Многоточието след Скъпо дневниче
Нямаше и година, откакто баща ми почина, а тя си имаше друг. Направо ми се гадеше от него! През вечер се събираха да пият с приятелите му, а тя стоеше в краката му като послушна курва. Носеше се тежкият аромат на застояло. Навсякъде бяха разхвърлени празни бутилки и фасове. Разбирах я донякъде, искаше да живее! Преживя много. Откриха ѝ рак, баща ми я заряза по най-нелепия начин...
Всяко копеле, което ми плаща сега, ми напомня за онази нощ. Не можех да заспя от крясъците им. Бяха в другата стая и пиеха. Чупеха празни бутилки и псуваха всеки, за когото говореха. Изведнъж някой ме сграбчи.
- Хайде, малката! Да се позабляваме! - полюшвайки се над мен ми каза свинята, която чукаше майка ми. От устата му се носеше вонята на нескрита омраза.
- Разкарай се! - опитах се да запазя самообладание, все едно можех. Дойдоха и другите двама. Искаха забавление и го получиха. Разкъсваха дрехите като освирепели животни. Помня ненавистта и отвращението, които се стичаха от очите ми. Крещях, дърпах се, молех се да ме пуснат! Виках майка ми, но не идваше. Сантиметър по сантиметър изучаваха тялото на едно петнадесетгодишно момиче. Изгубих представа за времето, усещах само болката. С размити чувства и образи на кръв и позорен гняв.
- Да се махаме оттук! Направихме малката курва жена. - смотолевиха пияни.
Стоях на студения под, с разкъсани дрехи. Не можех да извикам дори. Косата ми беше залепнала за лицето, подобно грозна паяжина. Вадички кръв се стичаха по краката ми. Чух само трясъка на вратата. С последни сили се опрях на нощното шкафче, олюлях се. Искам да се махна, по дяволите! Седнах на леглото, за да събера сили. Пред очите ми още бяха лицата им, толкова жадни и ненаситни. Толкова червени, все едно се срамуваха. В очите им проблясваха пламъци. На излизане я видях. Лежеше пияна и полужива на дивана, едва дишаше. Дори не я съжалих. Мразя те! - помислих си.
И затръшнах вратата зад себе си. Вървях боса и със скъсани дрехи. Колите ме заминаваха и сякаш всеки знаеше историята ми. От една ме съжаляваха, от друга ме обвиняваха - подведени от фалшивия си морал. Една кола намаляваше.
- Какво се е случило, момичето ми? Искаш ли да те закарам някъде? - чух дрезгав глас. Но дори не погледнах. Отворих вратата и влязох.
- Карай! Все едно накъде. - почти изкрещях с последни сили.
Сигурно съм изгубила съзнание, защото не помня нищо след това. Събудих се в някаква мотелска стая. Иззад тежките завеси, пропити с дъх на мухъл, се прокрадваха лунните лъчи на срама ми.Отвори вратата и влезе, чак тогава забелязах, че съм гола.
- Ето, облечи това! Имам работа за теб, трябва да си ми благодарна, че те спасих. - чух отново дрезгавия глас. Остави чиния с храна на масата, остави ми някакъв пакет и излезе.
Беше тъмно и не видях лицето му тогава. Почти не ядох, отворих пакета. Евтина трикотажна рокля, тюркоазено синя. За това ли да съм ти благодарна, по дяволите?! Облякох я, едва скриваше срама ми... Оттогава съм тук, всяка вечер излизам, за да задоволя някой нещастник. Тук намерих и дневника. ,,Няма да вярвам в нея, ще вярвам в живота!" беше написано. Тъпо копеле, какво знаеш ти за живота?! Ела да ти разкажа! Докато те задоволявам, ще гледам почервенялото ти от желание лице, пламналите ти от ярост очи и ще ти разкажа историята си. Мразя я... Тази нощ никой не спря, тя остана сама. Сама с болката си. Седна на студения асфалт. Сгуши се така, сякаш животът ѝ зависеше от това и се взираше в тлеещите корици на стария дневник. Tлеещата последна история.
Изгоря пропит от болка. На сутринта вече нямаше да си спомнят за него. Ще е купчина пепел, разпилявана от отминаващите коли. А беше дневник с избелели корици. С пожълтели надраскани страници и няколко жалки истории.
© Радослав Петров All rights reserved.
