Дори не знам откъде и как се е появила. Сега дори се чудя дали реално е съществувала. Казваше се Мира. Изведнъж нахлу в малкия ми детски свят и... не беше като мен. Странно е, но мислеше по различен начин, а чувстваше точно като мен.

Баща и е починал, когато е била на пет. От рак. Дори не знаех, че раците могат да убиват, а ето че нейният татко беше мъртъв. Постоянно идвал до кошарката й и й разказвал приказки. Татко й е бил много висок. Представях си го като голям мрачен силует, черен костюм, сянка, но знаех, че се е усмихвал - винаги, когато види дъщеря си. Тя ми разказваше за него, а аз виждах как силуетът се приближава до кошарката й, пада и не помръдва.

Мира е била на пет, когато трупът на татко й е лежал на пода до легълцето й.

Разбирах, че баща й е на небето при моя дядо. Двете стояхме на терасата с часове, гледайки облаците, защото татко й беше отпътувал към тях. Понякога в облаците се отваряха прозорчета и татко й, заедно с моя дядо, се показваше оттам. Усмихваха се и ни махаха. Или поне така ни се искаше.

Мира живееше точно над нас заедно с майка си - леля Тони. Леля Тони не беше женена за чичо Петьо, но живееха заедно. Все още не знам кога и как се бяха запознали и как чичо Петьо бе успял да ги убеди да се преместят в неговия град, в неговото жилище.

Мира се появи през пролетта. Поне така си мисля, защото винаги, когато беше наоколо, беше топло.

Майка й беше висока и кокалеста жена. Знаех, че е млада, въпреки множеството бръчици по лицето й. Дори и с тях тя изглеждаше красива. Работеше в кварталното кафене. Чичо Петьо й уреди работа там. По цял ден тази кокалеста жена пържеше разни мезета за кварталните пиячи.

Чичо Петьо пък отсъстваше почти постоянно. Знаех, че се занимава с нещо незаконно, но не знаех какво точно, нито защо по телевизията споменаваха приятелите му.

Чичо Петьо беше среден на ръст и притежаваше повече от престижно шкембе, голо теме и много остър нос в центъра на кръглото си лице. Винаги носеше официални панталони и светли ризи. Когато беше горещо, по ризата му се появяваха огромни петна от пот, която отделяше остра миризма. Не обичах, когато чичо Петьо идваше вкъщи. И сега не мога да си обясня какво правеше с него красива жена като леля Тони.

Докато всички бяха на работа, с Мира отивахме у тях и си играехме по цял ден. Тя ме учеше да седя, подпряна на дланите си с крака във въздуха (способност, която, уви, все още не съм усвоила), да откривам прозорци в облаците и да бъда смела. Това последното умение се придобиваше чрез много игри, в които големият, около метър и двайсет висок, плюшен Мики Маус и не по-ниският му партньор Том (без Джери) ни преследваха. Стаята се превръщаше в огромен град, в който банда главорези нападаха и убиваха млади дами.

Подготовка: за да бъдем истински дами, ние обличахме по една от роклите на майките си -  моята беше черна на бели точки с червено коланче, и се гримирахме със сенките на леля Тони.

След тази подготовка ставахме героини в режисирания от нас екшън. Мики Маус винаги ме преследваше с огнестрелно оръжие, а аз успявах да избягам, благодарение на невидим спасител.

Понякога с Мира се качвахме на покрива на магазина пред блока и чакахме звездите да се покажат. С тях на небето щяха да изплуват послания за нас - съобщения за живота на нашите близки там. При изгряването на първата звезда Мира започваше да се върти и да си припява една песен, любима на баща й. Песента звучеше като нещо непонятни, неземно красиво, отвъдно, непостижимо. Вероятно защото текстът й беше на неразбираем език.

Докато Мира се въртеше о пееше, винаги си представях как на крехките й рамене поникват крила. Това ми се струваше напълно логично, защото тя беше ангел. Всеки път, когато звездите изгряваха, аз очаквах тя да полети и да стигне до тях, до баща си.

Но крилата ги нямаше, а песента винаги завършваше без полет. В такива мигове просто замлъквахме, загледани в потъмняващото небе, търсейки прозорците.

Веднъж, когато с Мира се приготвяхме за игра, на вратата се позвъни. Омазани с грим и полуголи, ние не знаехме дали трябва да отворим. Звъненето продължи още по-настоятелно. Помня колко диво биеше сърцето ми тогава. Бях много уплашена, защото очаквах на прага да стои големия Мики Маус...

Мама директно ме издърпа през вратата, шляпвайки доста силно гримираното ми лице.

В продължение на час слушах за това колко зле ми влияе Мира. Тя излизала на токчета до магазина, гримирала се, въпреки че е едва на осем и лъжела. Много. Дори мен. Баща й не е починал. Просто пиел много и я биел. И нея, и майка й. Затова леля Тони е избягала от него. Но и тя самата не била стока. Затова и дъщеря й се държала толкова разхайтено още от сега. Ако продължаваш да се виждаш с нея, казваше мама, и ти ще се развалиш. Ето, вече гримираш нежното си лице и носиш дрехите ми, продължаваше да говори. След този разговор бях убедена, че на двайсет вече ще съм сбръчкана от гримове бабичка, ще бъда леко момиче без бъдеще.

Оттогава спрях да говоря с Мира. Не, че не исках...просто не ми беше позволено. Виждах я през прозореца как отива до магазина със син и сенки и красиви обувки с червени токове и все още не разбирах защо мама ми наговори тези ужасни неща. Та това си беше Мира! Моята Мира! Приятелката, с която побеждавахме бандити и виждахме прозорците в небето! Много, много ми липсваше...

Не съм срещала Мира откакто бях на осем. И затова съм убедена, че тя наистина беше ангел. Появи се от някакъв непознат град - толкова непознат, че дори не помня името му. И без конкретна причина изчезна. Никой дори не споменаваше нея или майка й. Сякаш никога не бяха съществували. Чичо Петьо започна все по-често да се прибира с една висока блондинка с много червени устни.

Мира е пред очите ми. Ето я! Върти се в кръг и пее онази, неземната песен. Изведнъж на крехките й рамене изникват бавно и постепенно ангелски криле. Фини и почти невидими - точно такива подхождат на неземно създание. Тя пее, усмихната много широко, изправя се на пръсти, а после и те се отлепят от земята. Маха ми за сбогом, а гримираните й в синьо очи греят по-ярко от звездите.

Да, Мира наистина беше ангел, но само аз знам тази тайна. Само аз я знаех и тогава.

Все пак само ангелите могат да откриват прозорци в небето и да изчезват така ненадейно, нали?