Загаси нощната лампа и щастливо затвори очи. Най-после бе у дома. След безброй дни по болниците. И също толкова нощи на очакване. И тайна надежда, че този път няма да изнесат някого призори, завит през глава с голям бял чаршаф. Някого, с когото са разговаряли в столовата или пред манипулационната. Или че ще може поне малко да поспи легнала, а не подпряна върху високата твърда възглавница. 

Усещаше, че лежи, без да се задушава. Или да очаква следващото пробождане в гърдите. След толкова години, през които и бе омръзнало да слуша „Моля те, не тичай!... Слез от там!... Не скачай!” И даже можеше да легне по корем и прегърне любимата си възглавница с две ръце, без да се бои от нищо. Зад вратата можеше да долови радостните възклицания на своите и радостния плач на майка си. Постепено къщата потъна в щастлива тишина. Но на нея не и се спеше. Реши да се поразходи навън. Струваше и се, че върви по непознати улици. Спираше за малко пред всяка витрина и се наслаждаваше на цветовете, на светлините, на етикетите, на всичко. Отдавна не го бе правила сама и толкова дълго. Неусетно за нея стигна до едно кафе и потърси с очи, къде може да си почине. Масите бяха празни. Единствено в ъгъла седеше един човек с прошарена коса и мустаци. Улови неговия внимателен и странен поглед. Като че ли я разглеждаше отвътре навън. На моменти ставаше тежък, а после започваше да излъчва закачлив смях. Някаква сила я поведе към масата му и я накара да седне върху празния стол до него. Той се извърна с тяло към нея, усмихна се и бавно каза:

-      Здравей! Чаках те!

-          Как, ние познаваме ли се отнякъде? – изненадано отвърна тя.

-          Какво значение има? Виж какъв приятен ден! А ти защо се забави?

-          Бяха дошли много гости, които искаха да ме видят поне за минутка. Съседите също. Странно, нямам спомен да сме се срещали преди!

-          Зная това! Но вече няма да се разделяме! – отвърна убедено той. После помълча и добави – Никога!  

-          Така ли? Че защо? Ние сме толкова различни. Аз трябва да си наваксвам в института, а Вие ... Вие да не сте преподавател в него или ...  някой нов съсед?

-          Има ли значение?

-          За мен - Да! 

-          Добре! Ще ти кажа. Знаеш ли кой съм аз?

-          Вече казах, че не знам! – натърти последните думи момичето. – Затова и попитах!

-          Аз... Аз  съм твоето сърце, мила!

-          Не разбирам! – смути се тя. – Да не се правите на интересен?

-          Не, не е това, повярвай ми! Аз съм това тук! – и той посочи под лявата и гръд, където тя знаеше, че бе останал белег след операцията.

Тя се смути. Нищо не разбираше от думите му! Със свенливо движение инстинктивно понечи да се запази от жеста му, но пръстите и преминаха през неговата ръка. Постепенно я обхващаше чувство, че живее не на Земята, а в някакъв свят от книгите на нейния любим Рей Бредбъри. Започна да гледа с други очи на мъжа.

-          Как се случи това? – попита тя с чисто женско любопитство.

-          Просто така.– спокойно се усмихна той. - Поисках го и стана!

-          Не разбирам! Да не си вълшебник?

-          Не! Само сполучливо решение, когато се почувстваш излишен.  

-          За кого?

-          За живота около теб. Или ако не можеш да си част от света в нечии очи. Например на една икона.

-          И после какво?

-          Нищо особено! Подреждаш нещата така за да се превърнеш полезен на някого. Когото се надяваш да обикнат, за разлика от тебе.

-          Но нали всеки обича и е обичан?

-          Не, мила! Не е така! Би било наистина прекрасно, но не се случва често.

-          А при теб? – неусетно за себе си тя премина на ти.

Толкова странно бе всичко, което се случваше. А и не изглеждаше много вежливо да говори със собственото си сърце на Вие.

-          Ти не си ли обичал? Не са ли те обичали? Защо си решил да се случи!

-          Обичал съм!

-          Ще ми разкажеш ли? – тя забрави за странната среща и у нея надделя любопитството.

-          Бях много млад. И рано я загубих. Тогава всички момчета трябваше да служат в армията. А когато се върнах – нея вече я нямаше.

-          Друга не си ли обичал?

-          Само още един човек! Малко преди да се превърна в твоето сърце. Но тя не пожела да го разбере! И започна да се държи коренно различно от първите дни на нашето запознанство!

-          Тя знае ли, къде си сега?

-          Едва ли ще узнае! Не я интересувам. У нея всичко бяха само приказки. – горчиво промълви мъжът.

-          Сигурен ли си?

-          Напълно! Нали успя да превърне сърцето ми на парцал. Но нека да не говорим за това! Ти какво смяташ да правиш сега?

-          Утре имам рожден ден! А после ще видим!

-          Прекрасно! Пожелавам ти всичко онова, за което не бях достоен аз!А сега трябва да си вървя! Нещо се забавих!

Мъжът припряно стана, целуна я по прекрасната черна коса и се отдалечи, преди тя да изрече и дума. Всичко стана толкова бързо и толкова странно... че остана неподвижна на стола си, докато едно слънчево зайче не заигра върху клепачите й и... момичето се събуди.