Dec 28, 2023, 7:34 PM

 На небето няма само звезди - 13 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
400 0 0
Multi-part work « to contents
8 мин reading

ПРЕСЛЕДВАНЕТО

 

 

 

            На Тамос Мангор му омръзна да се прави на вожд. В началото се забавляваше да управлява сегите, но нищо интересно не се случваше.

            Лесно ги прекърши. Тукашните хора се подчиняваха на всеки, който е по-корав от тях. Първо се опитаха да го убият, но той им показа какво може звуковата пушка, щом докопа една. Проектантите на този свят ги бяха настроили за концентрирани изстрели, с които да ловуват. После са си спестили транспорта на ботовете след завършването на фермите, като са ги препрограмирали да гонят диви хищници.

            Фермите използваха земен газ за генерирането на ток. В тях роботи имаха всички необходими инструкции за поддържането на човешки роби. Когато някой умреше, размразяваха нов ембрион, отглеждаха го и го настаняваха в свободна клетка.

            Проблемът идваше с изхранването им. Затова са населили планетата с други хора, дали са им начална цивилизованост и необходимите правила, представени като закони от боговете.

            Носиш храна, ботовете ти получават ток и те пазят. Навършваш пълнолетие, боговете ти даряват чип с марка Галактис, за да следят популацията. Дивечът влиза в мелачката, машините го преработват, робите получават топла храна и доволни слагат шлемовете, а мозъците им започват да обработват невероятно количество информация, каквото всички компютри във вселената не биха могли да поемат.

            Системата работеше напълно самостоятелно, нямаше нужда от поддържащ персонал, който би означавал много излишни разходи и уста, които могат да пропеят.

            Единствено при по-голям проблем биха изпратили проверяващ екип. Когато Тамос проникна с Антонио, спря захранването за няколко минути, но нямаше реакция. Системата се рестартира, той използва лабораторното оборудване, за да промени лицето и гласа си, изпрати каквото събра на Калорид, хаквайки фирмената мрежа и излезе.

            Джон изчезна и се появи Бьорн. Така се представи на сегите. А сега мислеше да си ходи.

            Можеше да се качи при делегата, но беше рисковано. Той сам трябваше да заведе Антонио в съвета, без с тях да пътува прочут убиец. Това щеше да компрометира достоверността на фактите.

            Затова остана и изчака. Минаха два дни, достатъчна преднина. Сега бе моментът да си тръгне, преди армията да довтаса за разследване. Или, ако нещо се е объркало, да опита да помогне.

            Присвои си единия бот от племето и заръча на дясната си ръка, когото кръсти Куче, да го замества. Името му бе невъзможно за произнасяне.

            Бот беше строил тази ферма, бот можеше да я разруши. Не потърси врата, за да не задейства механизъм за самоунищожение, а започна направо да кърти стената.

            Щеше да отнеме време, но Бьорн не бързаше. Ботът работеше сам, а той си почиваше на сянка. Така го завари Зоя.

 

***

 

            Младата жена се стресна, като го видя и замалко да го гръмне. Беше се загледала в самотния бот, та едва не се блъсна в Бьорн.

  • Тук ли си? - каза глупаво, все едно го е търсила.
  • Тук съм. А ти? - отвърна закачливо той.
  • Къде е Антонио?
  • Много далеч от тук. Не можеш да го намериш.

            Тя свали отчаяно пушката.

  • Помогни ми!
  • Не виждаш ли, че съм зает?
  • Виждам, че лежиш и не правиш нищо.

            Бьорн цъкна с език:

  • Брей, още не се познаваме и вече се държим като женени.
  • Познавам те, ти си Джон.
  • Близко, но не уцели. Казвам се Бьорн.
  • Ти си Джон, независимо как изглеждаш и как се наричаш. Не можеш да го скриеш от мен.

            Ако имаше други като тази жена, вселената щеше да му отеснее. Все пак Тамос направи последен опит:

  • Бъркаш ме с някого, когото не познавам.
  • Не съм дошла да споря. Ще ми помогнеш ли?
  • Какво да помогна?
  • Да намеря Антонио.
  • Пак се върнахме в началото с този Антонио. А за мен какво ще направиш?
  • Всичко. Само ми помогни.
  • Всичко?
  • Да.
  • Тогава ми целувай краката!

            Тамос видя мъката в очите ѝ и знаеше, че ще го направи. Реши да спре да се гаври:

  • Шегувам се. Дай да запалим огън и да хапнем каквото си носиш! Дано не е заешко, че ми е втръснало.

 

***

 

            Когато месото се опече и започнаха да се хранят, Тамос поведе разговор:

  • Какъв е Антонио за теб?

            Зоя гледаше в една точка, не към него.

  • Много скъп човек.
  • Толкова скъп ли е, че да оставиш света си заради него?
  • Казах ти, че бих направила всичко за теб, въпреки, че се държиш гадно. Какво мислиш бих направила за скъп човек?
  • Не мога да споря с женска логика. И не съм гадняр, ако това си мислиш. Понякога ме прихваща да плещя глупости. Но ще ти помогна.
  • Добре, благодаря!
  • Не бързай с благодарностите! Може да се наложи да престъпиш някои граници, докато си с мен.
  • Мхм - тя беше захапала кокала, видимо по-спокойна.
  • Сега ще се опитаме да поспим.

            “Опитаме” беше слабо казано. Ботът продължаваше да громи стената, вече имаше дупка. Но шумът се чуваше надалеч, понякога и земята потреперваше. Зоя явно беше много уморена от дългия самотен преход и се унесе в сън. Тамос остана да гледа огъня.

            Той никога не беше имал жена, която да го обича така. Избягваше контакти и рядко се задържаше на едно място. Сега завиждаше, но малко. Жените охранват мъжете си, отпускат ги и той бързо щеше да загуби форма. Освен, че ще стане уязвим.

            Някои хора се раждаха самотници. Грозните по-често.

 

***

 

Събуди я късно през нощта, слагайки длан на устата ѝ, да не извика стреснато. Светлините на катера осветяваха фермата и копаещия бот, който бе влязъл наполовина.

Виждаха се двама работници. Единият се покатери на бота, да го изключи. Нямаше да отнеме много време, преди да забележи променената програма.

Добре, че бяха хора. И то мъже.

  • Изпълнявай точно, иначе ще изпуснем шанса си! - нареди с тих тон на Зоя. - Ще заобиколя и ще скрия с ръка едната светлина за миг. Искам да излезеш разсъблечена и да повикаш към мъжете. Направи го съблазнително! После действам аз.

            Тя кимна. Щеше да го направи.

            Тамос заобиколи кораба и даде знак. Не видя какво става, но работниците му обърнаха гръб и този, който бе спрял бота, слезе на земята. С бързи крачки ги доближи и ги свали с по един удар. Зоя приближаваше, закопчавайки блузата си.

  • Помогни ми да ги натоварим на кораба!

            Хванаха телата за ръце и крака, примъкнаха ги в катера и Тамос затвори люка.

  • Сега какво да правя?
  • Вържи ръцете и краката им! Ще се справиш ли?
  • Да. С какво да ги вържа?
  • Не знам, намери нещо!
  • Добре.

            Катерите бяха двуместни и Тамос изхвърли всички инструменти, за да могат да излетят. Отне му малко време да се запознае с таблото, после стартира двигателя и бе неприятно изненадан. Корабът имаше пълен автопилот и се връщаше директно в базата си. Но щеше да го мисли по-късно.

            Върна се при Зоя и пленниците. Провери как са завързани, имаше съвсем малки забележки.

  • Това не е убит дивеч. Отпусни малко възлите, защото им спираш кръвообращението!
  • Трябват ли ни живи? Можеше да ги убиеш.
  • Не ни трябват, но чиповете им веднага ще изпратят съобщение, че са мъртви. Печелим време. Когато се събудят ще им поговоря, да ги успокоя. Всяка аномалия в състоянието им се отчита и докладва.

            Сега се сети:

  • Ти имаш ли чип?

            Тя нямаше да го разбере, затова Тамос повдигна косата ѝ да провери тила. Въздъхна облекчен:

  • Нямаш.
  • А ти?
  • Извадих си го преди много години. Много боли.
  • Сигурно говориш за Дарът на боговете?
  • Дарът на Галактис. Тези, срещу които се борим, аз и Антонио. В момента пътуваме точно към тях.
  • А Тони? Кога ще го намерим?
  • Ще измисля нещо. Но първо да хапнем нормална храна!

            Полетът трябваше да е дванайсет часа, имаха време. Обаче храната не струваше, консервирани пакети, от най-евтините.

            Сдъвкаха набързо по един и Тамос се зае с компютъра. Защитите бяха доста напреднали от последното му влизане.

  • Джон, започват да се събуждат.
  • Зает съм. Говори им нещо мило, успокой ги!

            Зоя приближи към пленниците и клекна пред тях. Те отваряха сънено очи и опитваха да осъзнаят какво се е случило.

  • Не се притеснявайте, всичко ще е наред! С приятеля ми постъпихме грубо, за което се извинявам, но трябваше някак да отпътуваме. Скоро ще се махнем и ще сте свободни.

            Тя продължаваше да говори, те мълчаха и гледаха към гърдите ѝ, скрити от ризата. Какво толкова интересно имаше там?

            Джон се бавеше. Зоя не знаеше какво друго да прави и помоли мъжете да я изчакат, все едно можеха да помръднат. После отиде до пилотския отсек, пълен с мигащи светлинки.

            От разбито табло стърчаха кабели, а Джон ги разглеждаше един по един.

  • Проблем ли има? - попита я първи.
  • Не, а при теб?
  • Малко е сложно. Освен електронни защити, има и механични. Не мога да променя курса. Корабът е на самоуправление, тези двамата само са се возели. И те няма да знаят как да ни помогнат.

            Тъкмо Зоя да му каже нещо окуражаващо и той възкликна:

  • Ето това е, открих го! Всичко е наред. Иди ги питай катерът има ли спасителна капсула!
  • За какво ни е? А ако няма?
  • Не е за нас, за тях е. Ако няма, ще се наложи да ги изхвърлим, иначе ще ни проследят. Това не им го споделяй!

» next part...

© Венелин Недялков All rights reserved.

Произведението е включено в:
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??