Когато в два часа посреднощ се измъквах тихо от апартамента и се качвах на покрива на блока, за да пуша коз, имах чувството, че времето е спряло, че стрелките на часовника са залепнали в мъртво бездихание по циферблата и ще останат така завинаги.
Лежах си там под звездите, гледах луната косо над челото си - замазаните й в рядък сумрак контури, звездите около нея и големия покрив на съседската къща, обърнат с комина надолу...
Светът изчезваше. Оставаше единствено огромното небе, луната и този покрив. По покрива пълзяха сенки от сънища, черни котки със загадъчна походка обикаляха някъде отдолу, но аз не ги виждах, само чувах тихите им стъпки по заспалата под безкрайния мрак черна почва.
Сънувах ли?... Очертанията губеха своята същност, изкривяваха се и времето се стапяше, и насред тоя хаос изникваше нов свят, цяла една нова вселена, изградена от красиви спомени и мечти и блянове.
Мечтаех да докосна небето. Мачтаех да протегна ръка и да загреба частици от тъмносиньото мастило. Спомнях си ...