Шотаро живееше на края на града, в малка, дървена едноетажна къща, точно до реката. Беше стара къща, градена по времето на късния Мейджи и имаше нетипичен, европейски вид – висока стегната фасада от преплетени греди, наклонени по диагонал надолу; плосък покрив, от който се спускаха четири дървени колони, които изчезваха в пода пред входа, както и три мръсни касетирани прозореца, чиято боя се бе олющила през дългите години на неподдръжка.

  Вътре цареше безпорядък, какъвто не можеше да се види навсякъде. Върху пластмасовия стелаж до входната врата се въргаляха обърнати с подметката нагоре захабени обувки, някои от които се бяха разлепили от дългите години употреба. Те слагаха началото на тесен коридор, по чиито стени бе плъзнал мухъл, заличил истинския цвят на боята върху тях. В далечния край зееше отворена врата с паднало стъкло, която проскърцваше, побутвана от течението, а стигнеше ли се до нея, човек можеше да се хване за главата, виждайки хаоса, които танцуваше в помещението от другата страна.

Там, на един фотьойл, обърнал гръб на вратата, поставил босите си крака върху ниска дървена маса, седеше висок, слаб мъж, с прошарена коса и набола брада, взиращ се в нещо, което държеше в ръце. Очите му бяха притворени или може би присвити, украсени от дълбоки бръчки, които говореха за живот, белязан от незнайна трагедия, а под долните клепачи синееха две торбички, алармиращи за хронична липса на сън.

  Нещото в ръцете му представляваше стъклен буркан, в който летяха, блъскайки се в невидимите му стени, няколко големи, черни мухи, опитващи се да избягат от този капан. Една от тях, тлъста и ярко зелена, бе кацнала върху долната страна на завитата капачка и с хоботче се опитваше да намери изход от неприятната ситуация. От време на време крилете и потрепваха, споходени от моментно вълнение, после се успокояваха и мухата наново започваше да обикаля наоколо.

  Шотаро гледаше дребните буболечки, заобиколен от разхвърляни, мръсни дрехи и опаковки от недоядена храна, а в главата му се въртеше една мисъл, която не му даваше мира.

  Колко ли бе голям буркана, в който живееше човечеството? Къде се намираха неговите стени?

  На масата пред него лежеше, обвито в смачкана хартия, парче пилешко месо, по което щъкаха, малки бели червеи, пирувайки с подарената храна. Телата им, съставени от гладки пръстенчета, се въргаляха из посинялата повърхност на месото, което бе започнало да се вмирисва, оставено от Шотаро преди седмица.

  На метър от затворения прозорец пресвяткаше стария телевизор, чийто износен кинескоп смесваше цветовете в един безкраен водовъртеж, хипнотизирайки всеки, който се вгледаше за по-дълго в екрана. Няколко мухи прелитаха над него, кацайки от време на време върху наелектризираната му повърхност, което явно им доставяше удоволствие.

  На вратата се позвъня. Премерено кратко, така че да не се натрапи, нито да остане нечуто. Шотаро извърна леко глава, поглеждайки с крайчеца на окото си към коридора. Надигна се тежко, оставяйки буркана върху масата и закопча няколко копчета на намачканата риза, която бе облякъл, отправяйки се към вратата.

  Беше висока млада жена, на около двадесет и пет, вързала дългата си черна права коса на конска опашка, изкарвайки по този начин на показ високото чело и дълги, изписани вежди, под които блестяха две небесносини очи. Беше облечена в строг, делови костюм, оцветен в различни нюанси на сивото, чиято пола достигаше малко над колената и. Тя държеше в ръце плексигласова подложка, върху която се вееше, подухван от вятъра, запълнен с таблици лист, който веднага привлече вниманието на Шотаро.

  - Да? – погледна я въпросително той, правейки неуспешен опит да загащи ризата си в лекьосания панталон.

  - Добър ден! – поздрави го приветливо жената, която извади най-слънчевата усмивка, на която бе способна. – Казвам се Ванеса Роял и съм представител на агенцията по благоустройството, като отговарям за вашия квартал.          Общината взе решение да изгради бързоскоростна отсечка, която да свързва бизнес зоната с централната част на града, като по този начин ще може да се избегне натоварения трафик и задръствания, които вече толкова време тормозят шофьорите, минаващи през булевардите „Ван Хюлик” и „Свобода”. Събирам подписки от живущите тук, които ще отстъпят жилищата си, за да бъде започнат строежа, като в отговор на тяхното съгласие, ние сме приготвили чисто нов жилищен комплекс точно до Централния парк, снабден с лечебен комплекс и две училища. Само трябва да се подпишете ето тук и да взема личните ви данни, за да можем да организираме преместването ви.

Вратата се тръшна под носа и, оставяйки я с отворена уста, от която излизаше единствено въздуха, напуснал вцепенените от изненада дробове. Шотаро закрачи бавно към стаята, в която допреди малко седеше и взе буркана с мухите, отправяйки се към спалнята. Просна се върху неоправеното легло, чиито чаршафи миришеха на мръсно, непрани от месеци и станали дом за няколко големи хлебарки, щъкащи между гънките му.

Да вземат дома му? Какво си позволяваха тези идиоти? Шотаро много добре познаваше подобни бюрократчета, които седяха затлъстели зад бюрцата си и чакаха само някой удобен момент, за да преметнат обикновените граждани, домогвайки се до техните скътани пари. Но той нямаше да им се върже на лъжите. Беше препатил достатъчно, за да си позволи да сглупи отново.

Затвори очи и си представи нещо, което не бе правил от толкова време. Сглобеният сюжет оживя веднага в съзнанието му, подобно на експериментален нискобюджетен филм, където героите бяха двама, слепени от неясна съдба, която както подобава, се бе обърнала на сто и осемдесет градуса.

Представи си как същата тази жена, това момиче с красиви очи и фигура, звъни на врата на огромното му имение, докато той играе билярд, захапал огромна пура в залата за развлечение, точно до една от десетте спални на втория етаж. Той оставя стика, поглеждайки през готическия прозорец с орнаменти и фигури от древногръцката митология и повиква иконома, съобщавайки му, че сам ще отвори на непознатата. Завързва тъмночервения си халат, отправяйки се към стълбищата, облицовани с норвежки мрамор и пъргаво се спуска по парапета, както бе правил в детските си години, преди бащата да му завещае голямото наследство. Шотаро отваря тежката, двукрила врата, блесвайки като бронзова статуя срещу яркото слънце навън. Младата жена не казва нищо, онемяла от гледката пред себе си. Той улавя нежно дясната и ръка, повдигайки я към устните си, около които личи, лека оформена брадичка. Целувката продължава няколко секунди, след което двамата влизат вътре без да си кажат и дума. Отправят се към най-голямата спалня в имението и там Шотаро съблича официалния и костюм, под които се крие красиво, бяло тяло, изваяно сякаш от самите богове.

Една муха бе кацнала върху челото му, танцувайки с крачета по сухата кожа. Той отвори очи, без дори да прави опит да я изпъди.

„Какъв ли е животът ти?”, попита я той наум, стараейки се да стои неподвижно. „Ако можех да бъда като теб, щях да я последвам и да вляза в живота и абсолютно незабелязано.”

Погледна буркана до себе си. Зелената муха подскачаше напред-назад, изпаднала явно в мини истерия, докато останалите я наблюдаваха кротко от дъното.

Шотаро не беше спал с жена от три години, откакто го бе напуснала Аяме след смъртта на децата им. Това желание бе останало далечно за него до момента, в който не бе видял младата жена пред себе си, ухаеща на свежест и жизненост, каквито отдавна не се мяркаха в живота му. Ясните големи очи, пълните червени устни, гърдите, напиращи през скритата под сакото бяла риза, както и стройната фигура, от която извираше неустоима енергия, всичко това изплува в съзнанието на Шотаро, докато лежеше.

Напълно нормално се появи и въпроса, който започна да го човърка непрестанно от тук насетне.

„Защо и затръшнах вратата?”

Беше я оставил да си тръгне, без да каже и думичка, връщайки се обратно в своята самота, която вече бе сложила окови върху шията и крайниците му.

„Можех да я поканя на чаша чай…”, обмисляше изгубените варианти, прехвърляйки буркана от едната в другата ръка. После, обаче, се сети за бермудския триъгълник, в който се бе превърнала къщата му, през времето на своето подновено ергенство. Нямаше начин да я задържи повече от пет секунди вътре. Достатъчно беше да хвърли един единствен поглед, за да си направи съответните изводи за мъжа пред себе си, превърнал се в един нещастен мизерник, жертва на житейските обстоятелства.

В подобни размишления Шотаро посрещна вечерта, постепенно унасяйки се в безвкусна дрямка, която премина в дълбок сън, изпълнен с моменти от фикция, с участието на момичето от агенцията. На сутринта той се събуди преди зазоряване и изпълнен с необичайна енергия, се отправи към банята, където остана под душа близо час, наслаждавайки се на водата, която падаше като дъжд върху него. Обръсна се и изрови от някъде почти изхабен дезодорант, с който напръска себе си и бялата риза, изнамерена от най-дълбоките кътчета на гардероба в спалнята.

Накрая, Шотаро вече приличаше на човек, готов да посрещне света, от който толкова време се бе крил. Знаеше, че няма какво да губи, особено в такъв слънчев ден като този. Отвори входната врата и прекрачи прага, излизайки навън. Подмина покритата с мръсотия Тойота, която бе паркирал за последно пред къщата след връщане от погребението и пое пеш по алеята, която трябваше да го изведе до началото на парка.

По време на своята непланирана разходка, Шотаро си купи сладолед във фунийка от един павилион, като го изяде седнал на лакирана, дървена пейка с изглед към езерото, по което се носеха бавно ято патици, дебнещи студената вода за дребна риба.

Когато я видя да минава покрай него, за момент той спря да диша, проследявайки хода и до завоя, който правеше алеята край езерото.

„Тя е!”, извика, тържествувайки съзнанието му, при което Шотаро се надигна от пейката, тръгвайки след нея, като продължаваше да държи недовършения сладолед в ръка. Пред очите му отново се появи картината от вчерашната фантазия, която бе завладяла неговия ум. Дори само за миг да допуснеше, че това можеше да се превърне в истина… Не беше грешно да мечтаеш, колкото и порочна да беше тази твоя мечта.

Момичето беше облечено в черен панталон, свършващ над кръста и с дълъг прилепнал ластик, в който стоеше загащена бяла, дантелена блуза, изпъстрена със сложни форми на цветя. Отгоре, на раменете си, бе наметнала сако, чиито ръкави се развяваха свободно зад нея, докато тя вървеше забързано напред.

Шотаро я следваше, без да откъсва поглед от нея, докато в главата му се прехвърляха десетки идеи как да я заговори.

„Не! Това не става! Ох! И това също!”

Двамата минаха по една съвсем тясна алея, по-скоро пътечка, която излизаше на широка площадка. Там, точно в средата, стоеше висок млад мъж, който се усмихна чаровно, когато видя приближаващата го жена. Шотаро се закова на място на няколко метра от тях, гледайки невярващо, докато разтопения сладолед се стичаше по ръката към ръкава на ризата му. Изпаднал в неловко объркване, той пристъпи една крачка напред, след което се върна две назад, подобно на някакъв идиотски танц, научен от близкия психо-диспансер.

„Какво правя?”, запита се облян в студена пот Шотаро, поглеждайки към изчезващия сладолед във фунийката.

Само за един единствен миг всичко онова, което си беше представял предишния ден, се изпари, все едно никога не се бе случвало. Като семпла картина, нарисувана с молив, през която бе преминала гума, заличавайки всичко.

Шотаро изпусна вафлената фуния и се обърна към алеята, по която бе минал, поемайки отново натам. Тънка, вибрираща болка премина през тялото му, изчезвайки някъде в областта на гръбначния стълб. Знаеше какво е това. Можеше да го помирише. Уханието бе подобно на есенна шума, мокра и слепена, намачкана от стъпките на хората.

Беше отчаяние.

Силно и безмилостно, същото като онова, което го бе споходило преди три години.

Когато стигна дома си, той влетя вътре, изпаднал в задушаваща паника, търсейки спасение в сигурните стени на къщата. Затвори външната врата след себе си, поставяйки двата лимитатора, врътвайки ключа, и се отправи към хола, където го чакаше буркана.

Повечето от мухите бяха изпопадали върху дъното, мъртви, с тънки крака, насочени нагоре. Единствено зелената продължаваше да се движи, залитайки, останала почти без въздух, като заобикаляше трупчетата на останалите. Шотаро се загледа в нея, опитвайки да съсредоточи мислите си в една посока, и тази посока, по възможност, не трябваше да бъде свързана по никакъв начин със случката в парка. Той постави ръка върху капачката и внимателно я развъртя, при което мухата подскочи няколко пъти, размахвайки бързо криле, виждайки своя път за бягство открит. При четвъртия пореден опит тя успя да излезе от буркана, политайки свободно из стаята, между зацапаните мебели, покрити с мръсни дрехи и телевизора, който сега спеше, изключен от контакта.

За Шотаро мухата се бе измъкнала от стъкления буркан, но както всяко друго живо създание, тя продължаваше да бъде затворена между стените на нещо, което не можеше да нарече с някоя определена дума. И въпреки че тези прегради бяха невидими, те държаха много по-здраво всекиго, отколкото би могла да направи някоя стоманена или гранитна стена. Това, което дебнеше отвъд пределите на този „затвор”, имаше едно много точно, кратко и ясно определение, до болка впито в съзнанието на мъжа, седнал на захабения фотьойл.

Наричаше се смърт.

Колкото и да се опитваше човек да върви срещу живота, срещу трудностите, изсипали се върху главата и раменете му, винаги, абсолютно винаги, накрая идваше тя. Тиха, студена и безкрайна. Именно тя освобождаваше душата от сивата рутина на битието, което се изгубваше там, където започваха нейните безмерни предели. За нея нямаше дар, нито думи, нито дори сълзи, които да я умилостивят. С черна, елегантна стъпка, един пръв и последен жест, тя отнасяше покойника към бездната, отнемайки му всичко, като междувременно му подаряваше свободата.

Смъртта бе отнела двете му деца. Беше го издълбала отвътре, оставяйки му единствено една празна, мизерна обвивка, с която да симулира живот пред света, забравил за него.

„Защо не отне моя?”, беше я попитал той, още докато се намираше в изгорелия вагон, стискайки ръката на своята дъщеря.

Не беше получил отговор. Знаеше само, че тя го бе оставила да живее и за това нещо си имаше причина.

Трябваше да премахне тази невидима стена, която го обгръщаше. По нищо не различаваше от мухите в буркана, който държеше в лявата си ръка.

Прекара нощта седнал на същия този фотьойл, унасяйки се в дълбок, монотонен сън, докато гледаше поклащащите се клони на дървото, което растеше в задния двор на къщата. Малко след като затвори уморени очи, нещо дребно и жужащо изникна от сенките на стаята откъм коридора и кацна върху голямото чело на Шотаро, залепвайки черното си хоботче за кожата му.

Беше същата онази зелена муха, която бе освободил по-рано, обзет от странно бунтовно чувство против всичко, което го заобикаляше.

Насекомото премина по цялата дължина на челото, достигайки лявото око и там спря, насочвайки фасетното си зрение към клепача, прорязан от две дълги вдлъбнатини. Придвижи се още малко напред, като застана до късите мигли, леко извити нагоре. Мъхестото и смукало се докосна предпазливо до тях, при което предните и крайници се уловиха за кожата, вмъквайки се под нея. Последва ги и останалата част от мухата, която изчезна под клепача, минавайки навътре към челото.

След тази нощ, последна в някои отношения за отчаяния Шотаро, започнаха промените.

Първо се върна старата коса, която бе изпопадала през годините. Вместо да я заглажда напред, за да покрие пълзящото към темето чело, той започна да я сресва назад, придавайки си тежък вид на могъщ бос от Якудза. После се появиха раните по гърба, точно между плешките, които първо сърбяха, а после започнаха и да болят. Шотаро изпадна в шок, когато след две седмици видя прозрачните израстъци, които се бяха появили именно там и с всеки следващ изминал ден растяха. След още седмица тялото му се покри с къси, редки черни косми, които повече приличаха на миниатюрни остриета, поклащащи се леко при всяко движение на мускулите му. Бяха дебели и изпускаха необясним секрет, който миришеше отвратително. Те поникнаха дори и по върховете на пръстите му, правейки ги изключително чувствителни на допир до каквото и да било. Най-фрапираща беше промяната на носа, който изгуби предишния си вид, издължавайки се няколкократно до размерите на обикновен кларинет, напомняйки за него и по форма.

Една сутрин той се събуди и отивайки в банята, не можа да се познае в огледалото. Ушите му бяха окапали, а с дългия си хобот на лицето, Шотаро засмукваше неволно водата от мивката, когато речеше да се наведе, за да се наплиска. Очите му се бяха уголемили, правейки си път в променената очна кухина. Те нямаха ирис, нито зеница, дори склерата бе потъмняла, издута от стотици малки пъпчици.

Израстъците на гърба му бяха пораснали още, придобивайки формата на криле, чиито краища се влачиха след него по мръсния под. Поне сърбежа и болката бяха изчезнали. Не се налагаше да се жули с телената четка, с която продираше гърба си до кръв, за да успокои възпалението.

Когато мина още един месец Шотаро спря да отваря на куриера, който му доставяше храна до вратата. Престана да седи в почти напълно разпарчетосания фотьойл, който бе залепил със секрет върху тавана за по-голямо удобство. Не пускаше телевизора, нито използваше банята и тоалетната, след като се нахранеше с боклуците, които намираше по земята. Не видя нищо необичайно, дори когато се хвана да поглъща собствените си фекалии, използвайки своя непрекъснато растящ хобот.

Онова тягостно чувство, което го бе задушавало преди, сега вече го нямаше. Нямаше го отчаянието, нито страха от собствената си съдба, която го бе изоставила. Една единствена жажда вълнуваше мислите му и той все по-трудно успяваше да надделее над нея с всеки изминал ден.

Когато вече нямаше какво да се яде в къщата, заприличала на истинско бунище, Шотаро разбра, че е време да вземе решение. Достатъчно дълго време беше стоял в този свой „буркан”, криейки се от света, който имаше всичко, за разлика от него. Така че, една нощ, докато всички наоколо спяха, той пропълзя до покрива през прозореца в хола и се вгледа с фоторецепторните си очи към пълната луна, която обливаше земята със своята мека светлина.

„Идвам!”, помисли си развълнувано Шотаро, разтваряйки широко криле. Беше успял да излезе от буркана и сега пред него се разкриваше целия този простор, който го зовеше към себе си, обещавайки му свобода.

Някъде там, трябваше да бъдат те. Неговите деца. Чакаха го да пристигне и да ги прегърне, след което тримата заедно щяха се отправят на пътешествие, откъсвайки се от безкрайността, поемайки към нова, непозната посока.

Шотаро се издигна бавно във въздуха, насочвайки се към звездното небе. Под него остана къщата, после квартала, града, докато накрая не изчезна цялата Земя, обгърната от самотата на космоса, подчинен на пространството и времето, които държаха оковите на всичко.

**********

Ванеса седеше срещу Едуард на малката кръгла маса в кафе „La Rive” и отпиваше от своята чаша капучино, докато приятелят и разглеждаше днешния вестник, облегнал се назад върху меката кожена облегалка на стола.

- Интересно… - обади се той, съсредоточен върху едно определено място на последната страница, където обикновено поставяха необясними, дори понякога налудничави статии, свързани с окултизма и убийствата.

- Отново извънземни? – усмихна се насреща му Ванеса, кръстосала крака в страни от масата.

- Ммм, не. Нещо оригинално.

Кафявите очи на Едуард се вдигнаха леко към нея, последвани от усмивката му, която се бе появила, след като беше дочел цялата колонка.

- Снощи в полицията пристигнал уплашен човек, който твърдял, че на път за своя дом видял огромно насекомо, почти колкото кола, носещо се във въздуха, подобно на герои от някой второразреден филм на ужасите. Очевидецът бил трезвен, разбираш ли, и дори успял да снима буболечката с телефона си, която тук във вестника прилича на нещо смътно наподобяващо прилеп, ама по-така…размазано. Бих казал доста тлъст прилеп. Ето, виж.

Ванеса пое вестника от ръцете на мъжа и потърси с поглед статията на последната страница. Беше малка, около десет реда, като самата снимка заемаше двойно повече място.

- Хм…

- Какво? – повдигна вежда Едуард, забелязвайки набръчканото чело на младата жена.

- Тази къща ми е позната. – посочи тя върху постройката, която се забелязваше под черния образ на „насекомото”. – Това е в моя район. Мисля, че дори минавах от там, когато трябваше да събирам подписите за строежа на отсечката. Когато стигнах до тази къща ми отвори някакъв странен тип, който изглеждаше доста занемарено. Обясних му как стоят нещата и той затръшна вратата под носа ми, сякаш предложението ми не изглеждаше достатъчно примамливо за идеалния му лайфстайл.

Ванеса отново се вгледа в неясния силует на нещото, което размахваше големите си криле в чернотата на нощта.

- Според мен е колаж. Или може би са снимали насекомото от близо и така като го погледнеш заедно с къщата, която трябва да е на заден план, изглежда все едно е голямо колкото нея. – добави тя, подавайки вестника обратно на Едуард. – Което ме подсеща да ти кажа, че утре се събира бордовия съвет, който ще реши датата за започване на строежа. Вече всичко е готово за старта.

- А тези хора, които не са се подписали?

Ванеса сви рамене.

- Те ще си патят от цялата работа. Отсечката трябва да бъде издигната, независимо от нежелаещите това. Накрая тези къщи, които останат, просто ще бъдат под мост, който ще се издига на четиридесет и пет метра височина, а около тях ще стърчат бетонните колони, с големината на гигантска секвоя. Впрочем, доста потискаща гледка.

Ванеса допи капучиното си и повика сервитьорката, от която поиска сметката.

- Тръгваш ли вече? – погледна я жалостно Едуард, прибирайки вестника. – Довечера? У нас?

Тя го изгледа като майка, която се караше с поглед на своето пакостливо дете.

- Но този път без твоята прословута лазаня. Още ме боли стомаха от нея.

Той постави ръка върху сърцето си.

- Обещавам! Без лазаня. Само спагети.

Тя кимна, навеждайки се да го целуне.

- До довечера тогава!

- До довечера!

Ванеса наметна сивото си сако и пое към изхода.

- И внимавай! – обърна се след нея Едуард ухилен. – Оглеждай се за гигантски хвърчащи буболечки. Да не вземе да те открадне някоя!

Ванеса му се изплези начумерено и напусна кафенето, излизайки на шумната улица, където бе паркирала колата си.

КРАЙ