Мисли и безмислици по ваканционно време
Multi-part work « to contents
Мисли и безмислици по ваканционно време
"Мисля,
следователно съществувам"
Рене Декарт.
Постлала съм си, на терасата, шарена черга, а върху нея хавлия. Опнала съм се на слънчице и се опитвам да не мисля за нищо. Правя се, че не съществуват битовизмите, които са си само мои, но… Не ми се отдава да се отърся от усещането за притежание. Сигурно е от ЕГН-то, макар в твърдението за възрастта да се крие отровното спокойствие на примирението. Поне на мен така ми се струва. В отричането на пословичната цитатност би могла да се скрие онази пукнатина в представата за причинната следственост, която дава шанс на невъзможното да открие нова възможност. Упс! От вълнение без малко да преобърна поставената неподходящо наблизо чаша с кафе. Две капки разлято бързат да попият в плажното ми гнездо. Няма кой да види колко умела съм в сътворяването на лекета и съответно в отстраняването им. Не желая да показвам на света житейските си сръчности и не сръчности, с които искрено се гордея, защото утвърждават правото ми на собствени победи и грешки.
Някога, водена от собствените си огорчения започнах да изучавам символите. Трябваха ми няколко години за да достигна до хрумването за сърцето. И вглеждане в неуловимите сенки на традицията. Ако завъртите сърцето с върха нагоре и оставите на трудностите да изпилят, симетрично до права линия, дъговидните му очертания, то ще се превърне в острие на стрела. В оръжие за убиване. В оръжие за отстояване на своето право на живот. В друг символ. Ами ако преди това сте го разделили на две, и се случи същото “изпиляване”, не е ли това подобие на острието на ножа? С него раздробяваме храната, която споделяме и… понякога го усещаме забито в беззащитните си гърбове.
Ама че мисъл! В мрежите на съзнанието някои образи тежат въпреки ефимерността си. И обясняват причините за привързаността към колекционирането на определени предмети. Колекциите са своеобразните интелектуални и емоционални опори които ни бранят от неудобните битовизми. Символите на неизразимите с думи потребности за които е по-приемливо да не се мисли. Щом не се мисли за тях значи не съществуват.
Сякаш е по-практично да се унифицират чрез обществено-приети ритуали потребностите от осмисляне. Какво да учиш. Кой да ти го преподава. Кое се празнува. Как се празнува. Кога да преглъщаш с усмивка онова което те обвързва с порива да излезеш из кожата си. Как да излъжеш самия себе си че си тежиш на мястото. Как да обитаваш многоъгълните взаимоотношения в кръга на колегиалните, приятелски, роднински, интимни, взаимни, споделени и несподелени ежедневия. Как да отстояваш и прикриваш съществуващите дефицити без да ги попълваш с агресивни действия. И къде остана свободната воля за която толкова много се говори? Съобразяването с другите е новата инстинктивна проява на колективното и ако не го умееш си осъден да си различен. Щом си различен значи не си еднакъв, а щом не си еднакъв или си дефектен или … си извън представите на другите и те не те разпознават. Щом не те разпознават не могат да те именуват и определят, и … те избягват. Ония, които знаят че застрашаваш инерцията на благополучието им те атакуват. И защото най-простата форма на обучение е имитацията лесно си намират последователи. И защото, малцина умеят да импровизират върху избрани от тях имитации, лесно се разпознават “вдъхновителите”.
Изборът: да останеш и да се бориш или да се предадеш, е с предсказуем изход. Всичкото твое е вкоренено в дотук постигнатото. Притежанията, безценните ти материални и духовни доказателства че те е имало, се нуждаят от решението ти. И да не мислиш за проблемите си е най-лесно, макар че така се отказваш от съществуването си. И защитаваш постигнатото до тук. Със страст, способна да пръсне и най-здравото сърце. Сърцето- символът на Любовта. Обещанието за Вечност. Пулсиращият миг. Разривът между очаквано и случващо се. Метафората, привързваща ни от както свят светува към онова, за което сме готови да извървим предоставеното ни Време-Живот.
Слънцето ме кара да завъртя тялото си върху кърпата, а това ми дава възможност да се огледам. Не че има много за гледане: планини; неконтролируемо избуяли храсталаци вместо добре оформена паркова ивица край стръмната улица; изпочупени люлки насреща; пързалка, опитваща се да не рухне точно днес; разкошна сянка над огромен, кой знае откъде довлечен пън и гласове на разминаващи се хора.
- Ти к`ъв полицай си бе? Мамин лигльо, ти знаеш ли, че мен в казармата са ме учили да убивам хора, бе! Хора, не к`во да е!
Не може да бъде! Съседското момче е полицай и тъкмо днес почива. А техните са на море.
- Що ги говориш сега тия работи?
- Щот` си лигльо!
- Защо да съм лигльо?
- Що да не си лигльо?
Препирнята се води иззад храсталаците. Единият крещи. Другият отговаря все по-тихо. Познавам някои от колегите на момчето и малко преди да реша на кого от тях да се обадя, съзирам как кресльото: възрастен, прилично пийнал, все така врещейки своето, тръгва към ромската махала. Изчаквам съседчето да се прибере у дома си и се питам: “Какво ли си мисли за случилото се? Мислите ще му донесат ли утеха? И ако му донесат, тя докога ще му стигне? Докато започне да колекционира символи, които да започнат да му помагат да сдържа огорчението си ли?”
А уж нямаше да мисля. За нищо. За да си почина от съществуващото.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Добре си ми дошла, Ади! Надявам се, разходката да ти хареса
Благодаря Ти! -
Ех, тази Лирическа! Без да иска приюти собствената си компания в монолога и задълбочи в познанията си (и въпросите, които си задава). От кофеина ще да е... (закачка)
-
Ели, Антонио- Благодаря Ви!
-
Страхотен коментар-метафора, Вальо! Хубава мъжка гледна точка, но... уви! Непостижима за мен.
Обичам Слънцето, Ева.
Благодаря Ви! -
!!!
Слънцето ме кара да завъртя тялото си върху кърпата, а това ми дава възможност да се огледам. -
Ммм, да! Малко силни „мисли“ – не прочетох безсмислици – за земните: слънчев загар, хавлия и читатели. За момент си представих дамите по плажната ивица на родното ни Черноморие, потънали в подобни размишления. Горките им кавалери. Вместо по пясък, щяха да стъпват по островръхи сърца. Вместо да се насладят на хладната вода, щяха да потънат, повлечени от духовните течения на бъркотията наречена живот и да се оплетат в мрежите на собствените си разбирания за правдата на света. И накрая… Всеки ще попита: Ама, как неусетно си замина тази ваканцията? Но, ако се ръководим от написаното, ще възприемем това за метафора или за неуместен коментар. Поздравления!
-
Не, не е противопоказно, моля те, обещавам да не ходя на терасата. И да побелея на морето.
-
Нито са ваканционни мислите ти, нито са безсмислици... Явно ти е противопоказано да си във ваканция!Извън шегата, споделям много от тях!Поздрав, Лина! И гледай да не почернееш много на тази тераса!
-
Да! Време е!
-
Свет, като чета как си се потопила в анализа на многоъгълните взаимоотношения на обектите в символния свят на необозримото, сепнах се.
Стигнах до извода, че е време да замръкнеш у дома с мъркащия Боян, опрян в гърба ти...Е? -
Подозирах, Бети!
-
Кеф... така обичам и аз!
Харесах!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
