Неизпратено писмо
Вдъхновението е в него. В очите му кафеви, напомнят ми колко обичам да пия кафе. В ръцете му, толкова меки, в малки рани около ноктите. В желанието му да борави с техника, а след това да ми обяснява за всичко с устните си, които допираше до челото ми, за да ме успокои. В гласа му, в лудостта му, дори в името, което толкова му подхожда. Име на стар крал. В любовта му към котките и съседското куче Аира. То дори се криеше в раздразнените му въздишки. В най-невинните му погледи, в страха му от самота. В яростта му, в омразата му за думите обидни, които насочвах към себе си. От дълго време не го бях виждала, а вдъхновението, което като негова сянка го спохождаше, дори не го попита дали за миг може да остане с мен. Тръгна си. Да служи на Великия си господар. Да се напие от всеки детайл по него и по душата му. А аз сама ще си го събера от стените на спомените ми.
Съзнанието ми е много старомодно. Още пази черно-бялата си апаратура. Затова сама ще го оцветя. Ще заплача, а тогава Слънцето ярко ще грее, ще образуваме наша дъга. Ще грабна палитрата и четката и, обещавам ти, ще изглежда истинско.
От доста дълго време чакам Огненото кълбо да се появи, но се оказа, че облаците, особено дъждът, са по-съпричастни. Ридаят с мен, изслушвайки историята ни. Вътре нахлува миризмата на дъжда, падащ върху горещия асфалт или прахоляка. Нищо не ми помага, а теб просто те няма.
Картината е все още безцветна, неспокосано събрана в едно, още не диша, сляпа към света. Колко дълго ли бе станало, откакто за последен път те зърнах? Да беше си тръгнал още при първата среща. Тогава не дишах, докато седеше до мен, а сега ме задушава липсата ти. Може би някой друг път ще те оцветя. Може би за миг или два ще се съживиш. Ала не съм сигурна дали още имам душа за пречупване и сърце назаем. Дори парчетата му съм подарила. Чудя се дали ще почувствам нещо, когато те видя.
Ела. Да експериментираме.
© Слънчоглед All rights reserved.
