходят в гората през нощта и  особено в определени дни от годината.Знаеха и къде се събираха самодивите, познаваха местата,където танцуваха.

      А сега  не се пазеха,защото не вярваха,че тях ги има.Нямаха амулети,нямаха забодени билки на реверите,нито чесън в джобовете.Когато видеха отъпканата в кръг трева,смятаха,че това са го направили животни.

      Ето и този беше дошъл тук съвсем сам в нощта срещу Еньовден.Беше опънал палатката си насред самодивската поляна,беше запалил огън и съвсем невъзмутимо си свиреше.Дори не подозираше,че всъщност не е сам.

      Човекът спря да свири и се загледа в звездното небе.Въздъхна.Беше дошъл тук,за да остане за малко сам.Да избяга поне за една нощ от шумотевицата на града и безбройните проблеми,които изведнъж се бяха струпали на главата му.Бизнесът му не вървеше,всичко сякаш се разпадаше и,каквото и да предприемеше,не даваше резултат.И един ден,докато преглеждаше документите,попадна на нещо,което почти го съсипа.Всичко това се дължеше на подмолните ходове на най-добрия му приятел,с който се познаваха от деца. Бяха си делили една филия хляб в студентските години.После пътищата им се бяха разделили и той с много труд и лишения създаде тази компания.Когато се срещнаха отново,приятелят му се оплака от тежкия живот,който води,и той го взе при себе си във фирмата.Имаше му безусловно доверие,беше дясната му ръка.До онзи ден...

      В къщи също си имаше проблеми.Жената,с която живееше и с която възнамеряваха скоро да узаконят отношенията си и да си имат дете,изведнъж се беше отдръпнала от него.Държеше се студено и понякога сякаш дори не го забелязваше.Той се беше опитал да поговори с нея,да разбере на какво се дължи тази промяна,но тя не казваше нищо.Не вярваше да се дължи на проблемите му в бизнеса,защото беше направил и невъзможното тя по никакъв начин да не усети това.Колкото и да му беше трудно, продължаваше да задоволява всичките ѝ желания и не беше допуснал нещо да ѝ липсва. Продължаваше да се отнася към нея с нужното внимание и обич.Каквото и да му струваше,оставяше служебните си ядове пред прага и така влизаше в къщи.

      Тази сутрин любимата му дойде в кухнята и каза направо:

      - Мисля,че трябва да се разделим.Временно.Да останем за малко сами,за да обмислим нещата.

   Той не каза нищо.Просто стоеше и я гледаше.Изведнъж я почувства чужда,далечна, сякаш за пръв път я виждаше и се чудеше какво прави в дома му.Знаеше,че няма да е временно.Тази жена вече не му принадлежеше.Нито той на нея.Изпита някакво непознато чувство,което обхвана всичките му сетива.Не искаше да стои тук,срещу нея.Не искаше да я вижда никога повече.Обърна се и излезе от стаята.

      Обади се в офиса и даде инструкции на служителите си.После взе раницата си,събра вътре всичко необходимо,взе си китарата и тръгна към планината.

      ...Нещо изшумоля зад него и той се извърна натам.Гледката го порази.В самия край на поляната стояха две жени,облечени в дълги полупрозрачни бели рокли.Дългите им черни коси се сипеха по раменете и гърба им.Двете се усмихнаха и запрестъпяха към него.Той стоеше като прикован,не можеше да помръдне.Доближиха се до него и той видя,че са съвсем млади и много красиви девойки.Едната коленичи пред него и впи поглед в сините му очи.Ледени тръпки пронизаха цялото му тяло и всичко наоколо потъна в мъгла. Чуваше,че го питат нещо,но не разбираше и не можеше да отговори.До ушите му достигна звънкият им смях,сякаш от някъде много далеч.Някаква непозната сила го накара да се изправи и да тръгне с тях.

                                         * * *

      Няколко дни спасителните отряди обикаляха планината.Претърсиха всяко кътче,до което можеха да достигнат.Откриха палатката и вещите му до загасналия огън.Но от него нямаше и следа.Хеликоптерите кръжаха във въздуха,но и те не откриха нищо.Накрая прекратиха търсенето и животът продължи в обичайния си ритъм.

                                        * * *

      Мъжът отвори очи и се огледа.Мисълта му все още беше замъглена,но все пак осъзна, че се намира в някаква пещера.Наоколо се суетяха няколко такива девойки в бели рокли и с дълги коси.Една от тях привлече вниманието му.Стоеше настрани от другите,облегната на стената.На пръв поглед като всички- облечена в бяло,а дългите ѝ черни коси се сипеха на воля по раменете и гърба ѝ.Но в същото време някак се различаваше.От нея не лъхаше такъв студ,както от другите,а очите ѝ не го замайваха и парализираха.Той видя,че и тя го наблюдава и се загледа настойчиво в нея.

      Три от девойките видяха,че се е събудил,приближиха се и коленичиха пред него.Той попита с отмалял глас:

      - Кои сте вие?Какво искате от мен?

      Трите се усмихнаха едновременно,сякаш го бяха тренирали.Едната отвърна:

      - Ние сме самодиви.А ти как се казваш?

      Той вдигна очи към самодивата,която стоеше настрани и видя,че тя сложи пръст пред устата си в знак да мълчи.А устните помръднаха в безгласното ѝ предупреждение:

      - Не.

      Човекът отдели поглед от нея и загледа тези,които стояха пред него.Но не изрече нито дума.Втората доближи лице до неговото и също попита:

      - Ще ни кажеш ли името си?

   Той мълчеше.Те останаха известно време,загледани в него,след което се изправиха едновременно.Преди да се оттеглят,едната ядосано му подхвърли:

      - Ще го кажеш!Скоро всичко ще кажеш!

      След известно време престанаха да му обръщат внимание.Само онази,която стоеше настрани от другите,дойде и седна срещу него.Той я гледаше в големите черни очи,чийто блясък го опияни с топлотата си.Но това не беше онова смразяващо кръвта замайване, което изпитваше от другите.Беше някаква жарка омая,която вливаше във вените му сили.

      - Не им казвай името си- прошепна тя.- Така няма да имат власт над теб...И не ги гледай в очите.

      Той кимна в знак,че е разбрал.Тя продължи:

      - Ама,и ти си избрал много хубаво време да ходиш в планината...Срещу Еньовден...И незащитен...

      Мъжът я гледаше без да откъсва очи от нея.Тихо попита:

      - Ти самодива ли си?

      - И съм,и не съм- все така тихо отвърна тя.- Някой път ще ти разкажа...Казвам се Мила.

                                                  * * *

      Човекът вече не знаеше колко време е стоял в тази пещера.По стените бяха закачени безброй факли,които обливаха пространството в мека светлина.Разбираше,че е нощ, когато самодивите излязат и той остане сам.Понякога през ума му преминаваше мисълта, че би могъл да избяга.Но бързо се отказваше от това намерение.Нямаше идея къде се намира.Навън всичко беше потънало в непрогледен мрак.А и знаеше,че бързо ще го намерят и върнат обратно.Ако преди това не падне в някоя пропаст.

      Затова и самодивите не оставяха никого да го пази.Просто излизаха и той оставаше сам.Връщаха се на разсъмване,носеха му храна и вода и все го питаха как се казва.Но той мълчеше.

                                                       * * *

      Както всяка нощ,и тази човекът седеше сам в пещерата,облегнат на стената.Чу някакъв шум откъм входа и обърна очи натам.След миг разпозна фигурата на Мила.Тя пристъпи бавно,доближи се и коленичи до него.Тихо го попита:

      - Как се казваш?

      Той я загледа мълчаливо.Тя се засмя и каза:

      - На мен можеш да кажеш.

      Мъжът се надигна леко и отговори:

      - Явор.

      Помълчаха малко и Явор попита:

      - Ти нали си самодива?Защо не си като тях?

     - Ами,защото не съм като тях.Майка ми беше самодива,а баща ми- човек.Харесал я, откраднал и скрил булото ѝ.Тогава вече имал власт над нея.Взел я и се оженили.Живяла при него около година.Но един ден,докато търсила нещо в къщата,открила скритото си самодивско було.Взела го и избягала.Върнала се при останалите самодиви.Но вече била бременна.Родила ме тук...

      - А къде е тя сега?- попита мъжът и тя повдигна рамене:

      - Не знам.Никой не знае.Една нощ,когато отишли да танцуват,просто изчезнала.И оттогава никой не я е виждал.

      Мила се доближи по-близо до него и почти зашепна:

     - Затова сега съм самодива,но и не съм.Мога и аз като тях да те смразя с поглед.Мога да се възползвам от това,че знам името ти и да бъдеш мой роб до края на живота си.

      Явор се загледа в очите ѝ.Не можеше да повярва,че тези горещи тъмни очи също можеха да бъдат толкова студени и жестоки,както на другите самодиви.Тя,сякаш разгадала мислите му,отново заговори:

      - Да,мога.Но в мен има и нещо друго...Наричате го чувства.Мога да плача.Мога да се радвам.Мога и...да обичам.

     Доближи устни до неговите.Той потръпна от някакво неподозирано усещане.Без да мисли,я взе в прегръдките си,притисна я до себе си и продължи да я целува като в някакъв сън.

                                                * * *

      Когато голите им тела се отпуснаха върху мекия мъх,постлан на пода на пещерата, Явор имаше чувство,че е минала цяла вечност.Повдигна се на лакът,загледа се в разпилените ѝ коси и каза:

      - Сега и аз мога да открадна булото ти.

      - Тя се засмя и отговори:

      - Тогава ще умрем и двамата.

      Постояха още малко така и Мила стана.Облече бързо бялата си ефирна рокля и се покри с булото.След това му подвикна:

      - Хайде,Яворе,обличай се.Трябва да те спасим.

      Той се изправи пъшкайки и,докато обличаше дрехите си,тя измъкна отнякъде някакво малко вързопче и му го подаде с думите:

      - Сложи го в джоба си.Докато го носиш в себе си,те не могат да те докоснат.

      След това го хвана за ръката и го поведе навън.Дълго вървяха хванати за ръце през непрогледния мрак на гората.Тя говореше между дърветата с такава увереност,че той дори за миг не изпита страх или несигурност.Понякога се спъваше,случваше се и да падне.Мракът беше толкова гъст и непрогледен,че той имаше усещането,че го притиска. Но нейната ръка беше малка и топла и нито веднъж не изпусна неговата.

      Дърветата започнаха да се разреждат и през тях вече проникваше светлина,макар и слаба.Вече можеше да вижда къде стъпва и закрачи по-сигурно.Озоваха се на някаква височина,от която се виждаха светлините на града.Мила спря,пусна ръката му и каза:

      - От тук ще продължиш сам.

    Той се огледа.Пътеката му беше позната.Трябваше да тръгне по нея и след час щеше да бъде в града.Но нещо го спираше.Не можеше да тръгне просто така.Обърна се към нея,хвана ръката ѝ и се обади:

      - Ела с мен.Искам да останеш с мен до края на живота ми.

    - Не може- усмихна се тъжно девойката.- Моето място е тук,а твоето- там.Може и да се срещнем някой път,когато пак решиш да нощуваш в планината.Но винаги носи със себе си амулета,който ти дадох.

      Явор стоеше пред нея,държеше малката ѝ ръка и не помръдваше.Тя измъкна леко ръката си,докосна с пръсти рамото му и прошепна:

      - Върви.Върни се в твоя свят.

     Мъжът не продума.Обърна се и с уверени крачки тръгна по пътеката.Мила остана загледана след него,докато той се изгуби от погледа ѝ.После седна на земята.В далечината се виждаха разноцветните светлини,към които се беше запътил Явор.Щеше да се изгуби сред тях и да забрави за нея.А тя щеше да остане тук и да го помни хиляди години.

      Тя нямаше къде да отиде.Не можеше да се върне при другите самодиви,защото сама се беше отлъчила от тях с тази своя постъпка.Не можеше да отиде при хората,защото не беше човек.Беше сама и не принадлежеше на никого.

      Изправи се и тръгна по обратния път,без да знае къде отива.Покри се с булото си и потъна в гората.Развиделяваше се.

                                                                                                                   Елена Дамянова