Моят ангел...
1 min reading
Сърцето ми е наранено от стрелата на първата любов. Плачех, виках, молех се...
А болката не мина. Отчаяние ме бе налегнало, за смъртта мислех си дори. И в слънчевия ден
виждах само мрака, който ми остана след теб...
И когато бе станало ужасно, чувствах се сама в тълпата. Надеждата отишла си бе с теб, и
вярата я нямаше дори...
Стана тъмно... Тихо и студено. Озъртах се, а чувах само шепот... Не, не беше твоят глас, не беше ти...
Нечий нежен глас, тъй красив, пленителен, мрачно-спокоен...
Изведнъж лъч озари стаята. Паднах заслепена, немощна. Закрих очи, светлината ме прогаряше...
Та нали досега живеех в мрак?
Ангел бе кацнал на леглото ми. Милваше ме нежно по челото. Надигнах поглед към него... Създание изящно.
Усетих тъй бленуваната топлина, лъчите струваха ми се красиви. Вдигнах си главата гордо и погледнах
госта си с насмешка... Чувствах се силна.
И изведнъж ме прониза нещо невидимо... Адска болка, страдание... Току що сторила бях грях...
Страхът от миналото ме разсече и сълза се стече по лицето ми неблагодарно.
Човешката ми същност се показа, защото ангела небесен нараних. Съзнах го, чак когато пак изпитах болка
и щастието се изпари...
Започнах да се влача, да пищя от ужас... Ангелът бе станал, през прозореца ми щеше да отлети... Може би завинаги?
Но не... Чу ме, обърна се и свлече се до мен... Не се отказа от неблагодарното създание, криещо се в тялото ми...
Обгърна ме с красивите си криле, нежни като паяжина... Сълзи капеха по лицето ми и отмиваха всеки миг, всеки спомен...
Всичко, което ме измъчваше.
Сребристи капки бяха... Нито пареха, нито нараняваха... При всеки бисер, проронен от Него, усещах щастие... А дали той
страдаше?
Вкопчих се в него. Не исках да си тръгне... Страхувах се от самотата... От това, което ме чакаше навън. От хората, растенията,
животните... Страх ме беше от любовта...
А той ми каза тихо "Винаги ще съм до теб... Та нали ангелите са ангели, дори и без криле?"... Усмихна се...
Отворих очи. Слънцето ме докосваше игриво по лицето. Денят бе някак си красив...
А болката не мина. Отчаяние ме бе налегнало, за смъртта мислех си дори. И в слънчевия ден
виждах само мрака, който ми остана след теб...
И когато бе станало ужасно, чувствах се сама в тълпата. Надеждата отишла си бе с теб, и
вярата я нямаше дори...
Стана тъмно... Тихо и студено. Озъртах се, а чувах само шепот... Не, не беше твоят глас, не беше ти...
Нечий нежен глас, тъй красив, пленителен, мрачно-спокоен...
Изведнъж лъч озари стаята. Паднах заслепена, немощна. Закрих очи, светлината ме прогаряше...
Та нали досега живеех в мрак?
Ангел бе кацнал на леглото ми. Милваше ме нежно по челото. Надигнах поглед към него... Създание изящно.
Усетих тъй бленуваната топлина, лъчите струваха ми се красиви. Вдигнах си главата гордо и погледнах
госта си с насмешка... Чувствах се силна.
И изведнъж ме прониза нещо невидимо... Адска болка, страдание... Току що сторила бях грях...
Страхът от миналото ме разсече и сълза се стече по лицето ми неблагодарно.
Човешката ми същност се показа, защото ангела небесен нараних. Съзнах го, чак когато пак изпитах болка
и щастието се изпари...
Започнах да се влача, да пищя от ужас... Ангелът бе станал, през прозореца ми щеше да отлети... Може би завинаги?
Но не... Чу ме, обърна се и свлече се до мен... Не се отказа от неблагодарното създание, криещо се в тялото ми...
Обгърна ме с красивите си криле, нежни като паяжина... Сълзи капеха по лицето ми и отмиваха всеки миг, всеки спомен...
Всичко, което ме измъчваше.
Сребристи капки бяха... Нито пареха, нито нараняваха... При всеки бисер, проронен от Него, усещах щастие... А дали той
страдаше?
Вкопчих се в него. Не исках да си тръгне... Страхувах се от самотата... От това, което ме чакаше навън. От хората, растенията,
животните... Страх ме беше от любовта...
А той ми каза тихо "Винаги ще съм до теб... Та нали ангелите са ангели, дори и без криле?"... Усмихна се...
Отворих очи. Слънцето ме докосваше игриво по лицето. Денят бе някак си красив...
© Ем All rights reserved.
