Земята е суха и напукана, също както сърцето ми. Растенията умират, също както съзнанието ми. Отчаяно се нуждаят от дъжд. А аз толкова силно искам да заплача... но нямам сили. Времето е мрачно, задушно. Черни облаци са надвиснали над замиращата майка земя, мирише на дъжд... но не вали. Черни и печални, спомените за изминалите дни блуждаят в главата ми... но не мога да заплача. До вчера красиви и свежи, изсъхналите цветове покорно са свели глави и си молят да завали. До вчера радостни, очите ми, подути и отнесени, копнеят да вкусят сълзите ми.    
          Удивително е колко грешки може да допусне човек за толкова кратко време. Удивително е как само за седмица слънцето изсуши всичко. По същия начин, по който ти отне мечтите, радостите и живота ми... безмилостно.
          Чувам вятъра навън. Вие зловещо, подмята изсъхналите листа в болезнена вишрушка. Довява мъка в сърцето ми. Разплаквам се. Капва първата дъждовна капка. Ридая сама в празната стая. Заваля. Така очаквани сълзи! Природата си знае работата...