Мисли и безмислици по ваканционно време

Мисли и безмислици по ваканционно време

"Мисля, 

следователно съществувам"

Рене Декарт.

Постлала съм си, на терасата, шарена черга, а върху нея хавлия. Опнала съм се на слънчице и се опитвам да не мисля за нищо. Правя се, че не съществуват битовизмите, които са си само мои, но… Не ми се отдава да се отърся от усещането за притежание. Сигурно е от ЕГН-то, макар в твърдението за възрастта да се крие отровното спокойствие на примирението. Поне на мен така ми се струва. В отричането на пословичната цитатност би могла да се скрие онази пукнатина в представата за причинната следственост, която дава шанс на невъзможното да открие нова възможност. Упс! От вълнение без малко да преобърна поставената неподходящо наблизо чаша с кафе. Две капки разлято бързат да попият в плажното ми гнездо. Няма кой да види колко умела съм в сътворяването на лекета и съответно в отстраняването им. Не желая да показвам на света житейските си сръчности и не сръчности, с които искрено се гордея, защото утвърждават правото ми на собствени победи и грешки.

Някога, водена от собствените си огорчения започнах да изучавам символите. Трябваха ми няколко години за да достигна до хрумването за сърцето. И вглеждане в неуловимите сенки на традицията. Ако завъртите сърцето с върха нагоре и оставите на трудностите да изпилят, симетрично до права линия, дъговидните му очертания, то ще се превърне в острие на стрела. В оръжие за убиване. В оръжие за отстояване на своето право на живот. В друг символ. Ами ако преди това сте го разделили на две, и се случи същото “изпиляване”, не е ли това подобие на острието на ножа? С него раздробяваме храната, която споделяме и… понякога го усещаме забито в беззащитните си гърбове.

Ама че мисъл! В мрежите на съзнанието някои образи тежат въпреки ефимерността си. И обясняват причините за привързаността към колекционирането на определени предмети. Колекциите са своеобразните интелектуални и емоционални опори които ни бранят от неудобните битовизми. Символите на неизразимите с думи потребности за които е по-приемливо да не се мисли. Щом не се мисли за тях значи не съществуват.

Сякаш е по-практично да се унифицират чрез обществено-приети ритуали  потребностите от осмисляне. Какво да учиш. Кой да ти го преподава. Кое се празнува. Как се празнува. Кога да преглъщаш с усмивка онова което те обвързва с порива да излезеш из кожата си. Как да излъжеш самия себе си че си тежиш на мястото. Как да обитаваш многоъгълните взаимоотношения в кръга на колегиалните, приятелски, роднински, интимни, взаимни, споделени и несподелени ежедневия. Как да отстояваш и прикриваш съществуващите дефицити без да ги попълваш с агресивни действия. И къде остана свободната воля за която толкова много се говори? Съобразяването с другите е новата инстинктивна проява на колективното и ако не го умееш си осъден да си различен. Щом си различен значи не си еднакъв, а щом не си еднакъв или си дефектен или … си извън представите на другите и те не те разпознават. Щом не те разпознават не могат да те именуват и определят, и … те избягват. Ония, които знаят че застрашаваш инерцията на благополучието им те атакуват. И защото най-простата форма на обучение е имитацията лесно си намират последователи. И защото, малцина умеят да импровизират върху избрани от тях имитации, лесно се разпознават “вдъхновителите”.

Изборът: да останеш и да се бориш или да се предадеш, е с предсказуем изход. Всичкото твое е вкоренено в дотук постигнатото. Притежанията, безценните ти материални и духовни доказателства че те е имало, се нуждаят от решението ти. И да не мислиш за проблемите си е най-лесно, макар че така се отказваш от съществуването си. И защитаваш постигнатото до тук. Със страст, способна да пръсне и най-здравото сърце. Сърцето- символът на Любовта. Обещанието за Вечност. Пулсиращият миг. Разривът между очаквано и случващо се. Метафората, привързваща ни от както свят светува към онова, за което сме готови да извървим предоставеното ни Време-Живот.

Слънцето ме кара да завъртя тялото си върху кърпата, а това ми дава възможност да се огледам.  Не че има много за гледане: планини; неконтролируемо избуяли храсталаци вместо добре оформена паркова ивица край стръмната улица; изпочупени люлки насреща; пързалка, опитваща се да не рухне точно днес; разкошна сянка над огромен, кой знае откъде довлечен пън и гласове на разминаващи се хора.

- Ти к`ъв полицай си бе? Мамин лигльо, ти знаеш ли, че мен в казармата са ме учили да убивам хора, бе! Хора, не к`во да е!

Не може да бъде! Съседското момче е полицай и тъкмо днес почива. А техните са на море.

- Що ги говориш сега тия работи?

- Щот` си лигльо!

- Защо да съм лигльо?

- Що да не си лигльо?

Препирнята се води иззад храсталаците. Единият крещи. Другият отговаря все по-тихо. Познавам някои от колегите на момчето и малко преди да реша на кого от тях да се обадя, съзирам как кресльото: възрастен, прилично пийнал, все така врещейки своето, тръгва към ромската махала. Изчаквам съседчето да се прибере у дома си и се питам: “Какво ли си мисли за случилото се? Мислите ще му донесат ли утеха? И ако му донесат, тя докога ще му стигне? Докато започне да колекционира символи, които да започнат да му помагат да сдържа огорчението си ли?”

А уж нямаше да мисля. За нищо. За да си почина от съществуващото.