Бяха минали две седмици, откакто тя се беше върнала вкъщи. Всички я намираха променена, разхубавена, отпочинала. Тя цъфтеше, беше изпълнена с енергия. Беше влюбена. Мислите й витаеха далеч от тук. Спомняше си, мечтаеше. Никой не я дразнеше, нищо не й пречеше. Често се улавяше, че дори в присъствието на много хора, тя беше мислено при Виктор. 
След още две седмици започна да губи апетит. Често й се виеше свят. А, когато след всяко хранене започна да повръща, разбра, че е бременна. И съвсем не беше трудно да разбере кой е бащата. Какво да прави сега? Толкова дълго чакаше това дете? Да роди дете на мъжа си от друг? Това – не! Трябваше незабавно да говори с бащата. Искаше да е наясно какво мисли той, защото детето беше и негово.
В събота каза на мъжа си, че заминава при Ели, най-добрата си приятелка, която следваше медицина в съседния град. Взе рейса и замина при Виктор.
- Какво правиш тук? – бяха думите, с които я посрещна.
- Искам да поговорим. Виктор, само ако знаеш колко ми липсваше! Аз липсвах ли ти?
- Толкова се радвам, че дойде.
- Трябва да ти кажа нещо важно за мен... за нас... Бременна съм. Кажи какво да правя?
- Какво, как така бременна?!
- Скъпи, не се ли радваш?! Вики, искам това дете, но не мога да остана повече при Иво. Реших всичко да му кажа, но исках и ти да знаеш. Няма да махна детето, искам си го.
- Успокой се, нека да обмислим всичко. Щом си решила, ще го родиш. Не очаквах такава развръзка.
- Не се ли радваш, че ще имаме дете?! Аз... аз мислех...
- По-скоро съм изненадан. Дойде ми като гръм от ясно небе. Защо не ми се обади?
- Защото това не е разговор за телефон. Исках да те видя.
- Да имам деца, да се женя, дори през ум не ми е минавало. Та аз съм само на двайсет и шест, живее ми се. Не ме гледай така, няма да те оставя. Това е моя грешка. Като ми каза, че си омъжена от две години и не спомена за деца си помислих... но сега разбирам. Оставям ти да решиш.



Прибра се късно. Чувставата й бяха съвсем объркани. Очакваше съвсем друго, но...
Подаде молба за развод. Премести се при родителите си.
- Какво ще кажат хората, маме?
- По дяволите хората! Докога ще живея за тях? Омъжих се и попаднах в добро семейство. Имах всичко, погледнато отстрани. А това че близо две години съм живяла без любов и топлина, това никой не го знае. Отстрани е лесно. Младо семейство – младоженци, няма що! Това, че ми купуваше всичко, че не ме е нагрубил, все пак не е любов. Аз бях едно нищо за него. Не ме е попитал как се чувствам, какво мисля. Та ние нито веднъж не сме говорили като хората. Дори вече не бяхме и приятели. А свекърва ми? Наричаше ме ялова, мислиш ли, че не ме е боляло? Е, сега ще разбере, че не съм. Пред хората не можеше да се нахвали от мен, а щом останем сами, ако можеше, би ме уморила с поглед, за да не си хаби думите за мен. Лицемерка. За пред хората, общественото мнение... а какво ми е на душата, май никой не го интересува. Не искам повече да живея така! С Виктор срещнах любовта, почувствах се жена. Щастлива съм, че го срещнах. Мамо, поне ти трябва да ме разбереш. Нали искаш да съм щастлива? Знам, че ти причинявам мъка с този развод, но не мога иначе. Той Иво ми каза: „Защо ти трябваше да ми казваш, че детето не е от мен? Защо не премълча, щях всичко да ти простя?” Какво да ми прощава, какво? Че изпитах удоволствие да живея.
- Разбирам те, Рая, затова съм майка - всичко да разбирам. Ето и ти ще станеш майка и ще видиш как трудно се гледат деца. Нали всеки родител иска най-хубавото за своето дете. Щом така си решила, няма да ти се бъркам. Съвети лесно се дават. Решавай сама. Виждах, че нещо те измъчва, но не смеех да ти се меся, няма да го направя и сега. Май прекалено свита беше като малка. С баща ти те възпитавахме строго, да не кажат хората. Знай, че, каквото и да ти се случи, вратата на бащиния ти дом за тебе е винаги отворена.
- Благодаря ти, мамо! Знаех си, че ще ме разбереш.
Рая роди момиченце. Живееше с Виктор и майка му в двустайния им апартамент. Свекърва й не я прие много топло. Тя и не очакваше, все пак беше разведена.
- Мило момиче, помисли си преди да се омъжиш втори път. Синът ми е свикнал на друг начин на живот. Няма да ти е леко с него.
Но жената излезе права. Виктор не беше очарован от семейния живот. Пазаруване, биберони, среднощен плач – това не беше за него. Излизаше сутрин за мляко и се прибираше късно вечер подпийнал. Случваше му се да не се прибере два-три дни. Детето растеше сред скандали. Рая изнемогваше сама. Изнерви се, отслабна.
Чашата преля, когато започнаха да го търсят момичета и вкъщи. Тя знаеше, че той й изневерява, но беше ужасно да идват и да го измъкват от дома им. Той взимаше китарата и изчезваше за няколко дни. „Ако не ти харесва – й беше казал след поредния скандал - никой не те задържа. Сама дойде, никой не те е викал.”
Събра си багажа и се прибра при майка си. Четвъртия си рожден ден Мария посрещна без татко си.
- Да беше се обадил поне, дъщеря му е. Можеше и нещо да й купи и да дойде. С мен като не се разбира, детето какво е виновно?
- Миличката ми, та той издръжка не й плаща, не се сеща за нея, ти за подарък говориш.

Ели работеше в родилното отделение на болницата в града. Току-що се беше омъжила и вече чакаше дете. В работата я уважаваха, тя беше мила и отзивчива. Вкъщи – добра домакиня и съпруга. Бременността я беше разкрасила. С Рая започнаха да се виждат по-често. От слабото момиченце нямаше и следа. Беше се поналяла и определението "апетитна жена" точно й прилягаше. Все още не й личеше, но първото, което каза на Рая, като се видяха, беше:
- Чакам бебе.
- Щастливка! Винаги ти е вървяло много в живота. Завърши с отличие, приеха те да следваш от раз. Веднага щом завърши си намери работа.. Мъжът ти освен, че е красив е и добър. А сега очакваш бебче. А аз го чаках толкова дълго и даже си мислех, че никога няма да имам. Ако знаеш какво ми беше? Сигурно това е щастието. Да ти се случи това, за което почти си изгубил надежда.
- Хайде, не преувеличавай. Ти ме изкара най-щастливата жена на света.
- Не хули Бога! Погледни мен. В търсене на щастието докъде стигнах. Два развода и едно дете, което расте без баща. А моите самотни нощи? Дори за миг не можеш да си представиш колко е страшно. Да не говорим за мама и татко, които се измъчват заради мен. Помагат ми страшно много, но ги виждам, че не са такива, каквито бяха преди. Ели, ти си единствената, пред която мога да разкрия душата си. Тежко ми е, защо точно на мен ми се струпа всичко това? Защо? Знаеш какво говорят зад гърба ми. Но мога ли на всеки да обяснявам как съм стигнала до тук, какво съм преживяла? Говорят, че съм зарязала Иво заради друг, но те не знаят как съм живяла с него. А след втория развод тръгнаха едни приказки. Че то и вторият ме зарязал, сигурно я е заварил с трети. Направо по-голям боклук от мене няма. Как ли си е оставил детето на нея? Те не знаят, че напоследък си водеше любовниците вкъщи и аз трябваше да избягам. Кажи ми, как да живея занапред? Понякога нервите ми не издържат.
- Не обръщай внимание на хорските приказки, ще се съсипеш. Ти какво би казала за жена, която има два развода и дете? Няма ли да ти мине мисълта, че и тя е виновна за това?
- По-рано – да, но сега вече...Просто ще замълча, защото отвън е лесно, но, щом затвориш вратата, е съвсем различно. Ето Виктор - когато излизахме, се държеше с мен прекрасно, бях за завиждане - той е красив и галантен. Но само аз си знаех какво ставаше, когато се приберем: „ Искаше дете, ето ти го, аз излизам!» Излизаше и не се знаеше кога ще се прибере. Как ти харесва това? И на мен не ми харесваше. Мислила съм и за това, какво ще кажат хората, дълго мислих, преди да се разведа и заради детето, но беше неизбежна раздялата ни. Ние не бяхме семейство, поне не такова, каквото аз си представях. Съжалявам, че те натоварвам с моите проблеми, но с друг така не мога да говоря. Познаваме се от деца, ти си ми най-добрата приятелка. Знаеш каква бях, а какво стана, такъв ми бил късметът. Добре, че имам Мария! Стига за мен. А ти какво искаш, момче или момиче?
- Да се роди живо и здраво! За мен е без значение. Мъжът ми казва, че иска момиченце, бих искала да му угодя, но не зависи от мен, каквото си е посял, това ще му родя. Много се забавих, ще си тръгвам.
- Когато имаш време, минавай, няма да те натоварвам с моите неща, поне не докато си в това положение.
- Обещаваш ли? Не ме натоварваш, нали за това са приятелите, ама и ти се обаждай, не само аз.
Ели сервира вечерята и побърза да сподели:
- Днес бях при Рая. Разказа ми за живота си. Колко много е страдала милата, не можеш да си представиш.
- Знаеш, че не ми е симпатична.
- Виж, тя е свястно момиче, просто е попадала на неподходящите мъже.
- Познавам първия й мъж, много симпатичен човек. Не я защитавай.
- Нека ти обясня – и тя подробно му разказа всичко, което й беше разказала Рая. – И аз й вярвам.
- Може и така да е, но защо говорим цяла вечер за нея?
- Другата неделя имам рожден ден - искам да я поканя, но искам да знам, че няма да ти бъде неприятно.
- Рожденият ден е твой, можеш да поканиш, когото си искаш. Радвам се, че се съобразяваш с мен. Честно да си призная, няма да ми е приятно да се срещаш с пропаднала жена, може лошо да ти повлияе. Но, доколкото те познавам, с твоя характер, по-скоро ти ще повлияеш на някого, отколкото на теб. Добре, не ме гледай така! Склони ме, нямам нищо против. – той я прегърна и я целуна.
- Хем току-що ти разказах как й се е подредил живота, но... тя е пропаднала, само защото е разведена. Мите, млад човек си, засрами се! Как лесно слагаме етикети на хора, които изобщо не познаваме.
За рождения си ден Ели беше поканила две приятелски семейства, една колежка, Рая и девер си. Всички се настаниха удобно около масата. Вдигнаха наздравица за рожденичката. Пожелаха й здраве и любов. Колежката – леко раждане и близнаци, от което Ели изпадна в ужас. На вратата се позвъни. Ели влезе в хола с огромен букет от червени рози.
- Да ви представя Николай – братът на съпруга ми. Ела първо да те запозная с дамите. Това е моята приятелка Рая, а това е колежката ми Нина. С другите се познаваш. Сядай тук и цяла вечер да се грижиш за тях.
- Не завиждам на брат си, какъв командир си е взел за жена.
Ели направи муцунка.
- Шегувам се, разбира се.
Пуснаха музика и всички станаха да танцуват. Само Рая седеше и им се радваше отстрани. Ели я забеляза и седна до нея.
- Не мога дълго да скачам, трудно ми е. А ти защо не танцуваш? Да не ти е скучно?
- Напротив, отдавна не ми е било толкова хубаво. Малко ти завиждам.
- Я стига, ставай да играеш, научи се да се веселиш!
Когато си тръгваше Рая прегърна Ели и й каза:
- Благодаря ти за неповторимата вечер! Толкова се радвам, че те имам!
- Момент, аз ще я изпратя! – Николай изскочи от хола. – Ще сляза с нея да й взема такси.
- О, няма нужда, ще се оправя сама. – Рая се притесни.
- Нека те изпрати, ще ми бъде по-спокойно, късно е.
Малко след полунощ всички си тръгнаха. Митко и брат му помогнаха на Ели да прибере масата.
- Остани да спиш у нас! – любезно предложи тя на девер си.
- Не, благодаря, ще се прибирам. А, между другото, защо не си ме запознала по-рано с твоята приятелка, как беше, Рая?
- Там не ти е мястото! – отсече Митко. – Ти си ерген.
- Какво искаш да кажеш, брат ми?
- Нали чу какво ти казах! Тя не е за тебе, ще говорим друг път.
- Защо се умълчахте? Аз попитах между другото. Тя е много симпатична. Омъжена ли е? Добре, няма повече да питам.
Ели роди момченце. Нарече го на мъжа си – Димитър, защото бяха измислили куп имена за момиченце, а нито едно за момче. Смяташе, че това ще умилостиви Димитър старши, загдето не му беше изпълнила желанието. Но той и без това беше невероятно щастлив и горд баща.
Когато ги изписаха и се прибраха у дома, таткото я прегърна и й каза:
- Благодаря ти, че ми роди такъв прекрасен син! Това е за теб. – и й подаде малка кутийка.
- Какво е това?
- Отвори и ще видиш.
- Какъв прекрасен пръстен! О, колко си мил! Внимавай, лошо започваш. На мен ще ми хареса и ще ти се наложи цялата да ме позлатиш. Ще взема да се амбицирам и да ти родя цял футболен отбор, с резервите. Май се изсилих, искам да полегна.
- Уплаши ме, колко си убедителна.
- Знаеш, че с мене трябва много да внимаваш.
Бебето се разплака и те хукнаха към него.
Покрай малкия, двете приятелки започнаха да се виждат по-често. Рая много помагаше на Ели. След работа тичаше до пазара за плодове, вечер оставаше да го къпе. Митко пазаруваше и гладеше.
- Вие толкова ми помагате, че за мен нищо не остава, освен да тръгна на работа.- често се шегуваше Ели.
- Никаква работа! Искам добре да се грижиш за моя син.
- Чуваш ли го, Рая? Моят син.
Рая се усмихна през сила и само каза:
- Ще тръгвам, стана късно.
Вървеше бавно, не й се прибираше. Детето беше при родителите й. Не й се искаше да остава сама в апартамента си. След такива вечери тя се разстройваше. Хем се радваше на приятелката си, хем... Сякаш че тяхното щастие още повече подсилваше нейната мъка. Самотата я убиваше, нямаше желание за нищо. При Ели й беше хубаво, но когато Митко се върнеше от работа, все си намираше някакво оправдание и бързаше да си тръгне. Не й беше мястото там. Никой не й го беше казвал, но тя го усещаше. Митко дори беше станал много внимателен към нея. Не я пускаше да си ходи, благодареше й, че помага на жена му, но... Рая намираше някакво извинение и... бързаше. Закъде? За самотната стая? Да седне пред телевизора, да си блъска главата с въпроси за скапания си живот? Планове вече не кроеше. Живееше някак по навик. Силно е да се каже заради детето. И да умреше, детето щеше да е добре при майка й и баща й. Не че не го обичаше, напротив, може би най-голямата радост в живота й беше това лъчезарно създание. Светъл лъч в живота й... но тя беше много млада и объркана и сама. Всичко около нея беше празно пространство. За мъже не мислеше, след това разочарование, което изживя. Може би наистина принцовете са само в приказките, във филмите и в нашите фантазии? А може би в нея беше причината? Може би тя не умееше да завърти семейство? Слабохарактерна ли беше, или такъв й бил късметът? А толкова й се искаше да си има семейство. Особено сега, когато пред очите й бяха Ели и Митко. Те дори не осъзнаваха, колко са щастливи. За тях всичко това беше нещо съвсем нормално, но ако можеха дори за миг да се погледнат отстрани с нейните очи...само за миг. Не, човек трябва да изпита болка, за да започне да цени тези наглед съвсем обикновени неща. Завиждаше им, копнееше поне малко от тяхното щастие да изпита, но то й се изплъзваше от ръцете. А може би никога нямаше да го докосне?
Беше хубав неделен ден. Двете приятелки бяха извели децата на разходка в парка. Мария беше много радостна и доволна, че й разрешават да бута количката с бебето. Двете седяха на сянка и си говореха, а Мария возеше малкия из алеите.
- Помниш ли как си играехме на кукли и си мечтаехме да си имаме наши деца? А сега ако има кой да ги загледа поне за два часа, сме доволни. Какво нещо е животът? Сега си гледаме живите кукли!
- Колко бързо минава времето, Ели! Няма да забравя колко рокли шиехме на куклите си. Веднъж взех, че срязах чисто новата рокля на майка, за да ушия дрешка на куклата си. Майка беше бясна, добре, че беше татко...
- А аз да ти разправям. Една вечер майка казва на тате: «Някой ни е направил магия. В мазето до бурканите със зимнината намерих черна дантела. Кой може да бъде?» Аз си замълчах. Всъщност беше мое дело. Срязах дантелата от една нощница на мама, заради куклата и остатъка къде, къде и зад бурканите в мазето. Уплаших се, нито беше да казвам, но пък тази дума «магия» много страшна. Скоро си говорехме с мама и й казах, а тя умря да се смее. «Толкова нерви ми струваше това, глупаче такова».
- Между другото да ти кажа, девер ми често пита за теб. На Митко хич не му е приятно. Ники гледа да съм сама и почва да ме подпитва за теб. Доскоро ходеше с едно момиче, но изглежда са се скарали. Митко я харесваше за снаха и все питаше кога ще е сватбата. Но нещо е станало, Ники нищо не казва.
- Вчера го видях. Дойде в книжарницата. Каза, че минавал случайно, та се отбил да ме види.
- Мислиш ли, че е случайно? Миналата седмица те видял случайно на пазара, минал да те види пак случайно. Сега като разбра, че идваш по-често започна да се обажда всеки ден.
- Няма вече да идвам.
- Не исках това да кажа. Но все пак мисля, че има нещо, струва ми се, че е влюбен в теб.
- Аз не съм виновна. Не съм му дала никакъв повод. Та ние сме си разменили две изречения.
- Ето, започваш да се оправдаваш. Каква е тая психика? Какво правиш? Нали за това сме приятелки, всичко да си казваме, а то какво стана? Няма вече нищо да чуеш от мен.
- Ели, съжалявам! Вместо аз да се обидя, се обиди ти.
- Няма да се обиждаме. Казвам ти какво става около теб. Хайде да тръгваме, стана време да го храня.
Току-що се бяха прибрали и някой позвъни.
- Рая, виж кой е, че преобличам малкия.
Когато отвори вратата, ток премина през цялото й тяло.
- Здравей, Рая. Ходих до пазара и взех туй-онуй за племенника.
- Здравей, Ники. Влизайте с Рая в хола, докато приспя детето и идвам. – Ели се провикна от детската стая.
- Мария, да не ти преча? По-добре ние да си тръгваме, а ти си посрещни госта.
- Мамо, искам да спя в детската!
- Но, Рая, тя заспива. Виж й очичките. Ще си тръгнете по-късно. Направи кафе, аз след малко идвам.
Рая сипа кафето, а Ели още я нямаше. Настъпи неловко мълчание.
- Ще отида да видя какво става с децата.
- Недей, може да ги събудиш. Тя, като ги приспи, ще дойде.
Външната врата се хлопна. Митко влезе в хола и шепнешком попита:
- Приспива ли го? Къде ходихте? Търсих ви в градинката.
- Бяхме в парка и преди половин час се прибрахме.
- Значи сме се разминали. За мен има ли кафе?
- Вземи, това е за Ели, аз ще приготвя за нея.
- Ето ме и мен. Ти къде ходиш, татенце?
- Доскуча ми сам вкъщи и излезнах да ви търся, но както изглежда не където трябва.
Рая отиде да направи кафе. Пак това усещане, че тук не й е мястото. Чувстваше се излишна. В кухнята влезе Ники и пак този ток я разтърси цялата. «Какво става с мен, за малко щях да изпусна чашата? Харесвам ли го или се притеснявам? Не знам. Или може би имам нужда от мъж? Ще полудея! Трябва да си тръгна.»
- Идвам да ти помогна – каза той и застана пред нея.
- Благодаря ти, но няма нужда. – и пак това «ужасно обществено мнение» какво ще си помислят Ели и Митко? Как да им обясни, че й иде да хукне през глава от тук. Да избяга и повече никога да не се връща, само и само да не им обяснява, че тя не иска всичко това да се случва. А ако почне да обяснява ще се оплете като пиле в калчища, защото никой нищо не я пита. Това страшно чувство за вина, което я преследва непрестанно. Сигурно трябва да замине в друг град, където никой не я познава. Където няма да се налага на всеки да дава отчет какво мисли, чувства и прави. А на всичкото отгоре Ники се беше изтъпанчил насреща й и не откъсваше очи от нея.
- Кафето е готово.
- Защо толкова се забавихте? – попита шеговито Митко.
Рая усети, че пребледнява и побърза да седне. Пак неловко мълчание или поне на нея така й се стори, но нямаше никакво намерение да отговаря.
- Ами,... аз исках да й помогна.
- Добре де, не заеквай! Пошегувах се. – и Митко се усмихна.
- Престани да ми се подиграваш! Какво да направя, влюбен съм в нея и не искам да знам нищо друго. Знам, че е разведена, знам, че има дете - и какво от това? Момичето, с което излизах и което ти много харесваше, обгръщаше с поглед всеки мъж, който мине покрай нея и аз се чувствах самотен. За мен е важен човекът, а не това дали е разведен или не.
Рая вече нищо не чуваше. Стана и излезе от стаята. Ели изскочи след нея.
- Ще събудя Мария и си тръгваме. Повече няма да идвам у вас. Не искам заради мен да си имате неприятности. – Рая трепереше цялата.
- Успокой се. Ти нищо не си направила. Защо реагираш така? Той и Митко е един. Все се бърка, където не му е работа. По този въпрос пак ще си поговорим с него.
- Моля те, недей. Чувствам се виновна за всичко. Но, за какво ли наистина? Какво съм направила? Ах, да виновна съм, че живея.
- Не говори така!
- Малкият плаче.
Децата бяха будни. Рая облече дъщеря си и без да казва «Довиждане» на мъжете си тръгна. Детето нещо й говореше, но тя въобще не го чуваше. Идеше й да заплаче, но и сълзи вече нямаше. Само нещо я стискаше силно за гърлото. Ако можеше да заплаче щеше да е по-добре. А сега ядът и мъката й бушуваха вътре в нея и й засядаха в гърлото. Душеха я. Идеше й да извика с цяло гърло, но нямаше сили. Безсилна беше и да обяснява на всеки по отделно, че иска само малко спокойствие, само малко щастие. И пак се изправяше пред тази стена наречена «обществено мнение». А какво ще кажат другите? А на тях какво им пука за нея, та тя трябва да мисли за тях. Майка й май излезе права Съвети може да дава всеки «ожени се», «разведи се», а после се прибира вкъщи и врътва ключа след себе си. А ти оставаш сам със съветите. „ По дяволите всички. Не мога ли да опитам пак? Няма ли изход от моето положение? Може би следващия път ще успея. Без надежда няма живот за мен. О аз отивам твърде далеч, та аз вече мисля за Ники. Сигурно полудявам.”
- Мамо, мамо, искам сладолед! – чак сега тя дойде на себе си.
- Миличката ми, извинявай, не те чух. Сега мама ще ти купи най-големия сладолед. Искаш ли да идем на люлките, а след това при баба и дядо?
- Искам, искам! Мамо, много си добра.


Тази вечер тя остана в дома на родителите си. След вечеря майка й оправи леглото в детската стая и тя както преди се мушна под завивките. Майка й стоеше до леглото й я завиваше. Рая както някога се почувства щастлива. За миг си спомни безгрижното детство в родителския дом. До нея лежеше дъщеричката й, мама и татко си бяха у дома. Беше й хубаво. Отпусна се и се усмихна.
- Отслабнала си, миличка. – мама беше същата, вечно загрижена.
- Така ти се струва. Ах колко ми е добре тук.
- Идвай по-често или остани при нас.
- Знаеш, че искам сама да се оправям.
- Хайде заспивайте, утре ще говорим.
Рая прегърна малката и потъна в дълбок сън.
През тази седмица тя остана при родителите си. Имаше нужда от тях. Не й се оставаше сама. Това щеше да я кара да размишлява, а имаше нужда от почивка, от спокойствие. Беше уморена, уморена от живота.
Най-щастлива беше малката Мария. Всички се въртяха около нея. Тя не обичаше да остава сама с мама в апартамента, нито пък да спи при баба и дядо без мама и сега й беше най-добре. Баба и дядо я глезеха, а с мама си играеха до късно.
Тези дни Ники се отби «случайно» в книжарницата.
- Мамо, тази вечер няма да остана тук. Ели иска да се видим, така че...
- Нека дойде у нас. Отдавна не съм я виждала.
- Друг път, сега искаме да си поговорим насаме.
- Тайни ли имате?
- Аз тръгвам, чао, маме.
С влизането си Ели попита:
- Защо не се обаждаш? Няма те никаква.
- Исках да остана малко сама. Трябваше да размисля. При нашите ми беше много добре. Имах време и за детето. Нали знаеш, все за нещо не ти остава време. А животът тече толкова бързо. Объркана съм. Вече не знам дали искам да съм самостоятелна или да се върна при нашите. На кръстопът съм. Струва ми се, че около мен нещо става, а аз не мога да взема решение. Ники все по-често минава. Какво да правя? Дори не знам искам ли го или не. Притеснявам се от мъжа ти и тогава не го искам. Друг път ми е приятно, че Ники ми обръща внимание. Това значи, че за мен животът продължава. Копнея за дом със съпруг и деца. Това, което имаш ти. Толкова ли е много това, което искам, та все не мога да го получа. Защо съдбата за едни е добра, а за други ужасна? Ако почна да излизам с Ники, това ще означава, че с вас няма да се срещам.
- За нас не мисли. Подреждай живота си така, както намериш за добре. Съвет не мога да ти дам, защото всеки сам трябва да взема решения. Ако за мен нещо е добро, за теб може да е лошо. Прецени си какво искаш да правиш.
- Трябва ми време, за да реша. В момента не знам какво искам. Но ще реша.
- А, знаеш ли, понякога в живота как се случва? Мислиш нещо, а то се получава съвсем друго. Остави нещата така, както са, всичко ще се подреди от самосебе си.
- Лесно е да се каже. При теб е така. Винаги съм харесвала жените, които знаят какво искат и се борят за своето щастие. Мислех, че съм една от тях, но уви. Сега наистина съм се оставила на течението. Къде ли ще ме изхвърли? Сигурно си права, да става каквото ще.
Цяла седмица Рая се прибираше рано. Не излизаше никъде, с никого не говореше. Призна пред себе си, че Ники й харесва. Приятно й беше , че я ухажва. Че кой не обича да му обръщат внимание? Но се държеше с него сериозно, въпреки че всеки път, когато го виждаше й беше хубаво. Започна да се гримира. Купи си две рокли. Задържаше се пред огледалото повече от обикновено. Вечер бързаше да си легне и вече не пропъждаше мислите, в които беше и той. Беше отново влюбена.
Днес Ники дойде и я покани на вечеря. Тя му отказа, за което после съжали. Седеше сама и вечеряше, а можеше сега да е с него.
Той дълго време не се появи. Тя реши, че това е краят. Ето че наистина всичко си идва по местата без много да го мислиш.
Докато една вечер той позвъни. Рая отвори вратата и замря от учудване. Ники стоеше пред нея с огромен букет цветя.
- Искам да поговорим.
- Влез.
- Рая, лудо съм влюбен в теб. Не мога повече така. Всяка минута мисля за теб, ти си в ума и сърцето ми. И не искам да те пусна, поне от там не можеш да избягаш. Колкото повече ми говори брат ми, че не сме един за друг, толкова повече ми се иска да сме заедно. Не ме измъчвай.
Тя мълчеше. Не знаеше какво да каже. Беше изненадана от думите му.
- Извинявай, че не те поканих да седнеш, заповядай.
- Извинявай, че забравих, тези цветя са за теб, заповядай.
- Аз ще сложа цветята във вазата. – тя се обърна и започна да ги подрежда. Ники стоеше изправен, приближи се към нея и я прегърна. Рая замря от вълнение. Трябваше да се дръпне, но вече не й пукаше от нищо. Толкова дълго не бе спала с мъж, а имаше нужда от това. Прилично беше да се отдръпне, но това беше прилично, а съвсем друго беше това, което й се искаше.
Двамата лежаха изпотени в леглото. Мълчаха. Беше полунощ. Точно като в приказките.
Ники стана.
- Трябва да си тръгвам.
- Добре.
- Утре ще дойда пак. – звучеше по-скоро като въпрос.
- Добре.
Изпрати го и си легна. Заспа без да дава простор на мислите си. Нека всичко се подреди от самосебе си.
Връзката им се задълбочи. Скоро за нея научи почти целия град. Ники беше категоричен – искаше брак. Рая отлагаше, но тайничко в себе си се надяваше, че от това може да се получи нещо много хубаво. Той беше внимателен и към дъщеря й. Най-добре се чувстваше, когато вечер тримата излизаха на разходка.
Стори й се, че и родителите и се поуспокоиха. Започнаха да се събират и с Ели и Митко. Често си ходеха на гости. Ники се пренесе изцяло при Рая. Вече не криеха връзката си. Всичко вървеше към женитба.
В началото сексът й доставяше удоволствие. Беше зажадняла за мъжка ласка, но впоследствие разбра, че е само желание и нищо повече. Беше готова и на компромиси, защото в негово лице виждаше сигурност, закрила за нея и детето. Мария го обожаваше, той й угаждаше във всичко. Понякога Рая дори ревнуваше, чувстваше се излишна. Те толкова добре се разбираха. Беше й ясно, че Ники обича деца и копнееше за свое.
Сватбената церемония беше скромна, в тесен семеен кръг. Животът й потече спокойно, може би така, както беше мечтала. Липсваше й голямата страст, но какво от това. Нали все пак я беше изживяла и видя, че нищо не се получи. В живота май не може абсолютно всичко да ти е наред. Сигурно винаги нещо трябва да е за сметка на друго. Този брак за нея беше най-доброто, което можеше да си пожелае. Работеха и двамата, детето растеше в спокойна атмосфера. Тихи семейни вечери, срещи с приятели. Така изминаха две-три години. Рая се поуспокои, напълня.
Напоследък Ники все по-често повдигаше въпроса за тяхно дете. Искаше не само едно, а две, даже три. Подмяташе го все по-често къде на шега, къде сериозно.
- Напълняла си. Да не си бременна?
- И аз бих искала, но нещо не се получава.
Рая също искаше дете. Така щяха да скрепят още повече семейството, но... Консултира се с лекар. При нея всичко беше наред. Докторът я посъветва да направят изследвания на мъжа й. Тя се чудеше как да заговори за това.
Ники от известно време започна да попийва. Най-напред си сипваше по чашка-две, после взе да прекалява. Започнаха и скандалите. Върхът беше, когато една вечер се прибра мъртво пиян и започна да ругае. Обиждаше Рая, обвиняваше я в какво ли не, а накрая я нарече «ялова кучка». Тя стисна зъби и нищо не каза, защото нямаше смисъл, той нямаше да я разбере. Не спа цяла нощ, а на сутринта седна да поговори с него.
Не искаше да му обяснява, че при нея всичко е наред, за да не го нарани. Но му обясни, че ако искат да продължават заедно, ще трябва заедно да си решават проблемите, но не и по този начин.
- А сега по въпроса за детето. И аз го желая не по-малко от теб. За това ще трябва да отидем заедно на лекар.
- Аз няма какво да правя там. - Ники реагира остро. – Виж се ти! – скочи от масата и затръшна вратата след себе си.
Тази нощ не се прибра. От този ден всичко тръгна наопаки. Пиянските истории зачестиха. Следваха скандал след скандал. Наричаше я как ли не и я обвиняваше за това, че нямат деца. Чашата на търпението й преля, когато за първи път я удари.
- Да не си посмял да го направиш втори път! Не са ме създали и отгледали родителите ми, за да ме биеш ти. Досега никой не ми е посягал.
- Ти ме излъга. Аз исках дете, а се оказа, че не можеш и едно дете да ми родиш.
- Млъкни, за Бога! Никога не съм те лъгала. И запомни най-после, аз дете имам и причината не е у мен. Не мога повече да си мълча тактично, защото не заслужаваш. Ясно ли ти е сега?
Това беше краят. Веднага щом изрече тези думи го разбра. Ники пребледня за миг, после сякаш освирепя, вдигна юмрук високо над нея. За секунди остана така като вцепенен, после рязко се извърна, грабна с мечешките си лапи телевизора и го запрати през прозореца. Опустоши всичко, което му се изпречи на пътя. После изморен се сгромоляса в средата на стаята. Рая стоеше като истукана, безсилна да реагира, неспособна дори да заплаче. Такъв шамар тя не беше очаквала от съдбата.
Животът й се обесмисли. Ники се пропи. Не приличаше на човек. От сутрин до вечер висеше по кръчмите.
След развода Рая не говореше с никого. Беше се затворила в себе си. Приличаше на сянка. Нервите й бяха опънати до краен предел. Беше на границата на полудяването. Живееше като в полусън.

Една вечер, както винаги се прибра веднага след работа. Изкъпа се и си легна. В ръцете си държеше пълна опаковка приспивателни. Беше твърдо решила да сложи край на своя невесел живот. Беше много студено. «Студено като в ковчег» - помисли си тя. «Сега е късна есен. Като мойта есен. Или като мойта зима? Толкова много ми мина през главата, че се чувствам ужасно стара. Лежеше и гледаше през прозореца.
И изведнъж тя си спомни пролетния бал. Какво стана с кралицата на бала? От нея не бе останала и следа. Първата целувка. Толкова ли отдавна беше това? Спомни си и горещото лято и страстната любов с Виктор. Това бяха неповторими мигове. После в съзнанието й изплува спокойния семеен живот с Ники. Той й напомняше есента. Имаше чувството, че е много много стара и сега настъпва зимата на нейния живот.
И изведнъж от небето се посипа сняг – бял пухкав сняг. Тя лежеше като в унес и гледаше малките снежинки, които бавно се спускаха надолу и се спираха на прозореца й. Точно като в чудесните зимни приказки. Тя заплака. Плака дълго и безутешно за своята зла участ. Задуха вятър и снежинките заиграха чуден танц. Ръката, която стискаше шишенцето се отпусна и то падна на пода. Тя стана да го вдигне, но вместо това отиде до прозореца. От сълзите й нямаше и следа. Тези бели снежинки я върнаха към пролетния бал. Чувстваше се лека като тях, искаше й се да танцува. Лицето й се озари от усмивка и тя тихо прошепна:
- Нищо не е изгубено. Нали след зимата идва пролетта.

                                              Край