Загаси нощната лампа и щастливо затвори очи. Най-после бе у дома. След безброй дни по болниците. И също толкова нощи на очакване. И тайна надежда, че този път няма да изнесат някого призори, завит през глава с голям бял чаршаф. Някого, с когото са разговаряли в столовата или пред манипулационната. Или че ще може поне малко да поспи легнала, а не подпряна върху високата твърда възглавница.
Усещаше, че лежи, без да се задушава. Или да очаква следващото пробождане в гърдите. След толкова години, през които и бе омръзнало да слуша „Моля те, не тичай!... Слез от там!... Не скачай!” И даже можеше да легне по корем и прегърне любимата си възглавница с две ръце, без да се бои от нищо. Зад вратата можеше да долови радостните възклицания на своите и радостния плач на майка си. Постепено къщата потъна в щастлива тишина. Но на нея не и се спеше. Реши да се поразходи навън. Струваше и се, че върви по непознати улици. Спираше за малко пред всяка витрина и се наслаждаваше на цветовете, на светлините, ...