Моят малък меланхолично-есенен Апокалипсис
Чаят в чашата ми свърши. А беше хубав чай. Никога няма да пия отново точно такъв чай. Малък край.
Направих една от своите предсказуеми грешки. Косата на Луцифер вече не мирише на жито. Край.
Трите блажено случни месеца в очакване на нещото, което не се случва (може би в очакване на Годо, кой знае? Нали не се е случило, та не съм сигурна дали е Годо или завръщането на падналите от ръба на света). Няма ги. Свършиха и това пак е някакъв меланхолично-маловажен край.
Струва ми се, че днес всичко свършва.
Дъждът сякаш вали за последно, все едно никога повече няма да може и това е последният му шанс да докаже, че е мокър.
Облаците са така плътно прилепнали един към друг, все едно си казват сбогом. Всички са странно мили, почти съм готова да повярвам, че не са порцеланови кукли на конци и имат сърца.
Изглежда все едно всичко свършва. Нали всеки край е шанс за ново начало... Но на кого му пука, че ще дойде нещо ново, щом косата на Луцифер никога няма да мирише както преди?
© Алиса All rights reserved.
