Морава

Инокентий Хилдебранд  седеше на лятната, огряна от слънцето морава и насладително смучеше лулата си. Край него пчелите жужаха, зайците се множаха, а въздухът се изпълваше с една сладостна омара. Инокентий се усмихна на пролетта, в отговор тя също му се усмихна. Прииска му се да се случи нещо необикновено.
Край моравата премина сексапилен минижуп, който обгръщашгимназията, но тя винаги го режеше и го раздаваше непристъпна. Имаше три деца, пиян мъж и ипотека - да се чудиш на какво отгоре се дуе! Не беше успяла, не беше се разхубавила, само задникът й започваше да придобива все по-изпъкнали формие тялото на Лина Берголио. Инокентий й беше хвърлил око още от . Инокентий се усмихна вътрешно на самочувствието й, но реши за пореден път да си пробва късмета. 
- Здравей Лина, моя стара любов!- започна нахално той. - ще ми обърнеш ли вимание, uли u днес ще ме подминеш като товарен параход?
Свалката не беше особено остроумна, но с годините остроумието му бе притъпено в неизменните й стоманени откази. Тя не се спря, само се извърна леко, погледна го презрително както всякога и го отмина като товарен параход. Някои неща винаги щяха да си останат същите, само задникът и щеше да продължава да расте.
Инокентий се усмихна -този път външно -примирен с мисълта, че ще се прибере при собствената си холестеролна жена. Утешаваше го единствено мисълта, че Лина ще се прибере при алкохолизирания си мъж и трите сополиви деца, ще зарови глава във възглавницата и ще мечтае за по-добър живот. Жуженето на пчелите  преля в музика, а въздухът се изпълни с още по-голяма сладост. Зайците около него продължаваха да се размножават поголовно, защото те си нямаха някоя заешка Лина Берголио, която да ги подминава като товарен параход. Лулата падна от ръката му и Инокентий заспа сладко. Трамваите звъняха като в коледен сън, в който всички подаръци имаха минижупи и крачеха по огрени от лятото слънце тротоари.