РАЗКРИВАНЕТО

            Джон беше избирал внимателно тази планета. Искаше спокойно място, с хубава гледка и съседи, които не се бъркат в чуждите работи.

            Сутрин излизаше на верандата с чаша кароит, нещо подобно на кафе, сядаше в удобния люлеещ стол, точно копие на антични модели и с това задачите му за деня приключваха.

            Оставаше вглъбен с часове, заровен в спомени, не толкова спокойни, но вече далечни и мъгляви. Бе постигнал мир със себе си и това го караше да се гордее. Но знаеше, че нищо хубаво не продължава вечно. Затова правеше като котките, използваше момента, наслаждаваше му се изцяло и не мислеше за бъдещето. Чакаше го. Без да бърза.

            Когато дойдоха, беше готов. Знаеше какво предстои, планетарните емисии не спираха да обясняват как могъщата корпорация е закупила Гаронт. Не, че това бе първата планета в актива им. Просто нямаше по-интересни новини.

            Колата спря пред къщата, двама костюмари слязоха от нея и приближиха верандата с лъскави папки.

• Добър ден! - поздравиха и искаха да минат на темата още преди прахът по пътя им да се е слегнал, но Джон каза:
• Знам.

            Лицата им изглеждаха интересни. Сигурно си мислеха, че срещат поредния чудак и предстоят дълги обяснения и приканвания. Но това им беше работата и трябваше да я приемат. Джон допи чашата си, преди да продължи:

• Искате да купите имота ми, тъй като планетата вече е частна. Предполагам, няма да се изложите със смешна оферта.
• Двайсет хиляди - каза по-младият.
• Приличаш на чиновник, който умее да борави с цифрите. Не бъди скромен, не бъркаш в твоя джоб! Галактис имат толкова богатства, че ако ги съберат накуп, ще се образува малка луна. Все пак говорим за дома ми, ще трябва да си уреждам нов живот. Тридесет хиляди звучи човешко.
• Двадесет и две хиляди. Бюджетът ни е ограничен.

            Тази игра допадаше на Джон.

• Няма да ви обяснявам колко е красива гледката тук. Знам, че не ви интересува. Но ще ми трябват и средства да преживея посттравматичния стрес от преместването си на ново място, след като съм свикнал тук. Двадесет и осем хиляди.
• Вие притежавате имота от две години, какъв стрес? Двадесет и три хиляди.
• За двадесет и пет ще си стиснем ръцете. Образно казано де, не искам да си изцапате костюмите.

            Служителят отвори папката си и се направи, че преглежда нещо вътре, забравяйки дори да я включи. Джон изчака търпеливо. Не бързаше за никъде.

• Добре - съгласиха се.

            Заредиха портфейла му, а по-възрастният започна да обяснява:

• След седмица ще дойде транспорт. Осигурено Ви е безплатно пътуване до Магелан с тридесет килограма багаж и настаняване в хотел за Ваша сметка. Приятен ден!

            Колата им изфуча ядосано по пътя си. Нямаше да получат комисионна от тази сделка и някой по-наивен човечец щеше да го отнесе. На Джон обаче не му пукаше за никого. Така беше правилно.

***

            Следващата седмица прекара по същия начин. Не кроеше планове, вселената щеше да реши съдбата му. Съжаляваше само за вкуса на кароита, който нямаше да срещне другаде.

            Когато транспортът дойде, Джон просто се изправи от стола и тръгна, зарязвайки всичко. Животът бе една илюзия, към която не трябва да се пристрастяваме. Който мислеше по друг начин, бе глупак.

            Не познаваше съседите си, имотите бяха на километри един от друг, главната причина да се засели тук. Сега с досада посрещна група хора, въртящи се по седалките, шумни и недоволни. Имаше и деца, те бяха най-нетърпими. Всичко им изглеждаше като приключение и не спираха да крещят въодушевени. Някой ден животът щеше да ги ошамари и да замлъкнат, но сега подскачаха, тичаха из автобуса и сееха хаос.

            Въздухът беше плътен и мазен от толкова сгъчкани съдби и Джон с удоволствие излезе навън, когато се появи проблем с един от изселниците.

            Мъжът не искаше да се качи. Стискаше дръжката на куфар, стоеше пред вратата и крещеше да си вземат парите и да му върнат имота. Малко късно за драми. Шофьорът не притежаваше договорни умения, седеше търпеливо на седалката и чакаше. Неговата работа бе да натовари всички по маршрута.

            Джон му направи знак да не се меси и слезе от автобуса.

• Как се казваш? - попита с най-любезния си тон.

            Мъжът беше разпенен от гняв и не очакваше такава реакция.

• Зигмунд.

            Ръцете му трепереха.

• Измамихте ме! Няма да си дам къщата.
• Слушай, Зигмунд! Аз не съм служител на компанията, а същия като теб. Нека ти обясня какво се случва. Галактис не купуват планета за първи път. И тя всъщност не им трябва. Вече устройват друга, която ще разпродадат на парче, след като я превърнат в рай според богаташките стандарти. Това, което искат тук, е атмосферата. След месец ще докарат танкери, които да изсмучат всичкия въздух. Предложиха ни оферти за изкупуване, защото са задължени по дипломатическия закон на Юлтер, но гонят срокове и няма да им пука, че някой е решил да остане и да умре. Ако не се качиш на този автобус, за теб всичко свършва.

            Зигмунд попиваше бавно какво му се говори. Няколко пъти погледна назад към дома си, а очите му полека угасваха. Качи се безмълвно, седна на първото свободно място и се сви като парцал. Не продума повече.

            Джон се върна на седалката си, без да чувства удовлетворение. По-скоро се подразни, че тя вече бе окупирана от две деца, незачитащи личното пространство.

• Изчезвайте от тук! - просъска и се огледа за родителите им, но никой не обръщаше внимание. Като правеха деца, поне да си ги гледаха.

            Очертаваше се дълго пътуване. Цял ден автобусът събираше семействата, чак вечерта се отправи към летището, полетът до Магелан щеше да трае четири дни.

            Джон се надяваше поне корабът да е по-голям, та тези пищящи и боричкащи се деца да не бъдат постоянно в краката му. Замълчаха само за час, удивени от гледката на летището. Бяха родени на тази планета и за първи път щяха да летят към звездите.

            До пътническия терминал гордо се издигаше красивата сграда на телепорта. Най-модерното постижение на инженерните науки бе достъпно само за малцина избрани, хората с безумно много пари. То можеше да ги пренесе за миг до всяка точка на вселената, където има изграден телепорт. Съществуваше обаче един недостатък. Тялото остаряваше с толкова време, колкото бе необходимо на най-бързите частици да преминат същото разстояние.

            Ако не знаеш къде отиваш, може никога да не стигнеш. Да ти отнеме цял един живот, за да си спестиш време. Парадоксът на природата, създаден от хората.

***

            Корабът беше голям, но претъпкан. Корпорацията гледаше да икономисва разходи по всякакъв начин и пътуването щеше да е кошмарно. Единият салон бе зает от грети и изпълнен с отвратителната им миризма. Според Джон, те нямаха нужда от изселване, трябваше да ги изтребят. Гадни слузести същества с допотопна цивилизация.

            Гретите се бореха за равенство между видовете и смесените бракове, но според него така правеха всички, които се мъчат да оцеляват, а не притежават нужните качества. Докоснеха ли се до нещо, миризмата им се запечатваше за дни наред и нищо не можеше да я отмие. А най-страшно ставаше, когато са в размножителен период.

            Докато търсеше мястото си, Джон мислеше накъде ще поеме от Магелан. Възможностите бяха малко, защото контролът по вътрешните планети се затягаше и това се превръщаше в проблем. Богатите компании ставаха още по-богати, а с тях растеше и недоволството на неуспелите в живота, бунтуващи се срещу вселенския ред.

            Гретите си бяха миротворци и невинни създания на фона на политическите разногласия и размирици. Бунтът на демократите бе истински опасен, макар да не можеше да спре еволюцията. Само я забавяше.

            Джон намери мястото си точно преди корабът да излети. С удоволствие би използвал всичките си спестявания за едно телепортиране, но така можеше да стигне само до някой мегасвят, а той търсеше спокойно място. Някъде, където не може да бъде открит.

            Замисли се върху варианта за водна планета, с малка яхта и пълно барче с алкохол. Щеше да има бури, но далеч по-безопасни от хората.

            Нетърпимите деца пак се оказаха близо до него. Поне сега се държаха по-кротко, на едното май му бе призляло от промяната на гравитацията. Джон усети злорадство и си пожела да се гърчат от болки още четири дена. После детето започна да повръща.

***

            Хората винаги се страхуваха от епидемии, така бе кодирано съзнанието им. Само Джон имаше основателна причина за притеснение, не трябваше да бъде изследван.

            Корабният лекар сканира болното дете набързо и установи, че се е натровило със стара храна. Майката най-сетне се появи и започна да кръжи наоколо с тревожно изражение.

            Джон предпочете да стои по-далеч, както направиха мнозина от пътниците. Суматохата щеше да приключи бързо, но имаше време за едно кафе. Другите си намериха обща тема за разговор и думите го настигаха:

• Не е вирус, натровило се е. Майка му намерила шишенце с лекарства в единия от джобовете, кой знае откъде ги е докопало. Сега ги изследват, нямали етикет.

            Джон разля малко от кафето, никой не забеляза. Прокле съдбата и в същото време се помоли да е благосклонна. Можеше да умрат много хора и без да има вирус. Можеше и неговото бъдеще да приключи тук.

            Пътниците се успокоиха и заеха местата си, скоро забравиха за случката. Джон внимаваше, защото знаеше лекарската процедура. Щяха да пуснат пълно изследване на шишето с лекарства, включително за ДНК и, ако проклетото дете и майка му не са опипали добре опаковката, на мониторите щеше да светне едно име, което никой не искаше да си спомня. Джон също.

            “Тамос Мангор”. Пропълзя с шепот сред хората като тънка струя ток по платките, неволно или нарочно изтървано от член на екипажа. Всички потръпваха, щом го чуят и започнаха да се оглеждат с безпокойство. Дори миризмата от съседния салон с гретите се усили.

            Джон бе наясно, че след мигове малкият ще го посочи и камерите веднага ще го прихванат. Не се притесняваше от никого на борда, можеше да се справи с охраната, но сигналът вече ще е получен от най-близката ескадрила и бе въпрос на часове да ги блокират.

            Зарязвайки всякаква предпазливост, той остави чашата с кафе и тръгна към сервизните помещения. Една млада и хубавичка служителка имаше нещастието да се изпречи на пътя му.

            Джон я дръпна зад ъгъла, притискайки устата ѝ с длан. Големите ѝ очи го гледаха с разширени зеници, опитът ѝ да се освободи бе съвсем плах.

• Не прави глупости и никой няма да умре! Сега ще си махна ръката и тихо ще ми обясниш къде са спасителните капсули! Ако извикаш, ще ти прекърша врата. Разбра ли ме?

            Тя кимна. Цялото ѝ тяло трепереше, малко оставаше да припадне. Щом почувства устата си свободна, побърза да издекламира:

• Втори док, след машинното, оранжева врата. Ако вратата се отвори ръчно, алармите ще се задействат.
• Достатъчно! - Джон се усмихна и сложи пръст на устните ѝ, за да замълчи. - Искаш ли да дойдеш с мен?

            Момичето поклати отрицателно глава, след което се свлече в несвяст.

• Жалко - каза той на себе си. - Щяхме да бъдем хубава двойка.