Молитва за дъжд
Напеклу ни йе. Веке две нидели пече идно слънце, ни ти йе работъ. Ни мой съ свъртим нъ идно место. Слънциту съ йе исцъклило нъ нибету и ни съ мърда. Прижуря яко. Жините ут силоту съ фърлиа дъ одът пу минеджупи, а мъжети пу кратки гащи. Амъ пак съ ни издържа. Денем сичко живо съ изпукривъ пу къщятъ нъ сенкя или бегъ къде рякъта нъ ладно. Само дека водатъ йе станалъ кату чорба жешкъ. Ако кара така ощи идна ниделя, рибите шъ са сварът. Игати кефъ. Силоту ша съ нарани. Туй си гу мислеф, амъ у душатъ ми йе идно спечено... Къту земятъ. Оти сичко шъ изгури и зимъс ша си идем...кой квоту си фане. Затътриф съ нескъ дъ дира поп Данчо дъ отпей идна молитвъ за дъж. Белким капни и у назе. Глядъм у тиливизоро пуказваа декъ у дзапада ги удавило. Макя им нйеднъ! Они ша съ гу сториле. При них дъ вали, у назе сушъ. Мъ сигур им съ биле криви сметките. Нъмиръм попъ седнъл нъ ладну у хоремагъ и пие студенъ мъстикъ. С биръ. Ни съ чудети. Държелив поп йе. Нъ три мъстики идна биръ зъ фтвърдитил. Кръчмаро му пущил виртилаторъ дъ му дуа къде килимяфкъта, оти шъ му съ сгрейе пийенету. Седъм, начи до дедо поп (дедо трънки, он йе по-мънечък от мени, мъ нъли тъй съ викъ) и он без дъ ма питъ сочи каде мен нъ кръчмаро. Тутъкси мъ смръзват с идна мъстикъ и биръ. Въх, чи благудат. Нъ два гълтокъ га метнъх. „ Дедо попе, дошел съм дъ та викъм дъ изпей идна мулитвъ за дъш.” Попъ мъ глядъ умно и мигъ. „ Щем, кмете, шъ испейм. Само требе дъ си нъучим нотите преди тува.” И съ зафана идно учине. Ни ти йе рабута. Ама кво дъ са прай. Текста йе дълъг. Читем, пейем. Пейем и пийем. Пу идно време съ усетихме, чи нъучихме текстъ. Фащам дедо поп за дреата( он у жегъта ни оди у расо) и го пувеждъм къдя черквъта. „ Носът на, мамо, влачът на”. Климбучкаме съ и пейеме нъ висок глас:
„ Дъжд прати от небесата,
най-пудир дъ завали.
Нъ асфалт йе век земятъ,
къту... камик съ фтвърди.”
Посли обръщами нъ другъ песен. Оти рипитуаръ ни йе бугат.
„ Две моми ут наши селу,
кът кокони съ разождът,
вместу нивите дъ копът,
с чужди мъжове заождът.”
При таа песен дедо поп ми викъ. „ Търчи, кмете, дъ одим къдя них. Там шъ са молим.” Прайм леф завой с отръкване у дувара и фащаме новъ пусокъ. С новъ песен.
„ Ей ги идът два храбрецъ,
първи в селу първенци,
те не дирът баба Мецъ,
а самотни две жини.”
Спиръме зъ минуткъ с дедо поп и пак нанову потфащъме.
„ Ей, кръчмарю, я налей ми,
ти ут руйното вино,
моме песен ти испей ми,
нъ сърцету ми добро.”
„ Кмете – викъ ми попа – дека шъ одим сига. Они мое веке дъ спат. Я дай дъ одим пак у хоремага. Там ша съ молим. Оти жините пречът на правилнити молитви. Хлъц, хлъц...”
© Христо Костов All rights reserved.
...Ама не си пояснил после имаше ли дъжд 
