Сакрил не смееше да помръдне. Разсъмваше се и гората се готвеше

за новия ден. Птичките пееха доволни, заели мястото на щурците. Наблизо се чуваше ръмжащото похъркване на двамата мъже. Огънят бе угаснал, но някое въгленче все още пускаше тънка струйка дим. Един от конете изпръхтя и си отскубна малко трева. Иначе времето беше замръзнало. След малко непознатият отново проговори:

        - Това, което можеш, е изключително опасно. И забранено! Кой те научи?

        - Никой. Сам го открих.

        Гласът му прозвуча пискливо от напрежение и отекна из лагера, събуждайки едрия. Той ги погледна с махмурлийски поглед:

   - Хей, какво правите там? Мишок, остави момчето, той не разбира!

   - Той вдига мъртвите, Грис. Това е грешно!

        - Е, вдига няколко скелета, отдавна забравени, голяма работа. Не може да стори зло никому.

        Младежът, наречен Мишок, се обърна отново към Сакрил:

- Какво още можеш?

- Това е всичко. Съживявам няколко скелета за малко.

- А тела?

- Какви тела?

         - Прясно умрели, неразложени, такива, които си познавал, можеш ли да върнеш?

        Сакрил усети повдигащо се напрежение и инстинктивно се отдръпна.

        - Не, плътта е тежка и земята не я пуска. Само стари кости, в които няма нищо, даже и спомен. Кости, които никой вече не почита и са освободени от скръб.

        Този отговор не бе достатъчен за Мишока, но той се изправи и отиде да разпали огъня, видимо умислен. През това време и другите се размърдаха. Направиха горещ чай, който си подсладиха с парчета изсъхнал хляб и се захванаха да си стягат багажа, помагайки си един на друг.

        Скоро всички яхнаха конете си и поеха през гората, докато излязат на най-близкия път. Облаци отрупаха небето и слънцето се луташе, търсейки пролука, през която да надникне. Денят беше сив, но приятно хладен. От време на време капваше по някоя капка, но не със заплаха от дъжд, а някак успокояващо и тъжно. Не срещаха други пътници, но и мястото не изглеждаше често посещавано.

        По някое време Лект поде разговор:

        - Знаете ли историята на пророчицата Зитрамида?

Никой не му отговори и той продължи:

        - Когато е била малко момиче, Зитрамида не се е отличавала по нищо от другите. Играели са си по детски, помагали са на възрастните, когато ги накарат, но по техния си, забавен начин, както правят всички деца, докато им стане скучно и помощта се превърне в беля. Един ден се наложило да я изпратят сама до реката за вода. Макар и на доста път от селото, всички чули неистовия писък и хукнали да видят какво става. Намерили Зитрамида припаднала край реката, а като я свестили, разбрали, че е напълно ослепяла. Последното, което казва, че е видяла, са хиляди лица в реката с отворени за вик уста.

        Скоро започнала да предсказва все страшни неща и всичко се сбъдвало. Хората се изплашили и накрая решили да я прокудят, защото според тях тя е донесла всички беди. Натирили сляпото тринадесет- годишно момиче само с една тояжка и вързоп храна за из път. Любимото ѝ куче тръгнало с нея, като ѝ помагало да не се отклонява от пътищата.

        Дълго вървели. Навсякъде всички бягали от тях или ги замеряли с боклуци, за да не им донесат лош късмет. Останали без храна, окльощавели и вече се лутали безнадеждно. Или поне така изглеждали отстрани. Защото, както знаете, Зитрамида била пророчица. Тя не бягала от съдбата си, а само се подготвяла за нея.

        И така, един ден срещнали двама мъже, които се прибирали от пазар в близкия град. Момичето вече било кожа и кости, мръсно и приличащо на сянка, но жегнало мераците на двамата пътници. Още повече, че била сляпа и можело да правят с нея каквото си поискат, без опасност да ги разпознае.

        Двамата спънали конете, приближили се, поздравили учтиво, огледали се да не минава някой и се нахвърлили върху нея. Тя не се съпротивявала, а кучето кротко приседнало и гледало как разкъсват дрехите ѝ.

        „- Хубаво ли ти е, мръснице?” - просъскал единият, докато я обладавал. Едва тогава тя проговорила:

        „- Осквернително е, но трябва да премина през това. Защото после ти ще ми служиш до гроб, а приятелят ти ще умре.”

        Като чул това, другият ядосано тръгнал към конете, но в този момент нещо ги стреснало и с един къч черепът му бил пръснат. Първият се втрещил. Слязъл от момичето, погледнал я - с дрехи на парцали, краката ѝ целите в кръв, кално от сълзи лице. И се разридал. Осъзнал какъв грях е направил – грях, който никога не ще му бъде простен. А Зитрамида се загърнала, колкото можала, и зачакала. Кучето се приближило към нея и започнало да ближе ръцете ѝ…

        - Тя е била девица - обади се Мишока.

- Много ясно, глупако! - ядоса се Лект. - Казах вече, че е била малко

момиче... Както и да е, провали ми историята.

  Мъжът млъкна, загледан настрани, но Сакрил беше любопитен:

- Все пак, какво е станало с нея?

        - Какво да е станало, още е жива! Вече има цяла свита и никой не

смее да я гони. Обикаля от кралство на кралство, навсякъде предсказва ужасни неща, а всички я отрупват със скъпи дарове, надявайки се да не я видят повече. Пък после умират.

        Мишока беше дръпнал с коня си малко напред, но се обърна:

        - Интересно какво би казала за нашия спътник? Аз мисля, че е по-добре да го убием.

        Никой не му отговори. Грис яздеше най-отпред, потънал в свои размисли. Лект беше надянал сърдита физиономия. Сакрил изостана малко и се зачуди как да се държи. Все още опитваше да опознае спътниците си. Едрият му изглеждаше най-дружелюбен, макар и да притежаваше огромна мощ. На широкия си гръб носеше кожена ризница, поне пръст дебела и съшита с тел. Ръкавиците му бяха направени от парчета метал така, че да са подвижни, а огромните му ботуши от непозната за Сакрил материя стигаха до коляното. Косата му бе буйна, къдрава, светлоруса. Към седлото на коня му бе закрепен меч, поне седем педи дълъг и почти педя широк.

        За разлика от него, Лект бе дребен, но жилав, с плешива глава. Лицето му изглежда бе посрещало много бури, чак лъщеше, обсипано с тънки бръчици. Носеше обикновен кожен елек, толкова захабен, че сякаш му го бяха дали от дете. Освен опасаните по елека десетина ножа, на дисагите му се полюшваше излъскан от употреба лък с пълен колчан със стрели.

        Мишока беше различен. Приличаше на младеж, но поведението му бе като на преминал през много неща човек. А и другите двама се държаха с него като с равен. Не носеше оръжия. Бе облечен просто, по селски, почти като Сакрил - можеха да минат за братя. Дори конят му беше нормален, а не като огромните бойни коне на останалите. Всяка вечер, като спираха да лагеруват, той изчезваше и се появяваше на сутринта, винаги наблюдавайки втренчено момчето, а една сутрин пак бе надвесен над него, но нищо не каза.

        Сакрил се страхуваше от него, бе някак загадъчен и особен, но през деня изминаваха толкова много път, че до вечерта каталясваше, хапваше нещо набързо и заспиваше. Другите все така си засядаха пред огъня до късно, пиеха и си разказваха истории, които с времето започваха да се повтарят, но това явно не им пречеше. Най-важното бе, че осигуряваха защита и храна. Лект бе особено добър в лова и ако не беше той, Сакрил отдавна да е станал кожа и кости. Не бе толкова просто да пътешестваш и ако знаеше какво го чака, може би никога нямаше да тръгне на път.

        Тези мисли го върнаха към дома му - някъде далеч назад, зад много върхове и гори. Към майка му, която едва криеше сълзите си, докато го изпраща, но не му позволяваше да остане. Защото го чакаше смърт, както бяха убили баща му, преди тя да узнае, че е бременна. А той е бил силен човек - старейшина на селото, до когото са се допитвали всички и са разчитали на подкрепа. Освен това той бе създал и празника на мъртвите, в който скелетите се вдигали и отдавали почит на живите. Докато не се разчуло из кралството…

        Дошли рицари, вързали го като животно и го заклали. Без да задават въпроси, без да казват нищо. Разчленили тялото му, изгорили го на шест различни огъня и просто си тръгнали. Тогава цялото село плакало. Защото загубили един добър човек, който се грижел за всички и който дълги години се надявал да има син, а гледал чуждите деца като свои.

        Сакрил се родил с неговото име, по волята на майка му и като продължител на рода. Цялото село дошло да носи дарове в знак на почит, но всички били връщани с молбата само да помнят. И да обичат. Както баща му можеше да обича. Защото омразата и страхът никога не трябва да надделяват над любовта. Стане ли това, хората ще озлобеят и светът бързо ще рухне в развала. Селяните благодарили на майка му и оттогава я смятали за луда. Никой не припарвал до дома им.