На Иван

На Иван

Остана ми само това – да пиша за теб. Да пиша. Независимо, че ти няма да го прочетеш. Друго няма да има. Никога. Знам, че мразиш многоточията, но чак сега разбирам защо. Почувствах се слаба. Изгубена. Намирам се само в твоите очи, които вече не виждам. А ти си силен и смел. Ти - с всичкото ти високомерие, гордост и самочувствие си повече от привлекателен и повече от достатъчен, за да не мисля за друго, за друг. Не, не ти слагам ореол и  не те възнасям като другите, които смело обичах. Виждам истински всичко в теб – омразата ти към мен, понякога и болката, която ти причиних. Виждам те – теб, студен и безразличен към мен. И това ме привлича още повече. И в тази сурова самота, съм се заровила единствено в снимки и музика. Ще кажеш, че съм луда, меланхолична и драматична. Да, сега така говориш, но преди не говореше така и точно тази моя болезненост и отдръпнатост те привличаше. Понякога си мисля, че добре изигра ролята си и се чудя дали не беше роля, но в онези моменти, които вече едвам помня, аз знам какво чувстваше към мен. Всичкият ти гняв... Аз знам защо беше и знам, че и аз чувствах същото към теб. Не, не гняв, а силно, силно привличане. Не, не можах да спра да мисля, да искам да се свържа с теб. Не можех да не се надявам, че ще те срещна днес. И всяка сутрин ставах с тази мисъл и надежда. Че днес ще седнеш до мен, че ще видя походката ти на победител, на чаровник, който знае точно колко е чаровен и на човек, който знае какво иска от живота си. А този проклет страх изгори всичките ми мостове към теб. И сега ми остана само да пиша. Да пиша за теб. На теб. Часовникът безброй пъти спря на „СЕГА”... И това „сега” отмина и се превърна в „никога”. И още много пъти беше сега, но не за мен и теб. Не знаех, не подозирах, че ще боли така, въпреки че ти ме предупреди. Погледна ме спокойно в очите, дори се усмихна... Да, седеше точно до мен, и ми каза, че вече си ми влязъл под кожата и само чакаш отровата да се разпръсне до върха на пръстите ми, да подейства... Да, някога и ти говореше с метафори и напълно недоизказано. А сега аз се превърнах в мелодраматична... Ще изписвам всичко за теб. И всичко ще ти посвещавам. Всичко. И ще се надявам безразличието да ме обземе, да спра да те обичам. И това да има действие „занапред”... Защото ми писна от обратно действие. И ти знаеш много добре за какво говоря. Но мълчиш. И аз мълча. Но вътре в мен гори и боли. И колкото и пъти да се сбогувам с теб, знам, че никога не е завинаги. Знам го и затова спрях да се сбогувам с теб. Не виждам смисъл. Не виждам смисъл да се боря с чувствата си. Ще чакам да те преживея в този или в друг живот. А не искам. Не искам да те преживея. Не ми харесва да болиш в мен, но не искам да те преживея. Искам да го изживея. Всичко. Само с теб. Но часовникът е спрял на „никога”... И за теб съм празен лист... А ти за мен си страници поезия. Сбогом и  до следващия път, когато отново реша да се сбогуваме. А следващ път ще има... И след него следващ. Часовникът тиктака...