Милостивата Смърт

    Един ден ставам аз, стресната, мислейки, че закъснявам за училище и какво да видя: до мен стой един възрастен човек. Беше облечен в черно наметало. Видях, че до стената беше облегнат един сърп и се зачудих кой е той.Стареца ми се усмихна някак така топло. Усмивката стоеше някак странно на лицето му, сякаш тя не беше за там. Косата му вече беше побеляла, а лицето му беше така сбръчкано, че някой би си помислил: "Този сигурно е труп". И все пак тази усмивка, която той ми изпрати, дори и не на място, тя беше една такава топла и в същото време леко смразяваща.
  - Кой сте вие? - опитах се да бъда любезна.
  - И да ти кажа едва ли ще ми повярваш - каза старецът, усмихвайки се все повече.
  - Хъм!А познавам ли ви?
  - Лично не сме се запознавали.
    Огледах се, ощипах се, за да видя да не би да продължавам да спя и тогава стареца заговори:
  - Аз съм Смъртта и дойдох за теб.
  - Но защо? Аз съм още жива, нали? - зачудих се.
  - Хахахах. Жива си да, но не за дълго. Ето, виж.
    Той извади от джоба си, който изглеждаше бездънен, един пясъчен часовник. На него пишеше името ми, датата на раждане и дата на смъртта - тази дата беше днес!
  - Но защо аз все още съм малка и ходя на училище. Какво ще стане с мечтите ми?
  - Мечтите са илюзия на мисълта. Никога не можеш да си сигурен, че те ще станат реалност.
  - Ами приятелите ми?
  - Нима имаш такива?
  - Ами... да!
    Той ме погледна така сякаш виждаше през мен... а може би вътре в мен.
  - Вие, децата, сте така просто устроени. Имате очи, а не виждате, имате уши, а не чувате, мозъкът ви е наред, а не мислите.
  - Какво общо има това с приятелите?
  - Те са просто същества. Скоро и те ще умрат.
  - Но защо аз трябва да съм първа.
  - Та нали по принцип вие винаги се карате да сте на първа позиция. Май нито човек, нито божество не може да ви угоди.
  - И все пак аз не искам да умирам толкова рано. Защо трябва да става така?
  - Аз съм нещо така сложно за вас, но в действителност съм  много просто устроено. Идвам вземам това, което ми принадлежи и си отивам.
  - Но защо умирам?
  - Защото хората, на който ти така силно държиш те отровиха. Те ти взеха сърцето, а аз душата.Толкова е просто.
  - Кой? Защо?
  - Мило дете - каза той и си протегна ръката, и ме погали по косата. Тогава усетих хладината която лъхаше от него, - ти си малко и не разбираш, но някой ден ти ще разбереш, че живота е отрова, която ви убива бавно и мъчително. Приятелите и роднините са лек, който удължава болката.
  - Но аз искам да ме боли, ако това означава че ще съм жива.
  - Толкова ли ти са скъпи хората?
  - Има един човек, на когото държа толкова много, че бих ум... живяла за него дори и това да означава да ме боли.
  - Добре, печелиш още пясък в часовника си, но помни, че ако ме повикаш аз няма да дойда, докато не свърши пясъка.
  - Навита съм. А това, че ми прибави живот означава ли, че отнемаш нечий друг?
  - Да, разбира се.
  - А мога ли да знам на кого живота вземаш?
  - Не, разбира се - каза Смъртта и ми се усмихна отново с топлата си усмивка.
    Той тръгна към стената, за да си вземе сърпа обърна се и сякаш някак уморен от това, което върши ми каза:
  - Е, ще се видим пак, а сега ме чака работа.
    Излезе от стаята ми и аз станах, за да се приготвя за училище.
    Когато пресичах кръстопътя към училището ми, видях човека, спасил моя живот.Той лежеше на улицата облян в кръв, а хората се трупаха около него, а някой дори казваха: "Вече е мъртво горкото дете!". Това дете бе човека, за когото аз бих живяла дори и това да означава, че ще ме боли. Тогава виках Смъртта, но - както тя бе обещала - не се появи.