Aug 17, 2012, 12:13 PM

Мостът на Калина 

  Prose » Narratives
1490 0 8
10 мин reading

         Мостът на Калина

 

        

         Калина беше някъде над шейсетте, късо подстригана и своенравна, напълно непредвидима жена. Беше обходила през живота си най-опасните места по планините, не само у нас, но и от страните на Изтока. С мен се държеше дистанцирано, макар че се знаехме отдавна. Обичаше да налага мнението си по един категоричен начин, а аз обикновено не спорех с нея. Не обичам властните жени, затова никога не се сближихме.

         С изключение на един единствен път, когато я заварих в едно кафене да разглежда една стара намачкана снимка. Във фигурата и имаше нещо тъжно и безпомощно, затова реших да и се обадя. Тя сякаш се зарадва, покани ме да седна и ми подаде снимката. От нея ме гледаше слабо момиче с остри ключици и руса, късо подстригана по момчешки коса.

         – Тук съм на двадесет и две – каза тя.

         Замълча за малко и между нас се възцари неловко мълчание. После обаче решително продължи, за да сподели с мен тази своя история, която бе пазила толкова години.

         – Бяха ме разпределили като учителка някъде в Родопите – започна Калина – в едно помашко село горе по чукарите, до което имаше автобус само два пъти в седмицата. Но аз бях навита тогава, млада и пъргава, много обичах да ходя по планината, затова отказах квартира в селото. Всяка сутрин преминаващият автобус ме оставяше близо до един мост, от който тръгваше пътят към него, а следобед ме прибираше оттам. Ходех близо час път сама по един стръмен хребет. Всеки божи ден. Тогава не вярвах в Бога, – нито в Исус, нито в Аллах, такива бяха времената. Но ето на – и сега на възраст вече – не вярвам. Бях много опако човече, честолюбиво, много повече отколкото може да си представиш, но това определено ми харесваше. Умирах, но трябваше да стане на моето.

         – Селото беше много красиво – продължи тя – имам пред вид всичко. Природата, хората, дрехите им, обичайте им, морала им. Помашко село, някакъв скрит рай сред Родопите. Сигурно идеализирам сега, но тогава аз, идвайки от столицата, попаднах в един съвсем различен свят и бях стъписана.  И да ти кажа – тези осем месеца, дето прекарах там по собствено желание, ми отвориха очите. Искам да кажа – отвориха очите на душата ми. Пораснах така, както трябваше да порасна, върнах се към изначалната красота, която бях забравила. Знаеш, че и аз съм от село и трябваше нещо в мен да се отключи. Но това не стана веднага...

         – Както и да е... Та аз, едва на 22, станах учителка. Децата от първи до седми клас, бяха разпределени в три малки паралелки, аз преподавах български език и литература и история на по-големите. Какво съм им говорила не помня, сигурно това което пишеше тогава в учебниците. Бяха кротки деца, всичките момичета. Ама красиви. Толкова цветове, и синьо, и червено, много червено. И всичките – с коси до кръста, тежки коси, вързани на плитки. Само аз – късо подстригана, неугледна, като врабче сред синявици... Не знам дали съм им завиждала подсъзнателно, не помня, ама кой знае, но стана така, че мина някаква здравна комисия през училището, рутинен годишен преглед. И откриха, че имало въшки. Момче някакво от кошарите. И наредиха отгоре – всички момчета нула номер, а девойките – много късо. Страшно нещо беше тогава да не се подчиниш. И остригаха момчетата. И някои момичета си подрязаха косите. А по-умните родители си спряха децата от училище, даже и аз повярвах, че са болни. Защото аз трябваше да следя и да уведомявам дали се изпълнява разпореждането...

         Калина въздъхна и неволно попипа косите си. В жеста ù имаше някаква дълбока тъга на безнадеждно непотребен човек.

         – Не ù помня името, но и сега е пред очите ми. С тия тежки руси плитки до кръста и с големи сини очи. Като я изкарвах на дъската, имаше осанка на царкиня. Продължаваше да идва на училище и да не се подстригва. Какво ли не й говорих, кой знае как съм изглеждала в очите ù, но не се подчини. И тогава една сутрин взех ножиците и пред целия клас ù отрязах плитките. До дъно. И ги хвърлих в кошчето.

         Никоя не гъкна, никоя не се засмя, никоя не заплака. Урокът мина както винаги. Но не посмях да я изкарам на дъската.

         Калина ме погледна в очите.

         – Тогава не осъзнах какво съм направила. Осъзнах го, когато започнах да губя това, което обичам. А аз обичах твърде малко хора. А себе си изобщо не обичах и не се харесвах. Все намирах кусур на другите, а за себе си не мислех. Ще кажеш, че не съм искала да се харесвам ли, исках разбира се, но исках все да бъда различна, много различна. А сега виждам, че през всичките тези години, през цялото време на света, красотата винаги е била една. Една и съща. И колкото и да се опитваш да измислиш друга красота, не можеш. Каквото и да си внушаваш, както и да се самозалъгваш. И ако не можеш да я постигнеш чрез отрицанието ù, – да я приемеш такава, каквато е, напук на всички забрани и порядки. И дори да я защитиш, когато потрябва. А аз не я защитих тогава. Аз я унищожих. Клъц с ножиците и край. Без дори да се замисля, че можело и на мен да се случи...

         Калина отново се усмихна и отпи от кафето и аз почувствах, че ù е олекнало на душата. Защото се бе изповядала за един осъзнат грях. Макар че не вярваше в Господ. Представих си ясно момичето, всъщност си представих Лена от моя клас преди много години, със същите дълги и тежки руси плитки, пред които на всички момчета спираше дъха, спомних си как директорката ни чакаше нас, хлапетата, на вратата в началото на учебната година и, недай си боже, косата ти да покриваше и сантиметър от ушите, веднага ни я резваше и ние се връщахме обратно да се подстрижем под грубия смях на останалите съученици. Представих си как директорката извежда Лена пред класа ни, как плитките и падат бавно и тежко на катедрата, как в забавен каданс се разплитат във въздуха и под внезапно станалото течение стотици руси косици политат през отворения прозорец на стаята. А аз взимам незабелязано в паниката един рус кичур и го прибирам бързо в джоба си като вечен фетиш за първата ми несподелена любов с красотата. С похабената красота...

         – И после – изплъзна се от устата ми – какво стана после?

         Калина се беше замислила за нещо свое.

         – Помакинчето не дойде на училище на другия ден. Болно било. Аз тържествувах вътрешно. Бях им показала твърдост и решителност, каквато считах, че трябваше да има една учителка. Може би подсъзнателно наказвах себе си за вътрешната си свобода, към която толкова се стремях тогава, не знам. Може би повтарях в себе си баща ми, който беше много строг с мен като малка. А може би бях просто глупава и лекомислена. Не познавах хората, не познавах обичаите, не зачитах традициите. А за такива неща тогава не се говореше. Всички бяхме еднакви тогава. Всички. Кой да ти говори за род и религия. Но не се оправдавам. Сега знам, че невинността и гордостта на онези селяни там се е съхранявала през вековете, такава чиста и цветна, каквото е и облеклото им. А какво направих аз...

         Мълчах и слушах, и тайничко разглеждах Калина. Въпреки годините и сега имаше нещо момичешко в нея, нещо неразвито, чисто, но все пак и женствено, което е правеше различна от другите жени, а може би и красива…

         – Мостът... – продължи Калина – по онзи мост минавах всеки ден, за да отида на училище. Такъв обикновен, въжен и люлеещ се. Реката отдолу винаги беше мътна и бърза. Не ме беше страх от нея, не поглеждах надолу. Наскоро един козар беше преминал със стадото си и една козичка беше паднала и се удавила. Хората приказваха, че на всеки пет години реката взема и човешка жертва. Сега като си помисля, косата ми настръхва, какво бях направила с онова момиче. Ами ако беше по-чувствително и се бе хвърлило в реката... А аз я насилих тогава, направо я насилих, пред целия клас. Не ми се мисли...

         – Сигурно пак и е пораснала косата и е станала хубава – казах помирително като си представих Лена... – Детска му работа...

         – Една такава коса расте с години – Калина докосна косата си – и пак не пораства същата. А там се вземат млади, кой да я чака... Ти си мъж, не разбираш какво направих...

         Сякаш я беше обезчестила. Помислих си го. Беше и отнела силата на красотата, може би завинаги. Беше променила живота ù. Кой щеше да я вземе такава. Беше унижила и нея и баща ù…

         – Мина около седмица и бях забравила за случая – продължи Калина. – Помакинчето се върна на училище, но вече плътно забрадено. Директорът ме извика и ме помоли да си взема малко отпуска, докато нещата се поуталожат, говори ми надълго и широко за обичаите и вярванията на местните, но аз го пропуснах през ушите си. Нищо не ми влезе в главата. Останах да работя...

         – Една вечер, близо месец по-късно, беше в края на пролетта, понеже помня, че реката беше придошла, наближих моста. Бях се замислила нещо, затова не го забелязах веднага, а чак на средата, в последния момент. Вървеше срещу мен по моста. В началото го помислих за козаря, толкова черен и неугледен ми се видя. С една тъмна набола брада, нещо рядко за мъжете от онова село. Мълчеше и ме гледаше.    

         – Бащата на помакинчето – казах.

         Калина поклати неопределено глава.

         – Не знам. И досега си мисля дали беше той. Това продължи само няколко секунди. Но едно съм сигурна – в ръката си отзад, с острието нагоре, стискаше голям черен касапски нож, с тия дето колят агнетата. Може и да е било случайно. А може и да съм си въобразила после. Но мернах в погледа му някакво учудване. После наведе глава и се разминахме. Но и това помня – като наближи – забави, почти спря. Ако щеш вярвай, но това сякаш го виждам отстрани вече повече от четирийсет години. Тоя мост. Тая среща. И все си мисля, какво ме спаси тогава. И си отговарям – отрязаните ми коси. Бях тогава с едно потниче и раменете ми стърчаха. А и нямах никакви гърди. Никога не съм имала. Никога не съм се чувствала красива... тогава не бях жена. Нито учителка. Бях нещо и аз не знам какво. Само съм си въобразявала... И тая беззащитност ли, невзрачност ли, ме спаси тогава... сигурно му стана жал да ме заколи като агне. Мъдър човек излезе. А аз, ето, не си простих цял живот. Все тоя мост е пред очите ми, толкова години по него вървя...

         Калина извади очилата си и бързо ги сложи. Бяха с тъмни стъкла, така и бяха предписали лекарите, имаше някакви проблеми с очите. После продължи, вече по-спокойно.

         – Благодаря ти, че ме изслуша. Можеш да напишеш разказ за това някой ден. А аз трябва да тръгвам...

         Докато и помагах да стане и да се облече почувствах, че трябва да кажа нещо.

         – Сигурно още на моста ти е простил – рекох – бащата на помакинчето. А и мостът сигурно отдавна вече не съществува. Как се казваше селото, помниш ли?

         Калина изведнъж се закова на място.

     – А! – каза. – Не. Не помня. Но си спомних името на момичето. Най-сетне си  го спомних! Афетме! Това беше! Афетме!*

 

 

 

 

 

         от “affetmek” /тур./ – прощавам

 

 

 

         Забележка: Тази история ми я разказа най-общо Калина. Всички подробности, мисли и чувства в настоящия разказ са плод на художествена измислица.

         Авторът

 

 

 

 

© Раш All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • "А сега виждам, че през всичките тези години, през цялото време на света, красотата винаги е била една. Една и съща. И колкото и да се опитваш да измислиш друга красота, не можеш. Каквото и да си внушаваш, както и да се самозалъгваш. И ако не можеш да я постигнеш чрез отрицанието ù, – да я приемеш такава, каквато е, напук на всички забрани и порядки. И дори да я защитиш, когато потрябва. А аз не я защитих тогава. Аз я унищожих. Клъц с ножиците и край. Без дори да се замисля, че можело и на мен да се случи..."
    Много хубав разказ. Още съм развълнувана и мисля... Благодаря!
  • хареса ми!
  • Оооо....!
  • Тежък разказ!
    Написан майсторски!
    Дано повече хора се спрат тук, заслужава си!
  • Много ми хареса!
    Споделям казаното от azura_luna (Петя Цанева)

    Направо в душата ми... този разказ... БЛАГОДАРЯ!!!
  • Разкошна, дълбоко психологическа , наситена с отвъдмисловна символика, история! Отрязването на косата, е вмешателство в душата, равно е на смърт, отнемане на силата...Косата на помакинчето и брадата на човека от моста са онези белези на обществен статус, както и символна женственост или мъжество, според, които се готвят за бъдещото им приемане в друго семейство за продължение на рода.Стегната в плитка коса е невинността и неосъзната още плодовитост.Непокритата глава е белег за свобода. Народът приема, че хубостта на жените е в здравата коса.Сравнявана е с житна нива.Само по време на обработка на земята или голям студ, при траур или по голям празник се забражда косата.Но тук е като символ на несвобода и усещане, че е сторен грях, че девойчето е ходело гологлаво. Забрадена е, вероятно, и за да не донесе лоши сили на семейството си.
    Прошката, дадена на моста, на място където преходно се разминават живота и смъртта, небето и земята, явно става сакрална...Или нямо забравя, или нямо осъжда...
  • Много хубав разказ...Жалко, че ние хората живеем един до друг,а не се познаваме като култура,обичаи и нрави...Поздрав!
  • Интересен разказ, хареса ми.
Random works
: ??:??