Родителите ѝ стояха срещу нея в любопитно очакване. Беше им казала, че ще им съобщи нещо. Те се спогледаха, усмихвайки се един друг само с очи. Бяха свикнали с нейните съобщения. От малка започна да им „съобщава”. Не разбраха откъде беше научила думата, но предположиха, че я е чула от селската радиоуредба. Беше едва на четири години, когато за първи път съобщи. Тичаше през двора и запъхтяна влетя в кухнята.
– Мамо, тате, да ви съобща нещо.
Те се стъписаха за момент, но споглеждайки се, се разбраха.
– Добре де, казвай – сериозно изрече бащата.
– Пъстрата кокошка снесе едно мноооого голямо яйце. Ей толкова гооолямо.
Тя показваше с малките си пухкави ръчички, ококорила очи, като се опитваше и с тях да покаже големината на яйцето. Родителите ѝ едва се сдържаха. Баща ѝ побърза да излезе, за да не се разсмее пред нея, а майка й затисна устата си със забрадката.
Малката се мушна в полата й и тихичко попита:
– Мамо, какво ще се излюпи от едно толкова голямо яйце?
Докато растеше, редовно съобщаваше нещо. Беше извор на съобщения. Страхуваха се, че с годините ще й се подиграват, но странно, никой не го стори. Малкото деца, които бяха в селото, я обичаха и вървяха след нея. Не беше най-голямата, но имаше силата и волята на лидер. И когато отиде да учи в съседното село, което имаше училище с по-горни класове, децата там също я обикнаха. Завърши гимназия в малкия град с пълно отличие. Беше им съобщила, че иска да учи за детска учителка, и те се съгласиха. 
Сега стояха и чакаха съобщението. Тя дълго мълча и като видя, че родителите ѝ започнаха да се споглеждат тревожно, отвори уста:
– Ще кандидатствам за работа на един кораб за околосветски екскурзии.
    – Дъще, там приемат ли момчета?
Бащата ядосано я погледна и отряза:
– Ако не приемаха, тя нямаше да ни съобщи това, жено. – И се обърна към момичето: – Кажи сега, защо промени избора си.
Тя се замисли. Трябваше да им разкаже. Те винаги са я разбирали и поддържали през годините. Никога не баха я разочовали. Обичаха я безусловно и тя ги обичаше по същия начин. Погледна ги, наведе глава и тихо започна:
– Помните, че преди три години ходихме на екскурзия до морето. За мен това беше знаменателно пътешествие. От пръв поглед се влюбих в безкрайната морска шир. Беше спокойно, синьо, а там, където слънцето го целуваше, искреше със златни лъчи. Беше прекрасно. Не знаех да плувам, но то така ме примамваше, сякаш единствено мен очакваше. И аз тръгнах. Стъпка по стъпка почувствах как олеквам, сякаш ставам без тегло. Не се страхувах, въпреки че морето ме поглъщаше. Постепенно ме покриваше, докато в един миг ме закри цялата. Почувствах, като че ли някой ме прегърна. По-скоро ме обгърна и ме приюти в себе си. Беше прекрасно. Едно чудно спокойствие ме обзе. Знаех, че и друг път съм била така, но не се сещах. Познанието дойде в миг. Да, така бях в мамината утроба. Преди да се родя. После усетих, че някой се опитва да ме извади от там. Аз не исках, но той беше упорит и ме издърпа. Когато отворих очи, видях много хора с бели мантии. Казаха, че съм в болницата и че съм била мъртва. Помолих всички да не ви казват. Заклех ги и те удържаха на клетвата си. Свързана съм с морето. Там е моят живот. 
Светла вдигна глава и погледна родителите си. Майката беше стиснала здраво забрадката и едри като грах сълзи закапаха по лицето ѝ. Бащата ѝ беше свил ръка в юмрук, а с другата държеше майчината. После и двамата станаха едновременно. Майка ѝ опря глава на рамото на мъжа си, продължавайки да плаче. Той я обгърна с мъжката си длан и двамата напуснаха без нито една дума стаята на дъщеря си.
Светла изпрати документите си и зачака отговор. Не беше сигурна, че ще я приемат, но сърцето й тръпнеше от очакване. Отговорът дойде бързо. Приемаха я и трябваше да отиде на едномесечен курс за обучение. Родителите й не се зарадваха много, но не искаха да я разочароват и се включиха дейно в приготовленията за тръгване. На обучението беше целият екипаж, който щеше да поеме кораба от пристанище Пирея. Всички бяха млади и красиви. Както момичетата, така и момчетата, които бяха повече. Тя се стараеше да научи всичко и направи впечатление с упортството и интелигентността си. Момчетата се овъртаха около нея, но тя беше решила да няма връзка на работното си място и те се отдръпваха едно след друго. С двама от тях, които упорстваха, станаха добри приятели. Курсът завърши. Тя беше назначена на информацията. Когато се качи на кораба, ахна от изненада. Вътре беше като дворец. Попитаха я с кое от момичетата иска да бъде в една каюта и тя си избра русата Катерина. Беше винаги усмихната и много прозорлива. Щеше да работи като барманка. 
Така започна животът ѝ на кораба. Беше шумно и пълно с живот. В свободното си време разглеждаше кораба и си намери едно местенце, което бе останало някак закътано и пусто. Започна да идва тук да наблюдава морето. Радваше се на делфините и летящите риби, които често ги съпровождаха. Влюби се в изгревите и залезите. Преживяха и една буря, която доста ги стресна, но корабът беше достатъчно издържлив, за да не ги уплаши.
Така преминаваха дните. Когато корабът се завърна на Пирея след шест месеца пътуване, тя се прибра в село. Връзката с родителите ѝ бе станала по-силна. Често излизаше с приятелките си и техните момчета, но въпреки упоритото им желание да я свържат с някое момче, тя оставаше сама. След три месеца почивка отново тръгна на път. Екипажът не се бе променил и всички се зарадваха да бъдат отново заедно. Разказваха си истории от брега и се забавляваха през свободното си време. За нейна изненада, този път я бяха назначили за секретарка на капитана и връзка с пасажерите. 
Така продължи животът. Пътуваше по половин година и се завръщаше у дома. Родителите ѝ остаряваха и понякога намекваха, че искат да видят внуци. Светла се правеше, че не ги чува. На работното си място не позволяваше някой да я погледне „по-иначе”, а и тя самата не поглеждаше на никого като мъж. Годинините преминаваха. Докато един ден случката се случи. Главният механик от новия екипаж я погледна и блясъкът на сините му като морето очи пробиха бронята й се настаниха в сърцето. Кратки, но горещи погледи, мили усмивки. Това беше на кораба. Бяха просто колеги, но и двамата разбираха, че ще дойде часът на срещата. И той дойде. 
Курсът завърши и се завърнаха в родината. Когато Светла излезе от сградата на управлението, Свилен я чакаше. Седнаха на кафе и предложението, което той направи, беше вече узряло в нейната глава. Обади се на родителите си, че ще се прибере по-късно, и замина с него. Месецът, който изживяха, беше сякаш излязъл от най-красивия любовен филм. Върна се у дома толкова променена, че родителите ѝ ахнаха, но не попитаха нищо. Знаеха, че ще им каже съобщението, когато дойде време. 
Така преминаха още две години. Родителите на Свилен починаха един след друг за шест месеца. Той се чувстваше зле, защото беше в морето и не можа да ги изпрати. И тя реши да го представи най-после на своите. Когато му каза, той се засмя с най-щастливата си усмивка:
– Светлика на живота ми си ти. Нека вече напуснем морето и да се установим. 
Тя го погледна, смръщи вежди и промълви.
– Не искам да говорим за това. Не искам. Разбираш ли?
Свилен остана като ударен от гръм, но не отговори. Не че се отказа, но реши да изчака. 
Когато се прибраха, Светла събра своите. Те седнаха около масата и с очакване я гледаха. Знаеха какво ще им каже, но не бяха съвсем сигурни.
– Ще ви съобщя нещо. Утре ще ви представя мъжа в живота си. 
– Светле, дъще – заговори бащата, – да се стягаме ли за годеж?
Тя се стъписа, лицето ѝ почервеня и смръщи вежди. За първи път погледна баща си ожесточено и просъска:
– Да не съм чула повече подобно нещо!
Стана от стола и бързешком напусна не само стаята, а и къщата. На другия ден надвечер Свилен пристигна. Беше много елегантен. Подари на двете жени цветя, а на бащата – бутилка отлежало вино. Всички седнаха около масата. Светла донесе почерпката, подреди я и седна. Мълчанието стана неловко и бащата го наруши.
– Е, как сте на брега? 
– Не съвсем добре, но се старая да се справям. След смъртта на родителите ми е някак си по-трудно.
– Сигурно – обади се майката. – За сам мъж и то прекарващ по дълго време в морето, е трудно на сушата.
Светла неспокойно се размърда на стола.
– Да, така е – пое Свилен разговора. – Аз мисля, че самотата ми не е добро нещо. – Спря за малко, погледна Светла и преди тя да реагира, допълни: – Искам да ми дадете ръката на дъщеря си. Аз я обичам много. За мен е смисълът на живота ми! Целият ми свят е тя!
Преди те да се окопитят, Светла скочи от стола по-разярена от предния ден и се развика на Свилен:
– Ти, ти защо правиш това? Нали ти казах вече, че няма да се разделя с морето! Защо направи това? Защо? 
Грабна цветята от вазата, бутилката от масата, мушна ги в ръцете му и буквално го изхвърли от стаята, крещейки:
    – Махай се! Не искам повече да те виждам! Махай се от живота ми!
Човекът, шокиран, не можейки да се съпротивлява от изненада, с несигурни стъпки излезе от стаята. Светла тръшна вратата, постоя за малко и без да погледне родителите си, изтича по стълбите към своята стая.
Минаха още три години. Животът беше все същият. Морето, само морето. Първата година изобщо не се прибра у дома си и родителите ѝ страдаха много. Купиха си кола и тръгнаха по екскурзии. Когато си отиде, те не споменаха нищо, като че ли всичко бе изтрито или не се бе случило. Светла научи от колеги, че Свилен се е оженил и е започнал свой бизнес. Родил му се син и той бил много щастлив. В селото беше скучно. Приятелките се бяха изпоженили и имаха деца. Животът за тях вървеше, а за нея като че ли беше спрял. Самата тя бе доволна. Любовта ѝ към морето не бе охладняла, напротив. С годините все повече се чувстваше свързана по някакъв невидим, но много силен начин с него.  
Вече два месеца на път. Лято е и делфините танцуват около кораба. Тя се смееше весело и махаше с ръка към тях. Беше свободна и се любуваше на приказното утро, на хвърчащите с пъстри крила като пеперуди риби. Запленяваше я златистият блясък на вълните, отразяващи слънцето.
– Госпожице – чу глас и се изненада глас. – Капитанът ви вика...
Тя стана и тръгна. Когато пое съобщението, прочете го, причерня ѝ пред очите и се срути, загубвайки съзнание.
Родителите й бяха загинали. Бащата беше получил инфаркт по време на шофиране и колата се беше забила в крайпътно дърво, което убива майката.
Светла не можеше да си отиде. Корабът беше в средата на океана. 
Обади се на братовчедката с молба да кремира телата и да прибере урната. Завърна се след три месеца. Събра роднините и попита дали някой има нужда от къщата. Оказа се един от синовете на братовчеда се жени и няма къде да живеят. Тя заведе момчето при нотариус и му подари имота заедно с всичко, каквото имаше вътре. Изтегли всички спестявания, своите и на родителите си, и ги дари за лечението на деца, болни от левкемия. Взе урната само със себе си и тръгна отново в морето.
Беше пълнолуние. Луната – огромна, оранжева, се отразяваше в морската шир и правеше пътека, която сякаш свързваше небето с кораба. Беше след полунощ и само дежурните бяха на поста си. Светла взе урната с праха на родителите си, две шишета вода и се запъти към своето място. Съблече се гола, сгъна внимателно дрехите и ги остави да се виждат лесно. Изля водата върху себе си намокряйки се от главата до краката. Не се избърса и както беше мокра, взе урната с праха на родителите си и се качи на перилата на кораба. Отвори капака и я изсипа върху главата си. Прахта се напласти върху мократа ѝ коса и се посипа по раменете, оставайки там. Когато урната се изпразни, Светла я хвърли на палубата, протегна ръце напред, погледна небето и с отскок полетя към морската бездна. Тя я посрещна щастливо и я прие в обятията си без звук. Даже капка вода не се разплиска. Тялото ѝ се понесе все по-надолу и надолу, а там, отпред, виждаше усмихнатите лица на родителите си. Въздъхна щастлива и се отпусна в прегръдката им.
Корабът продължаваше пътя си, загубвайки се в хоризонта.