Работеше в офис на седми етаж. Току-що бяха пуснали парното, сградата отведнъж се стопли и дори стана задушно.
- Отвори прозореца, ще се издушим тука! – инструктира го с приповдигнат глас шефът. Той обичаше да дава инструкции, дори когато нямаше нужда или когато представляваха указания за изпълнение на естествени функции: „Затвори си устата!”, „Недей да носиш тая тоалетна хартия върху себе си в офиса!”, „Облекчавайте се тихо!” Идваше му отвътре да сочи посоката на вятъра или да дава път на реките.
Октомврийският въздух е влажен и остър. Голяма бетонова помпа бълва съдържанието си на залпове върху армираните основи на новата сграда отсреща. Когато я построят, вече няма да се вижда планината – ниска, но спокойна и красива като бедро на жена, полегнала да съблазнява.
Остана до отворения прозорец. Нека се проветри, нека усети волята на вятъра. Полетяха с него мислите му – там, в полите на планината, в къщата, която някога бе негова.
Използваше същите бетоновози, когато наливаше основите. И после пак – при изливането на втората и третата плоча. Голяма стана къщата, като амбициите, като любовта. Като недеждите голяма. Пък и обичаше да се вслушва в мнението на приятелите си, тогава смяташе, че са добронамерени и искрени:
– Ти да не си луд, защо няма да копаеш тук? – питаше го един от тях и чак се ядосваше на невежеството му. – Тая земя си е твоя, изкопай там, където на проекта пише „Не се копае”. Много им здраве на архитектите, разбира им главата на тях. Какво ти струва да копнеш там? Я фитнес, я по-широко мазенце ще си направиш...
Друг приятел го посъветва да разшири двата гаража („Там и джипове да могат да влизат, така де!”), трети – баните ( „Ти си едър мъж, само като се обърнеш да си обършеш гърба – и ще счупиш стъклото на кабината. Баните са за удоволствие, още древните римляни са го знаели.”).
Обаче накрая, когато разбраха новите му искания, архитектите увеличиха кубатурата на къщата, направиха екзекутиви и тя стана още по-голяма. Ненужно голяма.
Мъглата се стеле като пяна на сапун върху билото на планината. Насапунисва я хубаво. Сега ако плисне дъжд – ще се изкъпе. Красавица.
Като къщата му. Обърка се финансирането, взе заем. После още един. Отначало ги изплащаше редовно, работеше на две места, обаче кредитите започнаха да растат сами, като децата. Уж ги обслужваш, а те стават по-големи. За децата се радваше, за кредитите – обратното. Лихвите се множаха и вноските едва стигаха да погасява само тях. Отиде до банката:
– Госпожо – каза на кредитната инспекторка – не може така. Имам си погасителен план. Вие едностранно...
– Господине – прекъсна го тя, беше строга и интелигентна жена, ако такова определение е уместно за банкерите – изглеждате ми възпитан човек. Едностранно нищо не става в банките. Ние имаме общи условия, вие се съгласявате с тях, подписвайки договора. Работим по правила, при нас всичко е публично. Ние сме институция под надзор, нищо при нас не е...
– Нормално! – прекъсна я на своя ред той – Нищо при вас не е нормално. Ипотеката върху къщата ви гарантира пет пъти повече, отколкото е стойността на кредита. Ще ми забивате всяка година по една допълнителна лихва или такса върху кредита – като пирон в ковчега, докато най-накрая заемът набъбне, та да глътнете цялата къща. Нали?
Разговорът приключи.
„Този май наистина схваща нещата. Няма значение. Не може да се бори с институции. Не му достига капацитет”, каза си банкерката.
„Тия наистина това са намислили! Ще ми вземат къщата! Чак сега ми хрумна, че наистина може да го направят”, каза си, когато затвори лъскавата врата на банковия офис.
Дочу с периферния слух, че вътре в офиса спореха. Едни искаха вече да затваря прозореца, други настояваха така да остане още малко. Зачакаха мнението на шефа, но той говореше по телефона.
Добре, че го взеха поне тук на работа. Глупава и досадна работа, но работа. Прошнурова документи, носи папки и подвързва преписки. „Поне не обличам копчета”, каза си. Беше доволен и че не лови бримки. Цяла година и четири месеца стоя вкъщи, скован от принудително безделие, и бе готов дори с бримките да се заеме, но в тази деликатна сфера не търсеха мъже над петдесет.
Как бързо се сгромолясва всичко! И няма смисъл да търсиш вината, тя те намира, когато трябва. Бизнесът тръгна зле, кредитите растяха сами, разходите – също. Жена му се съгласи да продадат къщата, тежеше им. Обаче пазарът се беше свил. Спря изплащането на вноските по заема. Досети се как изглежда лицето на банкерката – доволно, интелигентно и опечалено от вътрешно щастие. Не му се обади да го попита какво става, той също не поиска разсрочване, не беше гордост, а безсилие. Светът пред него се рушеше, където стъпне, все е на гнило, започнаха да му отказват и обществени поръчки, влязоха силни играчи с позиции във властта.
Писмото от банката не закъсня: „Уведомяваме ви, че поради... обявяваме целият размер на кредита за предсрочно изискуем. С уважение". Подписът не се чете, но по-долу е изписана женска фамилия.
Реши, че това е краят. Банките винаги те крадат с уважение. И къщата ти вземат по този начин – тихо, с усмивка, интелигентно. Почтително.
Всъщност няма край. Нали е още жив и здрав. Децата са вече големи, под наем живеят, но що е живот – все е пред тях.
– Хайде затваряй бе, кратуно селска! – гръмна като шампанско гласът на шефа. – Да настинем ли искаш! Момичетата започнаха да кихат заради тебе!
Селската кратуна кимна, затвори плътно прозореца и отиде при папките. За миг му се стори, че реди хюнебеци, докато ги слагаше една до друга – опърпани, със странични дефекти отстрани, с прорези като на тухли четворки. После забрави за това. Предпочиташе да не гледа към планината. Знаеше, че сега е време да се зазими поливната система, чешмата отвън трябва да се увие с найлон, а вътре – да, вътре също се слага вата, да изолира, топло да държи. Сега друг го прави. Или не го прави.
Започна да реди нов ред папки. Основата вървеше добре. Дочу отново бетоновата помпа. Работеше ударно, равномерно.
© Владимир Георгиев All rights reserved.