Минало незабравимо
или
изчезналите занаяти.
Времената се менат, с тях се появяват и изчезват и някои човешки дейности. Още преди повече от 50 години, баща ми, който беше обущар, казваше, че ще дойде ден когато няма да има кой да ви направи подметки или да ви закове “железца”. Онези метални пластинки, които се ковеха на върха на подметката и отзад на тока. И излезе абсолютно прав. Днес такива железца няма по нашите обувки( главно гуменки наречени маратонки), може би ги има по обувките на алпинисти и катерачи. Не знам. Да не би да има обущар, който да ви направи обувки по поръчка? Едва ли! Всичко е фабрично. И неслучайно заболяванията на краката и ставите са се увеличили многократно. Но това е малък увод към основната тема на моят разказ. А тя е някои много спесифични професии, почти напълно изчезнали от София.
В моята София, старата София от 40-те, 50-те, а може би и от 60-те години имаше професии от които днес няма и помен.
Това бяха професии, с които се занимаваха основно циганите. Не казвам “роми”, защото голямата част от мургавите ни сънародници( с променени имена) нищо не работят. С какво се занимават, кой ги храни и т.н. не е моя работа и нямам намерение да ви занимавам с такива теми. За тази работа си има МВР.
Аз ще ви разкажа за професии упражнявани основно от циганите. Това са ваксаджии, калайджии, вехтошари, кошничари и др. За ваксаджиите има много писано, даже има и песен. За тях също няма да ви говоря.
В стари времена, в моето детство, пластмасата не съществуваше. Единствено бакелитът беше познат и от него правеха фасунги, контакти, щепсели, щекери и други електротехнически изделия.
В българските домове, в града или на село, домакинските съдове бяха от стъкло, порцелан, керамика и метал.
Металните съдове- тенджери, тигани, тави, котлета, купи, гюмове за мляко, ибрици и кани, основно бяха от мед. Медта има свойството да е добър проводник на топлина и е подходящ материал за топлинна обработка на храна. Но лесно се окислява, а медният окис е силно отровен, и навремето, случаите на хранително отравяне не са били рядкост.
Медна ламарина се използва и за обшиване на куполи, камбанарии или архетуктурни кули. С времето те придобиват красив зелен цвят. Това е цветът на медния окис, който се казва “благородна патина”. Красив и силно отровен, както споменах по-горе.
Именно за това, медните съдове за храна, задължително се покриваха с друг метал, който трудно се окислява и най-важното, не е отровен. Този метал може да е злато, сребро или калай, за по-евтино. И тези, които се занимават с тази професия са калайджиите. Това си е занаят и изисква определени умения. Трябва да са усвоили технологията на калайдисването, т.е покриването на повърхностите от мед с тънък слой калай.
“Калайджията, калайджията! Калйдисвам тенджери и тигани, котлета и тави! Калайджията моля! С тези викове-покани, калайджиите ходеха по София и подканяха домакините да извадят своите съдове за калайдисване.
При появата на мющерия, циганина намираше подходящо място да изкопае дупка в земята, било на не покрит с плочи тротуар, или в двора на къщата, ако хазаина разреши, палеше огън с дървени въглища или малки парчета дърво и започваше работа. Обикновено му помагаше дете-цигане, което хем помагаше, хем учеше занаят. Защото калайджийството не беше проста работа, изискваше знания и майсторлък.
Съдът се нагреваше на огъня, парче калай се стопяваше в самия съд или в “специално” канче и с парцал се нанасяше по повърхноста на съда.
Калайдисаната повърхност трябваше да е покрита равномерно, за да бъде гладка и блестяща, и да служи дълго на домакинята.
Както навсякъде, както и сега имаше недобросъвестни майстори, които не изпипваха работата, или смесваха калая с малко олово( за икономия), и се получаваше некачествено покритие, което бързо изчезваше от съда напълно или тук таме и съдът излизаше от употреба и трябваше наново да бъде калайдисан.
Минаващите покрай калайджията софиянци, виждайки го, се сещаха за своите съдове имащи нужда от калайдисване и му носеха работа за много часове.
Калайджиите бяха отделен цигански клан, където занаята се предаваше от поколение на поколение.
С появата на пластмасата, този занаят постепено изчезна. По софийските улици, вече не се чува, поканващия вик “калайджиятааа, калайджиятааа!
Както не се чува и дрезгавия вик на вехтошаря “Стари дрехи, стари вещи купувам!”
Когато бях съвсем малък, майка ми все разказваше как ме е взела от една циганка срещу стари дрехи и парцали. Нямам спомен дали съм й вярвал. Едва ли съм бил толкова глупав да повярвам, че съм заменен срещу парцали. Вярно, че майка ми като шивачка имаше огромно количество парчета от разни платове, които за нищо не можеха да служат, но все пак, даже и циганка не би разменила такова момче за някакви парцали.
Но занаята си съществуваше. Сега също го има. След връхлетялата ни демокрация, магазините за “дрехи втора употреба” се множат като зайци. Е, дали са втора или двадесет и втора, никой не знае, но официално се водят “втора”. Идват от нашите съюзници от Европа и Америка. Интересно дали в Германия, Франция, САЩ или Канада се внасят дрехи втора употреба от България, Румъния или Полша. Силно се съмнявам. Не че, там няма магазини за дрехи и предмети втора и трета употреба. Има и то много големи магазини. Там хората, отнасят в тези магазини ненужни дрехи, домашни потреби, детски играчки, ски, кънки. Въобще всичко ненужно и го дават безвъзмездно. Самите магазини имат собствени перални, гладачници, химическо чистене и след обработка на даренията ги пускат в продажба на много ниски цени.
Почти всеки ден, а понякога и по няколко пъти на ден, цигани и циганки минаваха по софийските улици с виковете ”Стари дрехи, стари вещи купувам!”.
Със ръчни зарзаватчийски колички, пък шареха из софийските улици, изкувачите на старо желязо, на изтърбушени печки или пробити кюнци. Техният вик беше “стари железа купувам”.
По-късно тази дейност премина в ръцете на държавно предприятие “Вторични суровини”.
А след демокрацията се пое от частни фирми, и настъпи раят на ромите. Започна масова кражба на метални капаци на канализацията, демонтаж на паметници, бюстове на видни българи, на метални огради и орнаменти и цели заводи за милиарди бяха превърнати в скраб и продадени като старо желязо.
Бронзовият паметник на П.К.Яворов, в Борисовата градина, издигнат от “Признателните арменци” беше откраднат и продаден като скраб цели два пъти. За престъпниците няма нищо свято! А тези които изкупуват такива паметници? Те какви са?
По улиците на Стара София се продаваха и кошничарски изделия. Пак бяха циганки. Продаваха малки и големи кошници, панери за пране, кошниците с капаци за пикник бяха много красиви и практични. Храната се проветряваше и едновремено съхраняваше от мухи и други насекоми.
Имах такава кошница, производство на Завод “Камъшит”-гр. Силистра. Кара, моето кученце, щом видеше, че сме извадили тази кошница, веднага разбираше, че отиваме на село, заставаше до вратата и не се отделяше от мястотото даже за секунда, от страх дане би да остане вкъщи.
Много полезни за всеки дом, за всяка домакиня бяха тези кошничарски изделия. Леки, хигиенични, практични, имаха доста дълъг живот при добро стопанисване.
Понякога циганките ги предлагаха за размяна стари дрехи.
Голямо разнообразие от дейности бяха извършвани от софийските цигани. Голямата част от мъжете работеха като хамали. Имаха и свои пиаци. Помня една от тях беше на площад “Македония”. Някои имаха и каруци и съчетаваха носенето и с превоз. Всички тези дейности, днес са наредени по прашните рафтове на музеите. Няма ги циганите които работеха в тези сфери. Вместо тях се появиха ромите, но те имат други занимания. Активно се занимават с политика, главно в изборната дейност, толкова силно развита в нашата Родина през последните години. Станаха търговци на плодове и зеленчуци, внесени от Гърция, Турция, Полша, Северна Македония или Албания. Или крадени по селата от нивите на малкото останали селски производители. Цигари без бандерол са тяхна специалност и търговията с нежна плът също. Джебджийството им надхвърли границите не само на България, но и на Шенгенското пространство.
Няма ваксджии, няма калайджии, няма вехтошари и кошничари. Няма цигани.
Сега има роми с разни професии. Както е казал Аристотел: “Всичко тече, всичко се изменя”!
© Крикор Асланян All rights reserved.