Ния усещаше, че майка й съвсем се е скапала. Напоследък Елица се държеше така, все едно всичко й е безразлично. Беше разсеяна и дори понякога не вършеше както трябва майчинските си задължения. А погледът й бе отнесен като на пияница. Нещо я терзаеше, но какво точно? Не че нямаше предостатъчно основания тя да е недоволна от живота си. Само че доскоро на нея не й трябваше нищо повече от това да има прекрасна дъщеричка като Ния. Нещо се бе променило. Да, възрастните понякога проявяваха учудваща психическа нестабилност. Може би защото се бяха откъснали прекалено от детството си.

Ния мисли дълго и реши да наблюдава внимателно майка си. По поведението й щеше да прецени какво трябва да се предприеме. Не вървеше да й задава директни въпроси, защото Елица вероятно щеше да прикрие проблема и да си даде вид, че всичко е наред. Ния не биваше да допуска майка й да се затвори в себе си.

Логично бе да се приеме, че Елица се е депресирала заради здравословните си проблеми. Преди около година, прибирайки се от работа, тя бе катастрофирала. Бе лежала в болница три месеца, през които Ния живя при баба си. Много тежки времена бяха. Ния си мислеше, че ще загуби майка си. За щастие Елица, макар и бавно, започна да се възстановява.  Благодарение на рехабилитацията се изправи на крака. Но заради тежките наранявания на таза, пироните в лявото бедро и зарасналите накриво костици на петата не можеше да се придвижва без патерици. Хубавото бе, че бе лека и пъргава, иначе вероятно щеше да се залежи. В състоянието, в което бе в момента, можеше да работи и да върти домакинството. Разбира се, с тениса бе приключила завинаги. Само че Ния бе почти сигурна, че не болежките са причината за отвратителното настроение на майка й. Трябваше да я следи, за да разбере как може да помогне.

Една събота, след като приготви вечерята, Елица полегна на канапето да си почине. Погледа телевизия, после заспа. Междувременно Ния се заигра с куклите си. По едно време й направи впечатление, че майка й е легнала по корем и се отърква във възглавницата, която бе мушнала под тялото си. Вероятно бе сънена и вероятно извършваше инстинктивно странните движения. Ния не ги разбираше тези работи, но предположи, че така би се държал човек, който копнее да се гушка, да получава ласки. Майка й явно имаше нужда от мъж. Тя, дори когато бе здрава, не излизаше често, а след инцидента съвсем престана. А от развода й с бащата на Ния бяха изминали повече от шест години. Ния имаше бегли спомени от него. Той се бе запилял в чужбина и не смяташе да се връща.

Ния се прибра в стаята си и седна да помисли. Майка й се нуждаеше от приятел. Но имаше ли тя сега шанс да си намери приятел. Беше не по-малко красива отпреди, тялото й бе стегнато и стройно, само дето не можеше да се държи стабилно на краката си. Нима това бе сериозен проблем? Ния не знаеше. Струваше й се, че патериците не я загрозяват, а по скоро я правят да изглежда крехка и затруднена. Навярно лошото бе, че тя вече не може да танцува. Но пък не всички мъже си падаха по танците. Тогава си спомни, че понякога хората заглеждаха Елица. Но дали защото бе хубава или защото се придвижваше по странен начин… Кой да ти каже? На Ния й се прииска да е по-голяма, за да успее да вникне в тези неща. Като че ли за жените бе по-важно да имат силен и здрав партньор… При мъжете сякаш бе друго. Елица бе умна, бе учила много и знаеше чужди езици и куп други неща. Но дали това бе чак толкова важно? Трябваше да накара майка си да излиза повече. Само че заради пандемията хората се бяха изпокрили. В крайна сметка Ния реши по-често да моли майка си да излизат на разходка. Да, това бе добра идея.

Продължителните разходки обаче не се отразяваха добре на Елица. Болките в петата и бедрото се засилваха и тя започваше да стъпва само на пръсти с левия си крак, за да го щади. Лицето й се напрягаше и като че ли се състаряваше, а това не се харесваше на Ния. Лошо бе и че в парковете имаше предимно жени. А Ния искаше майка й да се среща с мъже, за да може да намери подходящия. Казваше си, че няма да ревнува изобщо, ако в дома им се настани чужд човек. Все пак щеше са е хубаво освен майка да има и нещо като баща.

Времето си течеше, но на любовния фронт нищо не се случваше. Елица продължаваше да изглежда депресирана. А Ния се чувстваше гузна, че не може да й помогне. Възможно ли бе Елица да не желае връзка? Твърде много въпроси оставаха без отговор.

Един ден, когато Елица бе влязла в банята да се изкъпе, Ния се загледа в телефона й, който лежеше на масата в трапезарията. Ния не смееше да го пипа, а и не искаше, защото имаше свой, от една година. Да, обаче в апарата можеше да има ценна информация. Изчервена до уши от притеснение, се пресегна и го взе. Бързо се ориентира в менютата.

Напоследък Елица бе разговаряла предимно с роднини и колеги. Пълна скука. Ния отвори съобщенията и ги зачете. Минута по-късно забеляза нещо странно. Някой си Никола бе поздравявал майка й за рождения й ден – 14 май – девет години поред. Значи я бе познавал още отпреди Елица да се омъжи за онзи, който избяга. Пожеланията му бяха интересни, очевидно обмисляни дълго. Но най-учудващото бе, че тя нито веднъж не му бе отговорила. Що за отношения! Дали не му е била сърдита за нещо. А той защо е продължавал да демонстрира, че я чувства близка? Двамата не бяха разговаряли по телефона, поне това показваха записите.

Ния бе присвила замислено вежди. Стресна се, когато чу потракването на патериците на майка си. Елица вече бе излязла от банята. След миг колебание момиченцето реши да действа. Написа на този Никола: „Ела да се видим, когато ти е удобно!“ Остави телефона, после се присети нещо и добави още едно съобщение: „Улица Букет 8, апартамент 4.“ Да, възможно бе той да не знае адреса.

Засрамена от стореното, Ния се скри в стаята си. Не смееше да погледне майка си в очите. Струваше й се, че е постъпила адски глупаво и подло. Елица можеше да види съобщението, Никола можеше да я попита какво иска, изобщо вариантите бяха безброй. Едно бе сигурно, Елица все някога щеше да разбере, че Ния е бърникала в телефона й. А и каква полза имаше този Никола да се домъкне в дома им? Очертаваха се неприятности, заради инстинктивния импулс на Ния да се набърка в чужди отношения. Ния се опасяваше, че майка й ще се разсърди и ще я накаже. Каза си, че е заслужила да яде бой. В очите й избиха сълзи. Съжаляваше за необмислената си постъпка.

Въпросният Никола цъфна още същата вечер, докато Елица и Ния слагаха масата. Виждайки, че дъщеря й се ослушва, Елица закуцука към врата. Мислеше си, че е дошла касиерката. Ния надничаше уплашено зад гърба й.

Никола стоеше като истукан на прага, стиснал в едната си ръка букет с бели цветя. Бе среден на ръст, леко заоблен, но симпатичен. Лицето му бе бледо, очите– тревожни.

– Здравей – измърмори притеснено той. – Отдавна не сме се виждали. – Погледът му се стрелна към патериците, на които се бе увесила Елица.

– А, какво правиш тук? – рече тя и го загледа учудено.

– Ами… – Той се изчерви. – Реших да се отбия за малко…

– Откъде знаеш, че живея тук?

Той сведе глава. Ситуацията бе много конфузна.

– Стори ми се, че съм поканен.

– Какво?

– Нищо. Е … аз ще тръгвам, извинявай. Явно е станала някаква грешка.

– Чакай малко! Нищо не разбирам! – Тогава Елица погледна през рамо към дъщеря си, която бе навела глава и пристъпваше от крак на крак.

– Какво? Ния, да не би да си пипала телефона ми! – Момиченцето мълчеше. – Как не те е срам! Заслужаваш да те напляскам! Лошо момиче!

Мъжът се обърна и заслиза вдървено по стълбите.

– Чакай! Тъй и тъй си дошъл, ела да вечеряме!

– Ами … добре – отвърна той и се върна.   

Когато седнаха на масата, Елица хвърли едно око на телефона си и изсумтя.

– После ще проведем много сериозен разговор, момиченце! – каза тя на дъщеря си. – Не съм очаквала такова нещо от теб!

– Не й се карай, дете е все пак! – намеси се Никола.

– Направо съм бясна! Да ме изложи така…

– Надявах се, че няма да ти е неприятно да се видим – каза той и прехапа устни.

– Е, чак неприятно, все пак нищо лошо не си ми направил, но мина адски много време, откакто скъсахме.

– Да, така е. Как си ти? Проблеми с краката?

– Преди година катастрофирах. Оправям се, макар и бавно.

– Дано всичко бъде наред.

После емоциите позатихнаха. Никола се оказа приятен събеседник. След като се нахраниха, възрастните пиха вино и изгледаха един рокконцерт на запис. Ния се бе изнизала, за да ги остави насаме. Бе се успокоила, макар да знаеше, че когато мъжът си отиде, ще бъде нахокана.

На тръгване Никола каза:

– Много ми беше приятно. Какво ще кажеш… да излезем някъде, когато ти е удобно… Братовчед ми държи пицария…

– Ами… добре. Но имам затруднения с ходенето, виждаш…

– Няма проблеми, с колата ще те закарам, ако трябва и на ръце ще те нося.

– Не ми е до шегички, Ники.

– Не се шегувам. Трябва да ти кажа, че…

– Не ми казвай нищо, засега.

– Добре, Ели. – Той се наведе, целуна я плахо по челото и заслиза по стълбите. – Не се карай на малката, моля те! – подвикна той отдолу.

През следващите няколко седмици Елица постепенно заприлича на себе си. Все по-често се случваше на лицето й да разцъфне усмивка. Почти всеки ден излизаше с Никола, който я ухажваше по много очарователен начин. Бяха се разделили преди почти десет години със скандал, но като че ли пак щяха да се съберат. Никола харесваше малката Ния, отнасяше се към нея като към собствено дете. Беше й много благодарен за онова съобщение от телефона на майка й.

Но за жалост се случи беда. Каквато бе припряна напоследък, Елица стъпи накриво, докато шеташе вкъщи, и нестабилните костици на лявата й пета се пропукаха. Тя падна и заплака от болка. Ния се суетеше около нея и също плачеше. Дойде линейка и я откара, и момиченцето остана съвсем само. По лицето му неспирно се стичаха сълзи, а брадичката му трепереше жално.

Няколко часа по-късно Никола докара Елица в инвалидна количка. Кракът й бе гипсиран до коляното и лежеше изпънат върху малка възглавница.

Когато Никола излезе да купи лекарства, Ния прегърна майка си и зарови лице в гърдите й.

– Боли ли те, мамо?

– Не, миличка. Всичко е наред, не се притеснявай.

– Наистина ли не те боли?

– Наистина. Лошото е, че известно време ще съм в инвалидна количка. Нищо няма да мога да правя.

– Но вече има кой да се грижи за теб. Никола… той те обича.

– Защо мислиш така?

– Не виждаш ли как те гледа, мамо!  

– Да, виждам, но въпреки това се притеснявам.

– Ще оздравееш, мамо, сигурна съм.

– Не, не за това, за друго.

– Никола няма да те зареже, не е такъв човек. Той трябваше да е моят баща.

– Откъде знаеш, че няма да ми бие шута? Кой харесва такива сакати като мен! Аз самата не мога да се понасям…

– Вие, възрастните, май не я разбирате добре любовта.

Елица се разсмя, но смехът й бе някак тъжен.

Никола дойде и започна да се суети около Елица. Изглежда мислеше единствено за това как да направи живота й по-лек. Бе решил да си вземе отпуск, за да е непрестанно до нея.

Тогава Елица осъзна, че дъщеря й е права. Почувстваше се щастлива, както никога преди.