Глава тринадесета

                                                       Минчови неволи

     Есента стремително завзе територията на лятото и дъха и стана още по осезаем. Лицето на слънцето, умислено и бледо, изгуби лъчезарната си пареща усмивка, а дърветата захвърлиха ненужните им вече листа, които ги пазеха от нея. Земята се разсърди и стана по студена. И Минчо беше гневен, но не на небесното светило!

Няколко поредни дни, той безпроблемно заобикаляше празните клетки, стърчащи като национален паметник на културата и творческата мисъл, до като една злощастна вечер не ги прибра под навеса, след като, излизайки налюлян от мазата, опита да разбие с глава едната от тях, нагло и безцеремонно застанала на пътя му.

Кака Яна излезе от къщата и се огледа. Мъжът и стоеше пред навеса, а страховития му взор стресираше двата кафеза. “ Радвайте се, че и днес ме мързи, иначе да съм ви потрошил вече! ... “ – плашеше ги на ум той, защото не заслужаваха да хаби за тях драгоценните си слова.

- Минчо, - стресна го Яна- по телевизията казаха, че времето над цялата страна ще започне да се разваля и идват дъждове. Затова днес ще изчистим двора, а довечера ще идеш у Ламби, да се разберете за утре - да дойде с магарето, че да го преорем!

      - И-и, баш сега ли, ма... – замрънка той.

      - А кога? Когато ти омръзне да стърчиш там ли? Идвай, това не търпи отлагане!

      - Нали до година няма да сме тук, ма?

      - И да оставим всичко да тревяса, така ли? Нали майка ти каза, че ще дойде да постои, докато ние сме в София? И престани да се ослушваш, а идвай веднага!

Минчо, с огромно усилие на желязната си воля, успя да застави непослушните си нозе да закрачат към нея, мислейки ядосано: “От тая човек не може да диша, пък какво остава – да разпусне!...“

Яна бързо занарежда:

       - Ще извадиш коловете с останалите по тях домати и ще ги почистиш. Доматите ги разделяш в щайгите - отделно зелените, отделно зрелите, а коловете ще ги навържеш на снопчета - по десет броя. Разбра ли?

       - А ти ще ме гледаш, така ли? – озъби се мъченика.

       - Аз ще очистя пипера и другите неща. Ако искаш – да се разменим!

Минчо бързо огледа двора и прецени, че доматите са си оферта. За това се захвана с тях.

       - Какво правиш, бе?!? Вади ги, не ги чупи! – гневно изкрещя Яна.

       - Много са надълбоко, ма! – оправда се той.

       - Първо ще разклатиш внимателно във всички посоки, след това - вадиш! – обясняваше тя, като същевременно с това демонстрираше как се прави - Разбра ли?

       - Да, ма...

       - Хайде, давай тогава, да те видя!

Той повтори същите движения със следващия кол и безпроблемно го извади.

       - Ето, че можело! И се старай малко повече!

“ О-о, пиле-е, бате ти Минчо когато е вадил колци, ти си стояла права под масата и си питала : “Мамо, това ли е небето?!? “  Ма какво да ти обяснявам...“ – ехидно мислеше специалиста, докато с пъшкане разклащаше следващия мъчител.

До обяд Яна приключи с останалата част на двора. Взе вилата и пренесе струпаните на купчинки вече ненужни отпадъци, в долния край на двора, откъдето с каруцата щяха да го изнесат извън селото. Когато свърши и тази работа, нашият юнак още се бореше, облян в пот, с един инатлив прът, ругаейки цялото му родословие. Погледа го малко и промърмори, повече на себе си, отколкото на него :

        - Ох, Минчо, Минчо-о... Непохватен си като бордюр! Що ме господ наказа с тебе...

        - Викаш ли нещо, ма? – сепна се пехливана.

        - Казвам, че свърших с другите неща. – отвърна му тя.

        - Ми, какво ме гледаш тогава? Почвай доматите! – изрепчи се той.

Яна си затрая само защото знаеше колко бързо се изпарява, когато го уплаши. А все още и бе нужен. За това мълчаливо се зае да му помага…

         ... В ранния следобед вече хапваха под асмите, а Минчо, допивайки остатъка от виното, захвърли шишето и надуто се изперчи:

         - Яно-о, Яно! Ако не бях аз - до утре нямаше да се оправиш!

         - Знам, знам! Нали за това съм те взела - защото си способен, умел и компетентен! – иронично отвърна тя, но като видя как  се възгордя, добави – Като пън!

Той я изгледа високомерно, мислейки самодоволно: “Завижда-а!”...

След като приключиха с обяда, Яна почисти масата и се прибра да погледа телевизия, а страшника отново се зае да малтретира клетките, заставайки пред тях в заплашителна поза. Но, скоро му омръзна да гледа как треперят от ужас и влезе в мазата, за да свърши нещо наистина смислено и полезно. А когато се зареди достатъчно, се завлече у Ламбо.

                                          ------------------------------------------------

        - Минчо, ставай, че Ламби ей сега ще дойде! – за втори път тази сутрин Яна изтърпяваше непоносимата воня в стаята на мъжа си – Чакам те в кухнята! И се моли да не идвам пак да те викам, защото... – тактически не довърши тя и излезе.

Сънливецът бързо ококори очи и въпреки тъпата болка в главата – подарък от Ламбевата ракия – стана и се затътри към тоалетната. Не след дълго дойде и комшията. Подпухнал и с две големи торбички под очите. Минчо го посрещна засмян и попита хитро :

         - Сигурно не те боли главата, а?

         - Не-е! – отвърна гордо Ламбо.

         - Ми, как да те боли, като всичката ракия, дето изпи снощи, си я събрал в дисагите под очите си! – изцепи се тариката.

         - Много смешно... – обиди се комшията.

         - Я се погледни, приличаш... – не можа да довърши шегаджията, а само подскочи, стреснат от вика на Яна:

         - Минчо! Човекът е дошъл работа да върши, а не да ти слуша глупостите! Хайде, помогни му!

Респектирани, двамата бързо свалиха плуга от каруцата и впрегнаха Тайфун в него. Ламбо изкусно хвана юздите в лявата ръка, а с дясната насочи плуга, същевременно обяснявайки на Минчо, че магарето е много яко, защото още не е скопено. И се провикна:

         -  Дий-й! – и Тайфун бавно закрачи.

Обиколиха двора, за да очертаят мястото и започнаха същинската оран. Когато избраздиха половината, оставиха магарето малко да почине, а двамата мъже седнаха да позаредят акумулаторите. Яна донесе вкусни мекици със сирене, още топли- топли, а Ламбо, облизвайки изпръхналите си устни, погледна въпросително към Минчо. Той веднага схвана и изтича до мазата. Хапнаха, пресушиха по една бутилка вино и, изпълнени с нови сили, продължиха работата. Оставаха още няколко бразди до края, когато се появи Прокопи, малкия син на Ламбо.

         - Тате, дойде камиона с дървата! Ела само да му кажеш къде да ги разтовари и да му платиш, а ние с бате после ще ги приберем! – изстреля набързо той. 

         - Ей сега! – отвърна Ламбо – Минчо, ще държиш ли магарето, докато се върна?

         - Аз направо ще довърша, бе! – уверено отвърна той.

         - Можеш ли?!?

         - Комшу-у, комшу, бате ти Минчо когато е орал на нивата, ти още си мислел магарето за трактор! Я дай да ти покажа! – и хвана юздите.

 Ловко ги омота няколко пъти около китката си, натисна ралото към земята и викна:

         - Дий, Марко-о!

Магарето дори не помръдна. Орачът зяпна учудено:

        - Що не тръгва, бе?

        - Защото е с характер! Трябва да го наричаш само с неговото име! – отвърна Ламбо – Ето, виж! Дий, Тайфун! 

Добичето изпръхтя одобрително и тръгна.

        - Браво! Добре се справяш! – похвали го комшията – Аз след малко се връщам.

Минчо направи една бразда и тъкмо започна втората, когато махалата се огласи от рева на разгонена магарица. Тайфун спря и наостри уши. Ревът се повтори. Че като ревна и той... Хукна покрай оградата, влачейки след себе си ралото и овързания в юздите Минчо. Всичките рози отидоха по дяволите...

 - Стой, стой, бе! Мале-е, само да се изправя, мъртъв си! – стенеше орачът, понасяйки ударите от буците пръст, през

които го влачеше пощръклялото магаре.

Най-после то спря да препуска, продължавайки с мощно тръбене да излива чувствата си. Бесен, мъченикът се изправи, отмота ремъците от ръката си и се засили към животното. В следващият миг мощен ритник се заби в ребрата му и той полетя в обратната посока. Последната мисъл, която мина през ума му, докато се приземяваше, бе: “Добре, че не ме ритна в стомаха, че тогава всичкото изпито вино щеше да стане зян...” – и около него всичко почерня...

   ... Минчо постепенно идваше в съзнание, долавяйки все по отчетливо нечий говор.

         - Спокойно, Яно, - обясняваше фелдшерът, докато опипваше ребрата му – само са натъртени. Добре, че е лекичък и е отхвръкнал без да успее да поеме цялата сила на удара. Ще се оправи!

Боецът бавно отвори очи и фокусира уплашените лица на Ламбо и двамата му сина.

- Какво ме зяпате, бе? – учудено попита той и понечи да се изправи, но острата, пареща болка в гърдите спря порива му.

         - Минчо, добре ли си? – притеснена се наведе над него жена му – Да пратя децата да доведат баба Цана - да ти побае?

Само като чу името на вещерката, той скочи като пружина, забравил всякаква болка и със страхливо облещени  очи отсече:

         - Не! Не искам при нея! Ето, добре съм! Нищо ми няма!... К’во стана ма?... – объркано допълни той.

Обаче фокусира Тайфун до оградата, забил виновен поглед в земята, и спомена се завърна в паметта му.

         - Разбойник! – гневно го нахока Минчо – Радвай се, че вече ми мина яда, иначе... одраната ти кожа сега щеше да те съзерцава превърнат на кюфтета!

Всички се разсмяха. Техният Минчо се завърна!

Докторът си тръгна,  Ламбо довърши работата, а страдалеца бавно пренесе от мазата до масата под асмите, солидно количество изцерител. Разположи се удобно на стола и зачака комшията. Яна, през това време, наизвади всякакви благинки, с които да нагости работните мъже. И до вечерта хубавите емоции напълно заличиха спомена от неприятната случка.

                                           ---------------------------------------------------     

   Кълбести сиви облаци, издути като пикочен мехур, с облекчение се освобождаваха от съдържанието си и вече втори ден не можеха да се спрат. Най- благодатното време за Минчо! Романтичният ромон на дъжда, гарниран с лиричното бълбукане на винце, спускащо се по гърлото и подхранващо с животворната си влага, събуждаше в душата му благородна признателност към изживения до сега съдържателен и достоен за пример живот. Мислите му пърхаха в едно с жизнерадостното врабчово чуруликане, долитащо от стряхата на мазата и допълващо цялата тази идилия.

          - Това е истинска поезия! – възторгна се Минчо – Направо извира и ме подтиква да излея сърцето си в най- възвишени рими! – и словата му се понесоха :

                                                    Вали прекрасен, тих дъждец,

                                                    врабченце песничка ми пее.

                                                    А бате Минчо – стар хитрец,

                                                   Със винце ще се налюлее!

                                                   Хвалебствен химн ще сътворя!

                                                   И - нека носи се навред!

                                                   Но първо ще се накълва,

                                                   че да напиша як куплет!...

           - Бре! – ококори се той и отпи поредната глътка – Музата! Я да изтичам до в къщи да взема тетрадката! – и изскочи на вън.

Но, дъждът, като противна бариера, стопира импулсивното му намерение, оставяйки охладения вече разум, да надделее.

           - А-а, що да се мокря?!? – и бързо се върна обратно – Пак ще дойде Музата и други стихове ще оставя за поколенията!

И отново се намести удобно, продължавайки усърдно да усъвършенства уменията си в изкуството на запоя.

                                     ----------------------------------------------------

      Най – накрая дъждът се изтече, а облекчените облаци се скриха. Минчо вече се чувстваше много уязвим. “Тая кой знае какво пак ще ме кара да правя... – мислеше си мрачно той – Щом времето е хубаво, не може да диша, ако не ме юрка...“ . И се оказа, че притесненията му не бяха напразни. Яна, още щом го мярна, веднага го захапа:

         - Ти видя ли под навеса, колко вода е текла? Сигурно някоя керемида се е разместила. Гредите се мокрят... Качи се да я наместиш, че ще изгният!

         - Баш сега ли, ма? – простена отчаяно той.

         - Не! Когато отново завали! – раздразнено отвърна тя.

         - Е, ми то има време...

         - Ако течеше в мазата, щеше ли да чакаш?

         - Що, ма? Тъкмо ще охлажда шишетата!

         - Я веднага отивай да оправиш теча! Или искаш да те стимулирам? – сви юмруци Яна.

         - Че, така кажи – човешки! Ще ида... Какво само заплашваш... – отстъпвайки назад измрънка Минчо и послушно тръгна към навеса.

Спря до него, гледа, мисли... Накрая изкара стълбата и се качи на покрива. Бързо откри проблемната цигла, измести я в страни и огледа мократа греда като истински специалист.

          - Ще изгние! – изимитира гласът на Яна той – Що не си гледа кухнята, а се бърка дето не и е работа- в мъжките неща? Ето, здрава си е! – и тропна с крак върху нея.

Чу се пращене и гредата поддаде под тежестта на керемидите, повличайки след себе си и майстора. Минчо инстинктивно разпери ръце...

Яна, дочула от кухнята силното трополене, с разтуптяно сърце излезе на двора и бързо изтича до навеса. Погледна към тавана, а от там, във въздуха, като знаме се ветрееха краката на мъжа и.

          - Ох, Минчо-о, само поразии правиш... Едно нещо не свърши като хората... За нищо не те бива! – гълчеше тя, докато местеше стълбата. Опря я в съседната, здрава греда , хвана краката му и ги намести върху едното и стъпало.

          - Слизай! – заповяда тя.

          - Не мога, ма! Заклещил съм се! Ще се изкача, че да се измъкна отгоре. И, дръж здраво стълбата, че ако се пребия – ти ще си виновна! – и напъна с  краката. Успя да изкара тялото си над покрива и ,вместо седнал, бавно да ги изкара един по един от дупката, той полегна назад и ги измъкна и двата едновременно. Чу се трополене по покрива и след едно “опа-а“, Минчо пльосна на земята в калта. Яна побледня и, загубила ума и дума, дотърча при летеца. Той се размърда и измърмори:

             - Мале-е, как се изплаших... Трябва веднага да си побая с един – два литра! – и изправяйки се с пъшкане, се засили към мазата.

И само след едно подхлъзване и падане, вече бе в нея! Жена му гледа след него, докато се скри и рече :

             - Поне се преоблечи, бе , говедо... – и внимателно тръгна към къщата.

А Минчо, вече удобно опънат на импровизирания си фотьойл, вдигна патетично - поетична наздравица в своя чест:

                                                           От покрива юнак се тръшна.

                                                           Преби се, но дори не пъшна!

                                                           А Яна, с зяпнала уста ,

                                                           Видя как стана от калта!

                                                           Със бодра крачка път пое

                                                           към вълшебното мазе.

                                                          Душа и тяло да лекува,

                                                          Да се оригне и да си попсува!

                                                          Тост за Минчо – смел герой!

                                                          Безсмъртен ще остане той!

                                                          Защото с винце и мезе,

                                                          Нивга няма да умре!!!

                                                                   Наздраве!

Отпи, млясна и забърса устата си с ръкава на блузата, след което дълго плю налапаната кал, изреждайки всичките и близки и роднини...

                                                                   *************