Не бях виждал толкова тъга, събрана в едни очи... Сякаш болката на цялата Вселена се бе събрала в тях и ме накара да потръпна. Спрях се, защото никак не можех да подмина подобен поглед. Лежеше до изгнилата от времето дървена ограда без да помръдне, без звук. Само очите му ме следяха и сякаш казваха: Тук съм! И знам, че и ти си тук... Приклекнах и погалих челото му.  Знам, че обича този жест, показващ близост... Никаква реакция. Само някъде там, в най-дълбоките недра, нещо извика и замря за миг.  Да!  Знаеше!  Или по-скоро предчувстваше, че му нося края на страданията... Усетих как преминаха цветните поляни на спомените. Да, той имаше такива! Аз - също! Обърнах се и седнах на тревата. Два пъти цигарата изпада от треперещите пръсти, преди да успея да запаля. Бавно дърпам дима и като че ли чакам да се случи нещо... Знам! Няма никакъв шанс, но въпреки това... И той ме повика! Беше по-скоро опит за зов. Вълчи зов. Началото на рокота на воя и всичката му болка, събрана в него... Обърнах се и... стрелях. Изстрел от милосърдие.

Б. Калинов. 4 Октомври 2009 г

Пловдив