На Луната...
Срещнали се двете между земята и небето. И двете плакали. Разказвали му своята драма, но той понеже бил глупак не разбирал нищо от това за което става дума. Не знаел какво се случва и как да реагира. Като че ли всичко това беше някаква легенда и не вярвал, че ще дойде такъв ден. Една бедна, но щедра циганка на име Жесика и богатата и високомерна Луна спорели всяка една нощ от сто години насам докато не изгрявало Слънцето, за да обяви примирие във тяхната война. Но откъде започнала цялата тази история?
Преди време, много отдавна циганката се молила от дъното на душата си най- накрая след толкова много страдания, предателства и отхвърляния да срещне любовта, любимия мъж и двамата заедно да имат дете, да създадат семейство, да се обичат и любовта между тримата да остави следа на земята. Тогава Луната и обещала нещо. Мечтата и да сбъдне:
-Ще дойде, мила моя, ден в който ще срещнеш твоя мъж и двамата много ще се обичате, ще пеете и ще танцувате в любов и аз ще ви пазя, за да не ви се случи нищо лошо през нощта и няма да имате само едно дете, ще имате няколко и те ще прославят любовта ви...
-Кога ще се случи това...Небесна Красавице...? - попила тя в първия момент нетърпеливо и развълнувано, опитвайки се да сдържи в себе си, сълзите от това щастие, което се задава.
-Ще се случи след сто години... - отвърнала и Луната.
И тогава жената заплакала, изведнъж се отчаяла, свлякла се на земята и се разкрещяла от болка.
-Ти, играеш ли си с мен? И ти ли ще ме гледаш как страдам? Как чакам, за да разбера що е щастие...?
-Не, ще се смиля над теб, утре ще е денят..., но само при едно условие... - нямало нужда Жесика да попита какво е то, предчувствала тя нещо нередно и я гледала в очакване.
-Ще се сбъднат мечтите ти, само при едно условие...искам да ми дадеш вашето първо дете, което ще родиш и то ще бъде моя син, син на Луната... - в този момент жената я изгледала невярващо и възмутено...:
-Предпочитам да минат милион пъти по сто години! Нещо повече - времето бих спряла, за да не минат никога те...предпочитам да си остана загубена и нещастна, без любов и без дете, пред това да ти подаря детето си...това никога! - решила и рекла циганката.
-Но защо, нали ще имаш други деца, ще имаш любов и ще имаш дом? - попитала Луната.
-Просто, защото домът ми реално няма да го има, едно дете не може да замени друго...как би могла да си го помислиш...как би могла да си помислиш, че ще го направя. Циганка съм, но знам от мама какво е да си майка. Освен това какво ще правиш ти, златна моя, с дете от земята, какво ще правиш с това малко човече, когато заплаче... - и оттогава двете не спирали да спорят всяка нощ, годините минавали и дошъл последния ден от тези две години. Оказало се, че нито циганката успяла да спре времето, нито луната да го изпревари.
-Ще сляза от небето на земята, както го направих сега и ще го утеша, и ще го люлея в люлката...докато не заспи...майка е не само тази която очаква и ражда детето, майка е и тази която го отглеждал - отговорила и Луната.
-Така е, скъпа моя Луна..., аз това го знам по - добре от всеки. Жената, която ме е родила ме е изоставила, а тази което ме е отгледала, аз наричам майка и именно затова не мога да ти дам детето си и да го изоставя...и от мен го знай този урок, защото и една циганка като мен може да научи на нещо същество вечно като теб...! Не бъди лоша, моля те, защото просто не си..., чуй ме какво ще ти кажа...люлката не трябва просто да се залюлее, за да може едно бебе да се успокои. Тя трябва да се построи с любов. И песните, които ще му пееш не трябва да са измислени вече, трябва да са създадени на мига и освен това мечтите и дома не са даденост..., за тях човек се бори всеки ден...и всяка нощ.
-Но аз ще се науча да го обичам така, както казваш - възразила дръпнато Луната - Бъди снизходителна и ти, и аз искам да бъда майка...детето си да обичам...и да пазя...
-Но ти пак не разбираш, къде е ключето от вратата, кралице нощна? Майка не се учи как да обича детето си и не трябва всичко да е идеално, една майка просто го обича и точка. Без предели и без условия, а ти сега щом ти ми поставяш условия, за да съм „щастлива”.... ще можеш ли да обичаш детето ми, както аз го обичам...аз ще ти отговоря - не, няма да е като мен, ще го обичаш по свой начин, или ще се учиш, но тук не става дума, за това коя как или повече ще го обича, става дума за това, коя искрено го обича, още отпреди да се е появил. Не става и дума за това, че ти ще слезеш на земята, за да го успокоиш, а аз ще се кача на небесата, за да го направя щастлив, става дума, за това коя би го изоставила и коя не, коя би го лишила от любовта на другите, за да го има само за себе си и коя ще го сподели със всички, за да бъде то, най - обичаното на света и ще го сподели с мъжа си, със семейството си на земята и с това на небето, което се отразява в звездите. Ще го сподели със Слънцето, а дори и с Луната...без да го отнема от някого или да го подарява, без да го разделя на две. Нека приключим вече този глупав спор. Нека и двете бъдем негови майки. Нека и двете го родим, нека и двете се грижим за него, нека и двете да го обичаме. Виж...Слънцето се показва...защо да се състезаваме или бием след като съдбата вече ни победи...минаха сто години и ще се случи каквото трябва да се случи, но ние двете нека си стиснем ръце, нека се борим заедно всеки ден и да сбъдваме мечтите си...аз ще се боря, за теб не знам...и ако се влюбя и стана майка...ще построя за детето си дом от любов и ще посрещна в него с добре дошъл, всеки който го обича. И вратите ми вече са отворени за теб, ако е така. И аз винаги ще съм до него, няма да го оставя сам, където и да се намира, накъдето и да тръгне или полети..., когото и да обича...сега ще тръгвам, ти също не се бави...и знай, когато ми се случи, ще се случи и на теб - завършила своята приказка най - накрая Жесика и оставила след себе си Луната дълбоко замислена...
Само след няколко мига обаче и двете се усмихвали, защото всяка беше отворила вратата на другата..., а детето вече идваше на път...прегърнато от тази безкрайна любов...
Сънят избягал. Жеси отворила очи и се събудила, изпълнена с радост и обич, целуната и от двамата.
-Обичам те любими! Обичам те, сине мой! Добро утро... - тя също ги погалила и целунала.
-Къде беше? - попитал я той...
-Бях на луната..., а сега слънцето ме огрява, благодаря на небесата! - в началото той я гледал с изумление, но накрая разбрал.
И всичко това било само началото...
© Лили Вълчева All rights reserved.
Развълнувахте ме...