Монолози III
Вървя по улиците на този непознат град и попивам от всичко, което се случва около мен. Разперила съм сетивата си като пипала и те жадно опипват света.
Различно е. Толкова е различно. Мислех си, че навсякъде е еднакво, но напротив. Обикалям сама улиците, без да усещам самота, тълпата около мен ми прави компания в тази ранна пролетна нощ. Никога не предусещам пролетта. Една сутрин просто излизам на терасата и тя е там и навсякъде. Изненадва ме и ме принуждава да изоставя мрачните зимни мисли и настроения. Пролетта е повърхностна, но и никой не очаква повече от нея. За какво са ни претенции през пролетта, особено ако искаме да се влюбим?
Уличните фенери са запалени и смесват светлините си с тези от безбройните кафенета и барове. Флиртуват закачливо цяла нощ и се разделят с уговорка за нова среща при следващия залез. Ще ми се и аз да бях като тях.
Ако улиците не бяха толкова оживени, щях да вървя, докосвайки стените. Пропити са с толкова много любов, че е почти осезаемо. Знам, че ако ги докосна, ще ми разкажат толкова много истории.
Съчинявам писмо, докато вървя. Изписвам го с ентусиазма на хората около мен. Разказвам му за стените, за тесните калдъръмени улици, за влюбените светлини. За южния вятър, който внимателно и безвъзвратно отвява всичките ми съмнения и несигурности. Бих искала да те целуна, признавам му накрая. Изпращам писмото си по облаците. Не са най-благонадеждния начин, но какво друго ни остава, освен да се надяваме?
Продължавам да вървя по улиците, този град събужда в мен прекалено неподходящи желания и идеи. Въздъхвам. Не ми се прибира в хотела, там ме чакат прекалено много спомени от „предишния град”, от „предишния живот”. Предпочитам да си изградя нови навици тук, отколкото да запазя старите. Промяна, промяна, промяна, това е, което търся. Искам да променя себе си.
Внезапно заваля дъжд. Значи е получил писмото ми. Браво на облаците и надеждата. Ще ми се да остана под дъжда, но се скривам под някакъв опънат транспарант. Дъждовните капки се опитват да ме достигнат. Толкова отчаяно искат да ми предадат съобщението му. Но аз нехая. Той е от „миналото”, от „предишния град” и там трябва да остане, заедно с моите желания.
Някой ме хваща за ръка и внимателно целува китката ми. Леко като дъждовна капка. Все пак наистина – ако искаме да се влюбим през пролетта, не трябва да сме прекалено претенциозни.
© Ани All rights reserved.
