Многоточието след Скъпо дневниче
Нямаше и година, откакто баща ми почина, а тя си имаше друг. Направо ми се гадеше от него! През вечер се събираха да пият с приятелите му, а тя стоеше в краката му като послушна курва. Носеше се тежкият аромат на застояло. Навсякъде бяха разхвърлени празни бутилки и фасове. Разбирах я донякъде, искаше да живее! Преживя много. Откриха ѝ рак, баща ми я заряза по най-нелепия начин...
Всяко копеле, което ми плаща сега, ми напомня за онази нощ. Не можех да заспя от крясъците им. Бяха в другата стая и пиеха. Чупеха празни бутилки и псуваха всеки, за когото говореха. Изведнъж някой ме сграбчи.
- Хайде, малката! Да се позабляваме! - полюшвайки се над мен ми каза свинята, която чукаше майка ми. От устата му се носеше вонята на нескрита омраза.
- Разкарай се! - опитах се да запазя самообладание, все едно можех. Дойдоха и другите двама. Искаха забавление и го получиха. Разкъсваха дрехите като освирепели животни. Помня ненавистта и отвращението, които се стичаха от очите ми. Крещях, дърпах се, молех се да ме пуснат! Виках майка ми, но не идваше. Сантиметър по сантиметър изучаваха тялото на едно петнадесетгодишно момиче. Изгубих представа за времето, усещах само болката. С размити чувства и образи на кръв и позорен гняв.
- Да се махаме оттук! Направихме малката курва жена. - смотолевиха пияни.
Стоях на студения под, с разкъсани дрехи. Не можех да извикам дори. Косата ми беше залепнала за лицето, подобно грозна паяжина. Вадички кръв се стичаха по краката ми. Чух само трясъка на вратата. С последни сили се опрях на нощното шкафче, олюлях се. Искам да се махна, по дяволите! Седнах на леглото, за да събера сили. Пред очите ми още бяха лицата им, толкова жадни и ненаситни. Толкова червени, все едно се срамуваха. В очите им проблясваха пламъци. На излизане я видях. Лежеше пияна и полужива на дивана, едва дишаше. Дори не я съжалих. Мразя те! - помислих си.
И затръшнах вратата зад себе си. Вървях боса и със скъсани дрехи. Колите ме заминаваха и сякаш всеки знаеше историята ми. От една ме съжаляваха, от друга ме обвиняваха - подведени от фалшивия си морал. Една кола намаляваше.
- Какво се е случило, момичето ми? Искаш ли да те закарам някъде? - чух дрезгав глас. Но дори не погледнах. Отворих вратата и влязох.
- Карай! Все едно накъде. - почти изкрещях с последни сили.
Сигурно съм изгубила съзнание, защото не помня нищо след това. Събудих се в някаква мотелска стая. Иззад тежките завеси, пропити с дъх на мухъл, се прокрадваха лунните лъчи на срама ми.Отвори вратата и влезе, чак тогава забелязах, че съм гола.
- Ето, облечи това! Имам работа за теб, трябва да си ми благодарна, че те спасих. - чух отново дрезгавия глас. Остави чиния с храна на масата, остави ми някакъв пакет и излезе.
Беше тъмно и не видях лицето му тогава. Почти не ядох, отворих пакета. Евтина трикотажна рокля, тюркоазено синя. За това ли да съм ти благодарна, по дяволите?! Облякох я, едва скриваше срама ми... Оттогава съм тук, всяка вечер излизам, за да задоволя някой нещастник. Тук намерих и дневника. ,,Няма да вярвам в нея, ще вярвам в живота!" беше написано. Тъпо копеле, какво знаеш ти за живота?! Ела да ти разкажа! Докато те задоволявам, ще гледам почервенялото ти от желание лице, пламналите ти от ярост очи и ще ти разкажа историята си. Мразя я... Тази нощ никой не спря, тя остана сама. Сама с болката си. Седна на студения асфалт. Сгуши се така, сякаш животът ѝ зависеше от това и се взираше в тлеещите корици на стария дневник. Tлеещата последна история.
Изгоря пропит от болка. На сутринта вече нямаше да си спомнят за него. Ще е купчина пепел, разпилявана от отминаващите коли. А беше дневник с избелели корици. С пожълтели надраскани страници и няколко жалки истории.
© Радослав Петров All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря ти, Ани!
-
Тъжно е, наистина. Добре, че това е само една художествена измишльотина.
-
Тъжно е, когато някой захвърля миналото си в канавката, в резултат от разочарование. Жестоко е, когато някой се чувства толкова безнадеждно сам и изгаря и последната възможност да е с някого (в този случай дневничето).
-
Благодаря ти отново, Таня, че ме коментира и уважи.
Даниел, ще приема коментара ти като един от онези, които пиша и аз, когато съм останал без думи. Благодаря!
Дани П., това беше! Историите са разказани, дневника изгоря... посланията са отправени. Каквото било, било. Може би скоро, отново ще видите името ми някъде. Обещавам, че ще постарая! Благодаря, че си тук и този път. -
Знам, Радославе, просто днес за пореден път признавам, че денят ми е особен и ми трябва буквално нещо на върха на топлийка, за да ме "довърши". Пак казвам, разказът ти е чудесен - и като замисъл, и като реализация!
-
С главни букви, извини ме Ирен! Поправих се, извинявам се още веднъж! Какво да ти кажа? Признавам си, харесва ми да се старая да провокирам.
-
Предполагам, че аз съм Ивет Не, Радо, не е толкова лесно да се фокусираме само върху доброто и красивото. Ние хората често обичаме да критикуваме и да съдим. Така се чувстваме по-добрите или по-умните или ... С което по никакъв начин не сме от полза за тези с наранените чувства. Да си състрадателен, да подадеш, да помогнеш /ако помощта ти е желана/, това - да. То не е излишно. То е необходимо.
Има една мисъл, не помня чия е - "Когато минеш по моя път и се спънеш в моите камъни и препятствия...тогава...едва тогава можеш да ме съдиш!!!" Всичко си има в живота своето обяснение и своята причина. Няма случайни неща...
Но виж, писанката ти ме накара да споделям мисли с теб. Тоест провокира. Не споря... Говорим си за живота, изкуството, нали? -
Таня, кой не харесва хепи- ендите? Щях да се изненадам, ако беше казала обратното. Но не е тъжен края, поне не за мен. Ако изкривим още малко ъгъла под който да погледнем, ще стигнем до следното: Някога си спомняше за белите страници, а сега избелелите корици му бяха достатъчни. Какво остава след нас? Дали утре ще съжаляваме, че сме със скъсана обувка, ако видим човек без крака. Ето, това беше идеята.
Ирен, лесно е да се фокусираме върху върху доброто и красивото. На кого не му се иска да чете за човешките добродетели? За приказките със щастлив край?... Но какво остава за онези другите, за нещастните? Какво остава за техните чувства? ...
Дани, винаги може да стане и по- зле! Ето такива тъжни, брутални, случайни човешки истории, трябва да ни напомнят да сме благодарни за това, което имаме. -
Брутално реално!
Чета, трудно е! Нещо ме дърпа на там към финала. Може ли по гадно да стане...винаги може и още по!
Комплименти за смелостта! -
Бих повторила думите на Таня. Търся да чета позитивни неща. Има мъка на Земята и тя никак не е малко, но аз вярвам, че привличаме това, за което мислим и в което вярваме. С това си мнение, никак не искам да умаловажа таланта ти и произведението.
"Все още хората вярват в случайността и отказват да приемат отговорност за всяко свое действие. Зад всяко човешко същество има огромна сила, която се корени в неговия дух. Тази сила ни позволява да имаме контрол над енергията на заобикалящия ни свят. Една от основните причини да сме се въплътили в човешко тяло е имено желанието на духа да се научи да си служи с енергията. Животът в материалния свят ни позволява да изживеем собствените си творения като имаме възможността да се докоснем до тях.
Всеки сам поотделно твори своята реалност, но всички заедно колективно творим реалността на цялото човечество. Замисляли ли сте се, защо след като имаме такава сила ние не живеем в реалността, за която копнеят сърцата ни. Сега ще си кажете, че всеки има различни желания и до голяма степен това е вярно, но там, откъдето идваме, ние всички сме светли същности, копнеещи за едно и също, а именно за мир, любов, разбирателство, хармония, справедливост, смиреност и още куп други добродетели, които са заложени вътре в нас.
Въплъщавайки се в човешко тяло на планетата Земя, сме срещнали друга сила, обратна на тази, която носим в себе си. Тя през цялото време ни противодейства като по този начин ни тласка да се развиваме, за да имаме силата да я преодолеем. Тази сила е позната най-вече с името “зло”" - Откъс от книгата: "ЖИВОТ НА СВЕТЛО - Да изкореним злото от себе си" на Ширинан Ом, (Деян Раднев)
Мисля, че е важно върху какво се фокусираме. Да виждаме, да пишем, да се радваме на доброто и красивото край нас. Да сме състрадателни, но без да осъждаме. Да прощаваме, да градим един по-добър свят ... -
Продължението не ме разочарова, въпреки че моят стил са хепи-ендите
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
