- Mислиш ли, че е щастлив?
- Вероятно.
- Но той не познава никой.
- Но се усмихва.
Те останаха загледани в момчето на пейката срещу тях. Седеше там от една седмица, съвсем сам. Смееше се на всичко и всички - всъщност, беше най-усмихнатият човек, който някога бяха виждали. Личеше си, че беше бавноразвиващ се, но какво от това? Те започнаха да идват тук само за да го гледат. Той им вдъхваше спокойствие. Или по-точно погледът му, пълен с неведение от заобикалящата го жестокост.
- Дали трябва да поговорим с него? Може пък да е избягал отнякъде? Ами ако е в опасност?
- Кали, остави човека, виж го как се радва.
- Но може...
- Представи си, че както се прибираш у вас, в тролея към теб се приближат двама доста притеснени непознати и започнат да ти говорят непонятни за теб неща. Как ще се почувстваш? Различно, нали?
- Наско, друго е...
- Не е, слънце, той е човешко същество точно като нас и има нужда от спокойствие.
Калина млъкна. Момчето наистина изглеждаше щастливо по свой собствен начин. Слъ ...