Момичето от другата страна

Когато в два часа посреднощ се измъквах тихо от апартамента и се качвах на покрива на блока, за да пуша коз, имах чувството, че времето е спряло, че стрелките на часовника са залепнали в мъртво бездихание по циферблата и ще останат така завинаги.

Лежах си там под звездите, гледах луната косо над челото си - замазаните й в рядък сумрак контури, звездите около нея и големия покрив на съседската къща, обърнат с комина надолу...

Светът изчезваше. Оставаше единствено огромното небе, луната и този покрив. По покрива пълзяха сенки от сънища, черни котки със загадъчна походка обикаляха някъде отдолу, но аз не ги виждах, само чувах тихите им стъпки по заспалата под безкрайния мрак черна почва.

Сънувах ли?... Очертанията губеха своята същност, изкривяваха се и времето се стапяше, и насред тоя хаос изникваше нов свят, цяла една нова вселена, изградена от красиви спомени и мечти и блянове.

Мечтаех да докосна небето. Мачтаех да протегна ръка и да загреба частици от тъмносиньото мастило. Спомнях си как на осем светех с фенерчен от терасата към небето, исках да осветя звездите, луната... Лъчът се губеше нейде в безкрая, безмислието, границата между същинските измерения и силата на слепите от разстоянието мечти. Чак, когато като студент веднъж видях как лъчът от рекламния прожектор драска по ниските облаци, мечтата ми се сбъдна. Побиха ме тръпки, те полазиха цялото ми треперещо от студа тяло. Дори не бях пафкан...

По цяла нощ кибичих там, пушех и слушах "пиф". И гледах небето.

...

Стоя пред огледалото. Гледам кървавите си капиляри и дори не мога да мигна. Лицето ми мълчи в безмълвното си мълчание, очите ми са впти в мен и дори не примигват!

Очите ми са тъжни. Очите ми започват да гледат тъжно, ирисите им сатават едни какива големи и лицето ми започва да се променя, някак... излъчването му става друго, почва да ме плаши, да ми задава въпроси:

- Не си мисли за нея. Тя не съществува.

Писнало ми е от това...

- Глупости! - Отвръщам аз насред хладното ехо на банята. Лицето ми за миг се усмихва нежно, тъжно... след което озверява, сбръчква се, огъва се по други очертания и почва да ме гледа страшно, да ми се присмива, да ме убива с мълчанието си.

По едно време проговаря отново:

- Нали сам си го знаеш, че тя не съществува. Няма я. Всички са шибани курви, които даже не могат да те разберат. Нали знаеш, какво си мислят за твоите романтични глупости? Мислят ги за тъпи - медитация в гората, любов на лунна светлина, целувка до достигане на оргазъм, прегръдка до достигане на оргазъм, вглеждане един в друг до достигане на оргазъм! Пафкане на покрива, разходки на разсъмване... Тия неща са им тъпи. Тъпи, тъпи, тъпи!!! И за това не можеш да ги понасяш, презираш ги, мисълта да се докоснеш до тях те изпълва с неприязън.

Лицето ми замлъква. Знае, че не може да заглуши гласа на сърцето ми.

Отделям поглед от огледалото, изпивам няколко глъдки вода и отново се поглеждам. Вече съм си аз. Лицето ми е тихо, скучно, безизразно. Гледа тъжно.

Гледа към огледалото, вглежда се дълбоко в него, вглежда се чак до другия му край, до другия край на този портал между Световете.

Опитвам се да те видя. Ти навярно сега си лежиш в твойта стая, сложила огледалото от банята на свитите си крака. Гледаш се, разглждаш лицето ти. Красива си. Но никой не ти го е казвал. Най-много да чуеш от някой, че си "хубава".

Потъваш в погледа си, губиш всякаква представа за това, което става извън огледалото, извън тази сребърна пътица на спомените.

Ето, виждам те!

- Хей, ехооо! - Крещя аз обезумял в огледалото, в дълбините му, в дълбокия плътен вакуум на мъртвите ми мечти. - Чуваш ли ме, тук съм, Отвъд, чуваш ли ме?!

Мълчиш. Не си ме чула, опитвам отново. Ти за миг се сепваш, оглеждаш се, но няма никой. Отново зяпваш в огледалото, виждаш очите ми, далечни и безкрайно топли, и се усмихваш. Проговаряш:

- Какво става тука? Какво е това, сънувам ли? Истинско ли е това?

--------------------------------

Историята я оставям недовършена. Човек преминава през различни периоди, и настроения. Смъртта не е единствения Край, тя е само една метаморфоза. Преди тя обаче да настъпи, човек умира много пъти, умира постоянно - осъзнава се мъртъв всеки път, когато се усети, че реагира по друг начин на нещо на което е реагирал по различен начин преди. Когато е бил Друг. Никой не може да задържи реката на кръвта, тя тече постоянно и отмива живота от вените ни. Будим се други, постъпките ни от снощи ни се струват неправилни. И това е нещо съвсем нормално.

Беше тъжен ден с бяло небе, и както си циклих в залата ми хрумна да натракам нещо набързо. Но няма да го довършвам, няма смисъл, като не мога да възвърна нужното настроение.