Мистерия

Мистерия

Когато застана на ръба на скалата, си помисли, че това е краят... Краят на пътя, след който няма изход наникъде. Съзнанието й не търпеше възражения - изпитваше онази сигурност в доводите си, че не позволяваше коментар дори на себе си. Нейното все още живо съзнание... За какво ли й беше? Като захвърлена стара детска играчка, префасонирано и изхабено с годините, разцентровано от постоянните залитания, падания и удари, обезформено и поразкъсано тук-там...  Нейното все още живо съзнание...

Да, това е краят! Всички врати са затворени - плътно! Зад нея, пред нея - всички! И ключовете им са захвърлени в най-дълбоките води - все едно морски, речни или просто в тези на някой стар кладенец. Няма изход... наникъде...

Ръбът на скалата се потресе от ужас. Как така? Нима тази жена няма очи? Той почувства нейното безумие още в мига, когато кракът й стъпи върху челото му... А още по-осезателно го долови, когато намести и другия. Тогава надникна в душата й... Нали бе толкова древен и мъдър! Той беше ръб - стар, достолепен, висок...  - ръб на скала. И знаеше всичко. От висотата си можеше да види толкова неща... И да чете истините - на земята и на небето - като в отворена книга.

Но жената не знаеше тези неща. И как би могла? Тя беше само един човек - малък, обикновен, земен човек, вървящ по своя житейски път - толкова лъкатушен и гърбав, че рядко й оставаше възможност да погледне встрани. Може би вината не бе нейна? Може би така е устроен животът на хората, че от нивото на своя човешки ръст не могат да стигнат с поглед до същинските неща, до големите истини? Острият ръб сбърчи набразденото си чело в дълбок размисъл... А жената като вкаменена стърчеше отгоре му. Каква невероятна гледка! Отдалече би могло да се приеме, че някаква тънка самотна антена към космоса е забила снага в достолепния връх и... приема сигнали - първични сигнали от дълбините на вселената, които трансформира и ретранслира към хората по тази земя...

Изведнъж ръбът се разтресе! Една щурава мисъл пробяга в грапавото му скалисто съзнание. Ненапразно беше стърчал хилядолетия сам, сбирайки в себе си мъдростта на сътворението. Да! Той ще отвори вратите пред тази жена! Ще й подхвърли ключа, защото ключове винаги има, дори в най-недостъпното и затънтено място. Но хората са толкова малки, че понякога не успяват да ги забележат и отчаяни, се отказват от мисълта да ги търсят.

Жената почувства под нозете си леки вибрации. Това я откъсна от нейния унес, мисълта й политна внезапно нагоре, разтърсена и изненадана. Какво ли се случи? Изведнъж очите й прогледнаха... Но... къде е? Около себе си не виждаше друго, освен синьо небе... и светлина - сияйна, мека светлина! Сякаш някой бе разтопил тонове злато, за да ги разлее в небето... Господи, слънцето може би бе пробито и от недрата му изтичаха реки светлина!? През тялото на жената премина непозната тръпка - завладяваща, огнена, съзидателна. Почувства прилив на такава енергия, че ако бе разперила ръце, би полетяла! В този момент видя - себе си, скалата и острия връх, на който бе кацнала като птица. И се уплаши - от своите мисли, от отчаяното си съзнание, което я доведе дотук, убеждавайки я така категорично, че това е краят - на всичко. Но... пред нея имаше толкова посоки! Как можеше да се подведе така лекомислено? Да повярва, че няма никакъв изход? Нечий далечен, непознат глас нашепваше нещо в съзнанието й, което реши да се вслуша... Какво? Ръб на скала да говори? Нима? Невероятно! И звучи така обещаващо! Но..., може би, наистина не е празнодумие? Може би, наистина един самотен ръб на скала е достатъчно мъдър, щом е успял да попие в себе си историята на вековете? Историята, която разказва за силата на човешкия дух, за смисъла на живота и за ролята на страданието в него, за необятните хоризонти на човешката мисъл и за силата на мечтите... Жената слушаше и удивена виждаше край себе си красотата на този свят, сътворен с толкова много любов. И се питаше: защо хората не успяват да забележат всичко това, защо сами затръшват вратите пред себе си и захвърлят ключа, без да поглеждат къде? Защо пропъждат любовта така лекомислено? Може би, защото не я познават? Може би, защото не я разбират? Или, може би, защото предпочитат да живеят в безлюбие, вместо да я съхраняват и пазят в нейния истински облик? А любовта е навсякъде, ако бъде потърсена. Докато светът съществува, ще има любов! Отиде ли си любовта, тогава наистина би настъпил краят - на всичко.

Тишина... Няма движение... Няма мисъл... Само усещане... Първично, дълбоко, неопровержимо... Усещане за вечност... Няма край... Има много врати и зад всяка от тях - по някоя истина... Стига да откриеш ключа... Или някой да ти го подаде - в последния миг, преди да решиш, че това е краят...

Светлината минаваше спокойно през тях... Една жена, кацнала като тънка самотна антена върху набразденото чело на недостъпния връх... Светлината, пречупена в цветовете на дъгата, си играеше с мислите на жената-връх - моделираше от тях разноцветни идеи и ги пущаше свободни в пространството. За да достигнат до другите хора и да оцветят дните им! И да им вдъхнат стремеж - към високи, непознати върхове!