Шотаро живееше на края на града, в малка, дървена едноетажна къща, точно до реката. Беше стара къща, градена по времето на късния Мейджи и имаше нетипичен, европейски вид – висока стегната фасада от преплетени греди, наклонени по диагонал надолу; плосък покрив, от който се спускаха четири дървени колони, които изчезваха в пода пред входа, както и три мръсни касетирани прозореца, чиято боя се бе олющила през дългите години на неподдръжка.
Вътре цареше безпорядък, какъвто не можеше да се види навсякъде. Върху пластмасовия стелаж до входната врата се въргаляха обърнати с подметката нагоре захабени обувки, някои от които се бяха разлепили от дългите години употреба. Те слагаха началото на тесен коридор, по чиито стени бе плъзнал мухъл, заличил истинския цвят на боята върху тях. В далечния край зееше отворена врата с паднало стъкло, която проскърцваше, побутвана от течението, а стигнеше ли се до нея, човек можеше да се хване за главата, виждайки хаоса, които танцуваше в помещението от друга ...