Feb 19, 2022, 6:33 PM  

На кея 

  Prose » Narratives
818 5 8
5 мин reading

Той идваше всеки ден в обедната почивка и сядаше направо върху напукания цимент на кея. Мяташе месината и гледаше бавното поклащане на вълните в пристанището, и подскачането на малките рибки. Хвърляше на дълбокото и чакаше. Палеше цигара и гледаше водата. Мълчеше.

Нямаше въдица, а просто влакно намотано на две, на три върху една пластмасова бутилка от Кола.

Не му пречеше нищо. Някой път кранът беше спрял до него и му пазеше сянка, друг път влекачите бяха провлачили поредното корито за ремонт, но нищо. Сядаше до кърмата и хвърляше месината. Сплескваше с палеца едно парче хляб, да стане на тесто и го нанизваше на кукичката. Гледаше как бавно потъваше към дълбокото, там където вече не се виждаше, а беше тъмно и само неясните отражения блещукаха, когато рибоците обръщаха коремите към слънцето.

Големият черен котарак от корпусния цех се беше научил и винаги идваше по това време и сядаше до него. Стоеше като сфинкс и чакаше. С отрязаните си уши, старчески провисналия корем и мързелива походка предизвикваше и смях, и респект. Не е лесно за един котарак да откара толкова време в корпусния цех. Караше си неговото "Мяу", докато не му хвърлиш някоя малка рибка, от които водата гъмжеше, изяждаше я настрани, протягаше се, наточваше ноктите върху дъските нахвърлени по кея, и с още едно "Мяу", вирваше опашка и тръгваше на обратно.

На човекът не му се ядеше. Ръцете му бяха винаги мръсни и захабени. Предпочиташе да гледа морето и да слуша вълните. Радваше се на спокойствието по обяд, преди отново да се върне в цеха, или пък да потъне в някоя мрачна дупка на металните корита.

Когато морето беше умиротворено, тихо и спокойно, то ставаше толкова синьо и същевременно страшно прозрачно. Не можеше да откъсне очи.

Преди време, беше в един от ония първи пъти на кея, когато голямата риба изскочи от дълбокото, плъзна се по водата точно до него, обърна се настрани и го погледна. Беше някак си нереално да те погледне това око, изскочило от дълбините. Око, което никога не се затваряше. Какви бяха това рибите? Как можеш никога да не спиш и да си вечно в движение? Тия същества сякаш бяха от друго време и от друга планета.

Но когато мина и го погледна така човекът разбра, че рибокът му хвърля ръкавица.

Всеки ден хвърляше въдицата, и знаеше че той е там.

В студени и ветровити дни морето потъмняваше и ставаше зелено.

Интересно, мислеше си, дали и на синеоките жени им потъмняват очите когато се ядосат.

Най-сините и бистри очи, в които беше гледал бяха тия на Мария. Човек потъваше в тях без да се усети.

Мария работеше в склада и можеше да омае когото си поиска. Дори и под сивата ватенка и големия като на Малкия Мук гащеризон си личеше хубавото момиче.

Човекът гледаше морето и си мислеше за Мария, и за това кога свършва желанието да се докоснеш до нещо красиво.

Дърт си вече, за такива мисли старче, обаждаше се силният глас на разума вътре у него. Стар си вече, каквото и да казват, и колкото и да прибираш корема пред огледалото, продължаваше гласа. И ти като черния котарак. Така си беше.

Изведнъж усети, че нещо дръпна силно. Много пъти бяха кълвали хляба, но тоя път беше по-различно.

Отпусна няколко волти и продължи да отпуска, като държеше влакното леко натегнато.

Каквото и да беше, беше налапало здраво кукичката. Задържа и тя се опъна като струна към средата на канала. Там беше най-дълбоко, и най-сигурно за рибата. После взе бавно да натяга и издърпва. Рибата бягаше първо наляво, а после надясно, търсеше къде да се скрие. Той гледаше да я измори, и да я докара в близост до кея. Ще се побориме с тебе старче, каза той на рибока на свой ред, пък ще видим кой кого.  Оставаше половин час докато свърши почивката и изпищи сирената за начало на работата. Тя се дърпаше силно, а той гледаше да не я изпусне. Изморяваше я бавно, и неусетно, така както подозираше че прави и животът с него, и навиваше няколко оборота на бутилката. Минаха петнайсет минути,тя се дърпаше, той убираше, и взе да се притеснява че няма да му стигне времето.

Изведнъж кордата се отпусна и от водата изскочи като торпедо сребристото вретено на рибока. Тялото му лъсна на слънцето и по люспите му блеснаха всички цветове на дъгата, преметна се и цопна отново във водното огледало, образувайки голям фонтан. Човекът ахна. Нави колкото можеше и разбра, че това беше последният и опит да избяга. Нямаше да успее. Знаеше, че е негова. Тя се дърпаше още, но вече беше уморена. Когато я докара до кея, от водата изскочи първо главата и, и от там го погледна едно праисторическо око. Стана му жал.

Вечерта я занесе у дома.

Кафявите очи на жена му не бяха впечатлени от рибока. Когато я видя тя каза,че няма да яде нещо уловено от района на мръсното пристанище, и въобще не разбра, че това не беше риба. Това беше неговата риба. Това беше самият той. Това беше по-скоро някаква извънземна, някаква извънвремева форма на живот, която като я извади от водата, и я хвана с две ръце се мяташе и извиваше така силно и яростно, за да изпита чувството, че държи нещо истински живо, нещо страшно витално, сякаш държеше в ръце туптящото сърце на Вселената.

Жена му не разбираше. Жените никога не разбират.

Оставаха му още няколко години до пенсия. А после щеше да ходи всеки ден за риба, да хвърля въдицата, да пуши и да гледа по цял ден синьото око на морето, което му носеше и  мъдрост и тишина, и в което всеки път му идеше да потъне. Беше си го обещал.

А дотогава щеше да идва на кея всеки ден в обедната почивка, да пуска месината и да пали цигара с чувството, че сякаш долавя нещо от тихия му говор, който сякаш много малко хора чуваха. Всякакви хора можеш да срещнеш по кея.

© Svetoslav Vasilev All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Хубав разказ.
  • Много ми хареса!
  • Интересен е героят ти. Толкова много размисли при риболов. Така по-малко ще се усмихва.😉
  • Фен съм на прозата ти.
  • Хубаво пишеш!
    Поздравления!
  • "Изморяваше я бавно, и неусетно, така както подозираше че прави и животът с него, и навиваше няколко оборота на бутилката." Риби всякакви. Някои се отскубват с куката, други увисват на нея преди да си ги засекал... абе разбират, ама чак от риболов
  • 👍
  • Хареса ми този местен и бъдещ старец Сантяго. Две изречения не са си на мястото: “Жена му не разбра. Жените никога не разбират”.
Random works
: ??:??