Понякога, когато мислите ми ме задушават, когато динамиката на задълженията ми ме обърква, а възможността от провал ме хвърля в отчаяние, аз просто затварям очи. Пренебрегвам както кресливите гласове-мъчители в главата ми, които с обезумели очи и отворени уста се взират в мен, така и тлъстата им самодоволна кралица - вината. Тя напредва към мен бавно и неумолимо в своята разплутост и сива безформеност. Бегло ми напомня на Джабба от Междузвездни войни, но безличността й я прави още по-страшна.
Съзнанието ми се стрелва между побърканите същества, с които му се налага да съжителства. Те надигат глас още повече, осъзнавайки какво се готви да направи то – да дръпне щепсела и да ме избави от тежестта на тревогите, които не ми дават да дишам. Но то е бързо и ефективно като токова искра. Усмихвам се, когато достига целта си. Миг след това – тъмнина. Светът и мислите ми изчесват, оставяйки ехо на реалности и гласове.
Въздухът влиза жадно в белите ми дробове, сякаш досега стражите на моето съзна ...