Oct 5, 2016, 9:25 PM

Многолетница 

  Prose » Narratives
538 0 0

 

Когато есента порумени косата на гората и вмъкна златни жилки в нея, тя заплака със дъжда. Посипа листните си сълзи по земята и зави с тях покълналите си деца. Накрая изнурена от плач и от ласките на сланата покафеня и плача и пресъхна. Останаха само посипаните сълзи, вятъра да ги пилее и да си играе с тях. Гората  скри младите си мисли и остави бурите да дълбаят кората и чакайки зимната пелена да я скове и да я превърне в самотни статуи. Заспа с надеждата, че пролетните лъчи все някога ще дойдат да пропукат мразовитите окови, да я погалят нежно и да открият най – красивото в нея. Заспа чакайки прелетните птици да я събудят със смеха си и кацнали на нея да отърсят останалия скреж. Тогава щеше да е пак млада, жива, ухаеща и свежа.  И опитите на слънцето  да я утеши с отслабналите си лъчи само я изтощаваха още повече и я вглъбяваха в тъгата и по пресушаващото, но пълно с живот лято. И така година след  година, през лятото гората живееше, през есента умираше…докато не стана мъдра многолетница, забравила защо плаче всяка есен.

© Гери All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??